Голямата
книга

Глава 1: Историята на Бил

Градчето в Нова Англия, където ни изпратиха да служим, беше обхванато от военна треска. Ние, младите, току-що произведени офицери от Плетс­бърг бяхме поласкани, когато жителите на града ни канеха в своите домове и ни караха да се чувстваме герои. Имаше любов, овации, война; върхов­ни моменти, редуващи се с веселие и забрава. Най-накрая бях част от живота и в моментите на възбуда открих алкохола.

Забравих предупрежденията и силните предубеждения на близките си към пиенето.

В определеното време отплувахме към „онова място”. Бях много самотен. И отново се обърнах към алкохола.

Акостирахме в Англия. Посетих Катедралата в Уинчестър. Развълнувано бродих наоколо. Вниманието ми бе привлечено от хумористичното стихче, изписано върху стар надгробен камък:

Тук почива един гренадир от Хемпшър,

който намери смъртта си,

докато пиеше студена бира.

Добрият войник никога не е забравен –

загинал било от мускет,

било от чашката.

Зловещо предсказание, но аз не му обърнах внимание.

На двадесет и две години, ветеран от чуждоземните войни, най-накрая се прибрах у дома. Въобразявах си, че съм водач, та нали хората от моята рота ми бяха връчили специален подарък в знак на уважение? Мислех, че талантът ми за ръководене ще ме издигне до върховете на огромни предприятия, които щях да управлявам с твърда ръка.

Преминах през вечерен юридически курс и получих място на сле­до­ва­тел в една застрахователна компания. Бях тръгнал по пътя към успеха. Щях да докажа на света, че съм важен човек. Работата ми ме отведе към Уол Стрийт и малко по малко започнах да се интересувам от пазарите. Много хора губеха пари, но някои ставаха много богати. А защо да не бъда аз? Едновременно с правото изучавах икономика и бизнес. Тъй като бях потенциален алкохолик, почти се провалих на курса по право. На един от изпитите бях прекалено пиян, за да мога да мисля или да пиша. Въпреки че все още не пиех непрекъснато, жена ми се тревожеше. Водехме дълги разговори, в които се опитвах да я успокоявам като казвах, че ге­ниал­ните мъже са създавали най-добрите си проекти в пияно състояние; че най-добрите постижения на философската мисъл са създадени по този начин.

Докъм края на следването си си дадох сметка, че правото не е за мен. Притегателната сила на Уол Стрийт ми бе въздействала. Водещите финан­систи и бизнесмени бяха мои кумири. От това съчетание на алкохол и борсови спекулации започнах да кова оръжието, което един ден щеше да се обърне като бумеранг срещу мен и почти да ме унищожи. Живеейки скромно, жена ми и аз спестихме 1000 долара. Вложих ги в акции, които по това време бяха евтини и не особено популярни. С основание си мислех, че те ще се покачат някой ден. Не успях да убедя моите приятели брокери да ме изпратят да наблюдавам фабриките и предприятията, но жена ми и аз решихме да тръгнем сами. Бях си изградил теорията, че повечето хора губят пари на борсата, защото не познават пазарите. По-късно открих и много други причини за това.

Напуснахме работа и отпътувахме на мотор, чийто кош беше препълнен с палатка, одеала, дрехи за едно преобличане и три огромни тома на един финансов справочник. Приятелите ни смятаха, че трябва да бъдем ос­видетелствани. Може би бяха прави. Бях спечелил от някои спекулации, така че имахме малко пари, но веднъж работихме цял месец в една ферма, за да не теглим от малкия си капитал. Това беше последния честен труд, извършен от собствените ми ръце за дълъг период от време. За една година пребродихме цялата източна част на Съединените щати. В края на годината докладите ми до Уол Стрийт ми осигуриха щатно място и правото да използвам една голяма разплащателна сметка. Правото да взимам самос­тоятелни решения ми донесе още пари, като печалбата ни през тази година възлезе на няколко хиляди долара.

През следващите няколко години съдбата ми изпрати пари и слава. Бях сполучил. Преценките и идеите ми бяха последвани от мнозина и носеха милиони. Това беше големият бум от края на двадесетте години – всичко кипеше в опиянение.

Пиенето обсебваше и тонизираше живота ми. В скъпите заведения, в които се свиреше джаз, беше шумно. Всички пилееха с хиляди и говореха за милиони. Присмехулниците можеха да се присмиват. И да вървят по дяволите. Бях заобиколен от лекомислени приятели.

Пиенето ми се задълбочаваше все повече, като продължаваше през целия ден и почти всяка нощ. Укорите на приятелите ми завършваха с кавги и аз се превърнах във вълк единак. В разкошния ни апартамент се разиграха много неприятни сцени. Нямаше истинска изневяра, защото предаността към жена ми, подпомагана понякога от тежкото пиянство, ме спаси от тази беда.

През 1929 г. се запалих по голфа. Веднага заминахме за провинцията, за да може жена ми да ръкопляска, докато се опитвах да задмина Уолтър Хейгън. Алкохолът ме победи много преди да успея да достигна Уолтър. Сутрин ръцете ми трепереха. Голфът ми даваше възможност да пия всеки ден и всяка нощ. Беше приятно да се мотая из изключителното игрище, пред което толкова много се прекланях като хлапе. Придобих безупречния загар на преуспяващите. Местния банкер ме гледаше как размахвам тлъс­ти чекове с насмешлив скептицизъм.

Внезапно през октомври 1929 г. адът се отвори под Нюйоркската борса. След един от тези ужасни дни се довлякох от един бар до една кантора в борсата. Беше 8 ч. – пет ча`са след затварянето на борсата. Телеграфът все още работеше. Втренчих се в парченце от лентата, на което пишеше XYZ-32. Сутринта беше 52. Бях разорен, така както и много мои приятели. Вестниците пишеха за мъже, самоубили се, скачайки от кулите на Големите Пари. Това ме отврати. Аз не бих скочил. Върнах се обратно в бара. Приятелите ми бяха изгубили за няколко часа няколко милиона – е, и какво от това? И утре бе ден. Колкото повече пиех, толкова повече се възвръщаше старата решимост да победя.

На следващия ден се обадих по телефона на един приятел в Монреал. Бяха му останали доста пари и беше на мнение, че е по-добре за мен, ако отида в Канада. През следващата пролет живеехме както по-рано. Чувствах се като Наполеон, завърнал се от Елба. Не се страхувах от Св. Елена! Но пиенето отново ме победи и моят щедър приятел трябваше да ме изостави. Този път бяхме окончателно съсипани.

Отидохме да живеем при родителите на жена ми. Намерих си работа; след една кавга с таксиметров шофьор я загубих. За щастие никой не можеше да предположи, че през следващите пет години нямаше да имам истинска работа и че щях да пия непрекъснато. Жена ми започна да работи в един универсален магазин и когато се прибираше смазана от умора, ме намираше пиян. Превърнах се в нежелан навлек на борсата.

Алкохолът престана да бъде лукс – превърна се в необходимост. Долно­пробен джин, две бутилки дневно, често и три, се превърнаха в ежедневие. Понякога някоя дребна сделка ми носеше по няколкостотин долара и успявах да платя дълговете си в баровете и магазините. Това продължи безконечно и започнах да се будя много рано, като треперех неудържимо. Трябваше да изпия чашка джин и половин дузина бири, за да успея да хапна нещо за закуска. И въпреки това все още си мислех, че мо­­га да контролирам положението, а имаше и периоди на трезвост, които възкре­сяваха надеждите на жена ми.

Постепенно нещата се влошиха. Къщата бе иззета от притежателя на ипотеката, тъща ми умря, а тъст ми и жена ми се разболяха.

След това ми се предостави възможност за печеливша сделка. Акциите се котираха ниско през 1932 г. и бях успял да намеря купувачи. Щях да получа щедър дял от печалбите. След това влязох в страшен запой и тази възможност бе провалена.

Събудих се. Трябваше да престана. Разбрах, че не трябва да пия дори и глътка. Трябваше да престана завинаги. Преди това бях давал много сладки обещания, но жена ми обнадеждена забеляза, че този път се готвех да ги изпълня. Точно такива намерения имах.

Скоро след това се прибрах в къщи пиян. Не бях се съпротивлявал. Къде отидоха добрите ми намерения? Просто не знаех. Дори не се бях замислил. Някой беше сложил чаша пред мене и аз я изпих. Луд ли бях? Сигурно беше така, след като до такава степен ми липсваше способност да предвидя последствията.

Поднових решението си и опитах пак. Измина известно време и уве­реността бе изместена от самонадеяност. Гледах пренебрежително на фаб­­риките за алкохолни напитки. Сега нищо не можеше да ме уплаши! Един ден влязох в едно кафене, за да се обадя по телефона. Само след се­­­­кун­ди вече чуках по бара и си поръчвах пиене, като се питах как се слу­­­чи това. Когато уискито започна да ме опиянява си казах, че следващия път ще се справя по-добре, но сега мога да си позволя да се напия. И се на­­пих.

Не мога да забравя угризенията на съвестта, ужаса и безнадеждността, които ме връхлетяха на следващия ден. Бях загубил смелостта да се боря. Мозъкът ми бе трескав и имах ужасно предчувствие за връхлитаща беда. Не смеех да прекося улицата, защото се страхувах, че ще ми стане лошо и ще ме бутне някой ра`нен камион, защото едва се развиделяваше. В едно денонощно заведение се сдобих с дузина бири. Най-накрая изтерза­ните ми нерви се успокоиха. От един сутрешен вестник разбрах, че акциите отново са отишли по дяволите. Е, добре, и аз бях тръгнал натам. Борсата ще­ше да се оправи, но не и аз. Това беше ужасна мисъл. Дали да не се самоубия? Не, не сега. После мислите ми се замъглиха. Джинът щеше да ми помогне. И така, две бутилки и всичко потъна в забрава.

Умът и тялото са удивителни механизми, след като моите издържаха на тази агония в продължение на още две години. Понякога крадях от тънкото портмоне на жена ми, когато ме връхлитаха сутрешните ужаси и безумия. Отново се олюлявах пред някой отворен прозорец или пред домашната аптечка, в която имаше отрова, като се проклинах, че съм страхливец. Търсейки спасение, с жена ми бягахме от града към село и обратно. След това дойде онази нощ, през която физическият и душевен тормоз бяха толкоз ужасни, че се уплаших да не разбия прозореца и да не скоча долу. По някакъв начин успях да довлека дюшека си до по-до­лен етаж, за да не се метна. Дойде лекар и ми предписа силно успокои­телно. На следващия ден пиех едновременно джин и успокоителното. От тази комбинация загубих човешкия си облик. Хората се страхуваха, че ще полудея, и аз се страхувах. Когато пиех, почти не можех да се храня и бях двадесет килограма под нормата.

Зет ми е лекар и благодарение на неговата добрина и тази на майка ми ме приеха във водеща за страната клиника за душевно и физическо възста­новяване на алкохолици. Под влияние на т. нар. лечение с беладона умът ми се избистри. Хидротерапията и умерените упражнения ми помогнаха много. Най-доброто нещо бе, че се запознах с един любезен лекар, който ми обясни, че макар и да съм егоист и глупак, съм тежко болен човек, както телесно, така и душевно.

Почувствах известно облекчение, когато разбрах, че волята на алкохоли­ците е учудващо отслабена спрямо алкохола, въпреки че остава силна в други отношения. Неописуемото ми поведение при наличието на отчаяно желание да спра да пия намираше обяснение. Сега, когато разбирах самия себе си, отново се обнадеждих. За три или четири месеца всичко бе пре­крас­но. Отивах редовно до града и дори спечелих малко пари. Явно това беше отговорът – да опознаеш себе си.

Но всъщност не това беше отговорът, защото настъпи ужасният ден, ко­гато отново пих. Кривата на увреждане на моето духовно и телесно здра­ве падаше като ски шанца. След известно време отново постъпих в бол­ницата. Струваше ми се, че идва краят, че завесата пада. Бяха казали на моята уморена и отчаяна жена, че ще умра от сърдечна недостатъчност по време на делириум тременс, или че до една година ще направя мозъчна едема. Скоро трябваше да ме остави в ръцете на гробарите или в приют за душевноболни.

Не беше необходимо да ми казват това. И сам го знаех и почти при­ветст­­вах тази мисъл. Това бе разрушителен удар за моята гордост. Аз, кой­то имах толкова високо мнение за себе си и за собствената си способност да превъзмогвам препятствия, най-накрая бях притиснат в ъгъла. Сега щях да пропадна в мрака, щях да се присъединя към безконечната върволица на пияниците, които вървяха към дъното. Помислих за горката си жена. Все пак имахме и щастливи моменти. Какво не бих дал, за да оправя нещата. Но вече всичко бе свършило.

Няма думи, за да опиша самотата и отчаянието, с които се сблъсках в блатото на самосъжалението. Бях обкръжен от плаващи пясъци. Бях се сблъскал със силен противник. Бях победен. Алкохолът бе мой господар.

Излязох от болницата треперещ, прекършен човек. Страхът ме отрезви за кратко време. След това дойде коварната лудост на първата глътка и в деня на годишнината от Примирието, 1934 г., започнах да пия отново. Всички се примириха с мисълта, че трябва да бъда затворен някъде или че скоро ще стигна до злочест край. Колко е тъмно точно преди изгрева! Всъщност това бе началото на последния ми запой. Много скоро щях да бъда изстрелян в това, което наричам четвъртото измерение на съществу­ванието. Щях да позная щастието, спокойствието и смисъла на един нов живот, който става все по-чудесен.

В края на онзи мрачен ноември седях в кухнята и пиех. Мислех си с известно удоволствие, че бях скрил в къщата достатъчно джин за през нощта и следващия ден. Жена ми беше на работа. Чудех се дали ще посмея да скрия пълна бутилка с джин до леглото ни. Щях да имам нужда от нея преди да съмне.

Размишленията ми бяха прекъснати от телефона. Бодрият глас на един стар съученик ме попита дали може да дойде. Той беше трезвен. Не беше идвал в Ню Йорк в такова състояние от години. Бях смаян. Носеха се слухове, че е осъден поради алкохолно безумие. Чудех се как е успял да избяга. Разбира се, щяхме да вечеряме и след това открито да си пийнем двамата. Без да ме е грижа за неговото благополучие, аз се опитвах единст­вено да възкреся духа на миналите дни. Преди години бяхме наели самолет, за да довършим пиенето си. Пристигането му наподобяваше оазис в мрач­на­та пустиня на безсмислието. Точно така – оазис! Така разсъждават пия­ни­ците.

Вратата се отвори и аз го видях – сияещ, със свеж тен на лицето. Има­­­ше нещо в очите му. Беше необяснимо променен. Какво се бе случило?

Побутнах една чаша през масата. Той отказа. Разочарован, но лю­бопитен, аз се почудих какво му се е случило. Не приличаше на себе си.

„Хайде, какво има?”, попитах аз.

Той ме гледаше право в очите. Простичко, но с усмивка, ми каза: „Сдобих се с религия.”

Бях ужасе`н. Значи това било – миналото лято полудял от алкохола, а сега, както изглежда, се беше чалнал по религията. Имаше странен блясък в очите му. Да, старата пушка действително бе обхванат от треска. Но нека да му е хаирлия, нека проповядва. Освен това моят джин щеше да трае по-дълго от неговата проповед.

Той обаче не ми прочете никаква проповед. Съвсем делово ми разказа, че двама мъже се появили в съда и убедили съдията да отмени присъдата му. Разказали му за една простичка религиозна идея и за практическа програма на действие. Това се случило преди два месеца и резултатът беше очевиден. Програмата действаше!

Беше дошъл, за да сподели своя опит с мен – ако исках. Бях шокиран, но ми бе интересно. Наистина интересно. Трябваше да се заинтересувам, защото бях в безна­дежд­но положение.

Той говори в продължение на часове. В паметта ми изникнаха спомени от детството. Почти чувах гласа на проповедника, както седях в тихите неделни дни там горе, на хълма; виждах как ми предлагат да дам обет за трезвеност, който така и никога не подписах; спомнях си добродушното презрение на дядо ми към някои свещеници и техните деяния; твърдото му убеждение, че в небесните сфери звучи музика, но че проповедникът няма право да му казва как трябва да я слуша; смелостта му да говори за тези неща точно преди да умре – всички тези спомени възкръснаха от миналото. Беше ми трудно да преглъщам.

Онзи ден по време на войната, когато бях в старата катедрала на Уинчестър, отново изникна в паметта ми.

Открай време вярвах в по-висша от мен Сила. Често бях мислил за тези неща. Не бях атеист. Много малко хора са наистина атеисти, защото това означава да храниш сляпа вяра в странното предположение, че вселената е произлязла от нищото и че безцелно се стреми към никъде. Моите интелектуални герои, химиците, астрономите, дори хората, които се занимаваха с въпросите на еволюцията, предполагаха, че в света дейст­ват определени закони и сили. Въпреки някои противоположни становища, аз не се съмнявах, че в основата на мирозданието има дълбок смисъл и ритъм. Как биха могли да същест­вуват толкова точни и необорими закони, ако не съществуваше разум? Просто трябваше да вярвам в Духа на Вселената, който не познаваше граници във времето и пространството. Но бях стигнал само до там.

Тук се разделях със световните религии и техните свещеници. Когато говореха за моя личен Бог, въплъщение на любовта, всемогъществото и сми­съла на живота, аз се дразнех и ума ми се затваряше пред подобни теории.

Признавах, че Христос е съществувал и че е бил велик човек, следван не много точно от тези, които твърдяха, че вярват в него. Намирах морал­ното му учение за превъзходно. За себе си приемах онези части от него, които ми бяха удобни и не бяха прекалено трудни; останалото пре­не­брегвах.

Религиозните войни, гоненията и увъртанията, които бяха предизвикани от религиозните спорове, ме отвращаваха. Искрено се съмнявах дали като цяло религиите на човечеството са допринесли за нещо добро. Съдейки по това, което бях видял в Европа и след това, силата на Бог в човешките дела бе незначителна, а човешкото братство бе една мрачна шега. Ако Дяволът съществуваше, то той владееше Вселената и без съм­нение господстваше над мен.

Но моят приятел седеше пред мен и ясно заяви, че Бог е направил за него това, което самият той не е успял да постигне. Човешката му воля се бе провалила. Лекарите го бяха обявили за неизлечим случай. Обществото имаше намерение да го постави между четири стени. Така както и аз, той бе признал, че е напълно победен. След това наистина бе възкръснал от смъртта, като се бе издигнал внезапно от дъното до един живот, който бе по-добър от всичко, което бе познавал дотогава!

Нима тази сила идваше от самия него? Очевидно не беше така. В него нямаше повече сила, отколкото в мен в този момент, а аз нямах никаква сила.

Това ме срази. Започнах да мисля, че вярващите все пак имат право. Имаше нещо в човешкото сърце, което бе извършило невъзможното. В този момент преразгледах изцяло възгледите си относно чудесата. Мина­лото нямаше значение; право пред мен, от другата страна на кухненската маса, седеше истинско чудо. То ми носеше добри вести.

Видях, че моят приятел е не само вътрешно променен. Той си бе създал нова основа. Корените му се бяха закрепили за нова почва.

Въпреки че моят приятел бе жив пример, в мен се таяха останките от предишните ми предубеждения. Думата Бог все още предизвикваше известна антипатия. Когато бе споменато, че може би с Бог мога да вляза в личен контакт, това усещане се усили. Не ми допадаше тази идея. Можех да приема идеята за Съзидателен Разум, Всемирен Разум или Дух на Природата, но се съпротивлявах срещу идеята за Владика на Небесата, колкото и любвеобилен да беше той. По-късно говорих с много хора, които приемаха нещата по същия начин.

Приятелят ми предложи нещо, което в този момент ми се стори съвсем необичайно. Той каза: „Защо не възприемеш свое собствено схващане за Бог?”

Това изявление ме разтърси. То стопи ледената интелектуална планина, в чиято сянка бях живял и треперил толкова много години. Най-накрая достигнах до слънцето.

Просто трябваше да пожелая да повярвам в сила, по-висша от мен. За да започна, не се искаше нищо друго. Видях, че израстването може да започне от тази точка. Върху основата на пълното желание можех да изградя това, което открих в приятеля си. Щях ли да имам тази воля? Разбира се, че щях да я имам!

По този начин се убедих, че Бог се интересува от нас, човешките същества, когато ние Го искаме достатъчно силно. Най-накрая видях, почувствах, повярвах. Завесата на гордостта и предубеждението падна от очите ми. Видях един нов свят.

Истинското значение на моето изживяване в Катедралата се разкри пред мен. За кратък момент бях изпитал нужда и пожелах Бога. Изпитах смирено желание Той да дойде при мен – и Той дойде. Но скоро усещането за Неговото присъствие бе изтласкано от светската суета, която се таеше преди всичко в мен. И така продължи и по-нататък. Колко сляп бях!

В болницата ме освободиха от алкохола за последен път. Лечението се налагаше, защото показвах признаци на делириум тременс.

Тогава аз смирено предложих себе си на Бог, така както тогава Го разбирах, да направи с мен това, което намери за добре. Без никакви задръжки се поставих под Неговото ръководство и се оставих на Неговите грижи. Признах за първи път, че самият аз не представлявам нищо, че без Него съм загубен. Безмилостно се изправих срещу греховете си и пожелах моят новооткрит Приятел да ги отстрани изцяло. Оттогава не съм пил.

Моят съученик дойде да ме посети и аз го запознах подробно с пробле­мите и недостатъците си. Направихме списък на хората, които бях наранил или спрямо които изпитвах неприязън. Изразих пълната си готовност да се срещна с тези хора и да призная грешките си. Никога нямаше да ги критикувам. Трябваше да направя всичко, което ми бе по силите, за да поправя грешките си.

Трябваше да изпитам новия си начин на мислене, в който Бог бе осъз­нат. По този начин здравомислието щеше да се превърне в необичаен на­чин на мислене. Когато имах съмнения, трябваше да стоя спокойно и да моля да ми бъде посочен пътят и да ми бъде дадена сила, за да се спра­­вя с проблемите си така, както Той би искал. Никога не трябваше да ис­кам нещо за себе си, освен ако това не носеше полза за другите. Само то­­гава можех да очаквам да получа нещо, и щеше да ми бъде дадено много.

Приятелят ми обеща, че когато направя всичко това, ще встъпя в нови взаимоотношение със Създателя си; че ще притежавам всички елементи на един начин на живот, който да отговаря на всичките ми проблеми. Ос­новните изисквания, за да го постигна, бяха вярата в силата на Бог и достатъчно желание, честност и смирение, за да въведа и поддържам новия ред в живота си.

Просто, но не и лесно – за това трябваше да бъде платена определена цена. Трябваше да разруша егоцентризма си. Трябваше да се обръщам за всичко към Отеца на Светлината, който стои над всички нас.

Това бяха революционни и драстични предложения, но в момента, когато напълно ги приех, ефектът им наподобяваше електрически шок. Изпитах чувство на победа, последвано от такова спокойствие и ведрина, каквито дотогава не бях познавал. Бях изпълнен със сигурност. Чувствах се издигнат, като че ли силният, чист вятър на върха на планината издух­ваше всичко лошо. Бог достига до повечето хора постепенно, но Неговото въздействие върху мен бе внезапно и пълно.

За момент изпаднах в паника и повиках моя приятел лекаря, за да го попитам дали все още съм с ума си. Той с удивление ме слушаше, докато говорех.

Най-накрая поклати глава и каза: „С теб се е случило нещо, което аз не разбирам. Но по-добре се придържай към него. Каквото и да е, то е по-добро от това, което беше преди.” Добрият доктор сега вижда много хо­ра, които минават по същия път. Той знае, че нашият опит е реалност.

Докато лежах в болницата, ми мина мисълта, че има хиляди безна­дежд­ни алкохолици, които може би щяха да бъдат щастливи да получат това, което ми бе дарено. Може би можех да помогна на някои от тях. От своя страна те щяха да работят с други.

Приятелят ми бе подчертал, че е абсолютно необходимо да прилагам тези принципи във всичките си дела. Особено важно бе да работя с други така, както той бе работил с мен. Той казваше, че вярата без дела е мъртва. Колко вярно бе това за алкохолика! Защото, ако един алкохолик не усъвършенства и разширява духовния си живот като работи и се жертва за другите, той не би могъл да преживее бъдещите изпитания и житейски затруднения. Ако не действа, той сигурно отново ще започне да пие, а ако пие, със сигурност ще загине. Тогава вярата наистина ще загине. С нас нещата стоят точно така.

Жена ми и аз се отдадохме с ентусиазъм на идеята да помагаме на други алкохолици да намерят отговор за проблемите си. Моментът беше много подходящ, защото старите ми делови партньори се отнасяха към мен скептично в продължение на година и половина и през този период аз имах много малко работа. По това време не бях много добре и ме заливаха вълни на самосъжаление и чувство на обида. Това понякога почти ме довеждаше до пиене, но аз скоро открих, че когато нищо друго не помагаше, работата с друг алкохолик успяваше да спаси този ден. Много пъти в отчаянието си отивах до старата си болница. След като поговорех на някой човек там, се усещах невероятно приповдигнат и стъпвах на краката си. Това е рецептата, която помага в трудни минути.

Започнахме да се сдобиваме с много нови приятели и между нас се зароди братство, сплотявано от чудесното чувство за принадлежност. Ние наистина се радваме на живота, дори в моменти на напрежение и трудности. Видях стотици семейства да правят първите си крачки по пътя, който наистина води нанякъде; видях най-невъзможните семейни ситуации да се оправят; видях как изчезват горчивината и озлоблението. Видях мъже да излизат от психиатричните клиники и да заемат отново достойно място в семействата си и обкръжението си. Бизнесмени и професионалисти отново си възвръщаха репутацията. Едва ли има някаква форма на неприятности и трагедии, които да не са преодолени от нас. В един западен град и неговите околности има около хиляда като нас и семействата ни. Ние често се срещаме, за да могат новодошлите да намерят братството, което търсят. На тези непринудени срещи могат да се видят от 50 до 200 човека. Ние израстваме по брой и по сила (През 1996 г. АА има повече от 86 хиляди групи.).

Пиещият алкохолик не е привлекателна фигура. Работата ни с тях е понякога изнурителна, комична или трагична. Един нещастник се самоуби в моя дом. Той не можеше или не искаше да приеме нашия начин на живот.

И все пак в нашата работа има много веселие. Предполагам, че някои хора могат да бъдат шокирани от това, че привидно се занимаваме със земни дела и сме неуместно весели. Но под повърхността има едно страшно откровение. Вярата трябва да действа денонощно във и чрез нас или всички ще загинем.

Повечето от нас смятат, че е излишно да търсим повече Утопията. Мечтаната земя е пред нас – точно тук и сега. Всеки ден простичките думи на моя приятел, произнесени в нашата кухня, се умножават и разпространяват в разширяващ се кръг, носещ мир на земята и добра воля на хората.

Бил У., съосновател на АА,

починал на 24 януари 1971 г.

Глава 2: Има изход

Ние от „Анонимни Алкохолици” познаваме хиляди мъже и жени, които някога бяха в същото безнадеждно състояние като Бил. Почти всички се възстановиха. Те решиха проблема с пиенето.

Ние сме обикновени американци. Сред нас има пред­ста­вители от всички части на страната, с различни професии, от различен по­литически, икономически, социален и религиозен произход. Ние сме хора, които не биха общували помежду си в нормални условия. Но между нас същест­вуват чудесно братство, приятелство и разбирателство, които труд­но могат да се опишат. Приличаме на пътниците от голям параход, спа­сени от корабокрушение, когато другарството, радостта и демок­ра­цията изпълват кораба от моряците до капитана. Но за разлика от чув­ства­та на пътниците, нашата радост от това, че сме се спасили от ката­стро­фата, не изчезва, ко­гато всеки от нас поема своя път. Чувството, че сме споделили общата опасност, е един от елементите на здравия цимент, които ни свързва заедно. Но само по себе си това никога не би ни задър­жало заедно така, както сега сме свързани.

За всеки един от нас е от изключително значение това, че сме открили общо решение. Намерихме изход, с който всички сме напълно съгласни и който ни обединява за братски и хармонични действия.

Това е чудесното послание, което тази книга носи на всички, които страдат от алкохолизъм.

Едно заболяване от този вид – а ние приемаме, че това е заболяване – въвлича всички около нас така, както никоя друга човешка болест. Ако даден човек има рак, всички го съжаляват, но никой не се сърди и не се обижда. Но не така стоят нещата с алкохолизма, защото покрай него се унищожава всичко, за което си струва да се живее. Той поглъща всички, чийто живот има допирни точки с този на болния. Той води до недо­ра­зу­ме­ния, жестока обида, финансова несигурност, отвратени приятели и ра­бо­­то­датели, съсипан живот на невинни деца, тъжни съпруги и родители – все­ки може да продължи този списък.

Надяваме се, че тази книга ще предостави информация и утешение за тези, които са засегнати, или могат да бъдат засегнати от тази болест. Те са много.

Високо компетентните психиатри, които са се занимавали с нас знаят, че понякога е невъзможно да убедят алкохолика да обсъжда собственото си положение без задръжки. Колкото и да е странно, на съпругите, роди­те­лите и близките ни приятели им е още по-трудно, отколкото на психиатъра и лекаря, да влязат в контакт с нас.

Независимо от това бившият проблемен пияч, който е намерил това решение на проблема, който е добре въоръжен с данни за самия себе си, обикновено може да спечели пълното доверие на друг алкохолик само за няколко часа. Докато не се достигне до такова разбирателство, нищо или почти нищо не може да бъде постигнато.

Това, че човекът, който се опитва да осъществи контакта, е имал същите затруднения, че той очевидно разбира добре за какво говори, че цялото му поведение показва на новодошлия, че знае истинския отговор на въп­росите, че не се смята за по-голям католик от Папата, а единствено искрено желае да помогне, че не е необходимо да се плаща каквото и да е, да се точат брадви, да се угажда на когото и да било или да се изслушват ня­как­ви проповеди – това са условията, които ние намираме за най-ефективни. След подобен подход мнозина се изправят и прохождат отново.

Никой от нас не превръща тази работа в единствено свое призвание, а и не смятаме, че това би подобрило нейната ефективност. Ние смятаме, че преустановявайки пиенето си, поставяме само началото. Много по-важно е да прилагаме нашите принципи в собствените си домове, в рабо­та­та си и във всичките си дела. Всички ние прекарваме голяма част от свободното си време в полагането на тези усилия, които ще опишем по-нататък. Малцина обаче имат щастието да са в такова положение, че да могат да отдадат почти цялото си време за тази работа.

Ако се придържаме към пътя, по който сме тръгнали, без съмнение това ще даде добри резултати, но ще успеем само повърхностно да се докоснем до проблема. Тези от нас, които живеят в големите градове, се измъчват при мисълта, че близо до нас стотици хора изпадат в алкохолна забрава. Мнозина биха могли да се възстановят, ако имаха възможността, която ни беше предоставена на нас. Как да им дадем това, което толкова щедро ни бе дарено?

Стигнахме до заключението, че трябва да публикуваме анонимна книга, в която да представим проблемите така, както ние ги виждаме. Нашата цел е да обединим опита и знанията си. По този начин можем да предложим една полезна програма за всеки, който е засегнат от проблемите на алкохолизма.

По необходимост ще се наложи да обсъждаме медицински, пси­хиат­рични, социални и религиозни въпроси. Даваме си сметка, че поради ес­тес­твото си тези въпроси са спорни. Бихме били щастливи да напишем книга, която да не дава основания за противоречия или спорове. Ще се постараем да постигнем този идеал. Повечето от нас мислят, че проявата на толерантност спрямо недостатъците на другите и тяхната гледна точка, как­то и зачитането на тяхното мнение е едно поведение, което ни прави по-полезни за другите. Самият ни живот, а ние сме бивши проблемни пия­чи, зависи от това да мислим постоянно за другите и как да им помог­нем да се справят с проблемите си.

Може би вече сте си задали въпроса защо здравето на всеки от нас е толкова увредено от пиенето. Без съмнение сте любопитни да узнаете как и защо, в противоречие със становището на експертите, сме успели да се възстановим от едно безнадеждно състояние на ума и тялото. Ако сте алкохолик, който иска да се справи с проблема, може би вече питате – „Какво трябва да направя?”

Целта на тази книга е да отговори точно на всички тези въпроси. Ще ви кажем какво сме направили. Преди да навлезем в детайлите, може би е добре да обобщим някои въпроси така, както ние ги виждаме.

Много пъти хората са ни казвали: „Аз мога да пия, мога и да не пия. Защо да не може и той?”, „Защо не пиеш като възпитан човек или не се откажеш?”, „Този човек не може да понася алкохола.”, „Защо не опиташ да пиеш бира или вино?”, „Откажи се от концентрираните напитки.”, „Сигурно волята му не е достатъчно силна.”, „Би могъл да спре да пие, ако иска.”, „Тя е толкова добро момиче, той би трябвало да престане да пие заради нея.”, „Лекарят му каза, че ако пропие отново, ще загине, а той пак се е насвяткал.”

Това са обикновени изказвания за пияниците, каквито чуваме непре­къс­нато. Зад тях се крие незнание и неразбиране. Виждаме, че тези изрази се отнасят до хора, чиито реакции се отличават от нашите.

Умерените пиячи лесно могат да се откажат от алкохола, ако имат причини да постъпят така. Те могат да пият или да се откажат.

След това идва тежкият пияч. Неговите навици могат да бъдат толкова лоши, че постепенно го увреждат физически и умствено. Може да умре преждевременно. Ако се задействат достатъчно силни мотиви – лошо здравословно състояние, влюбване, смяна на обстановката или лекарско предупреждение, този човек може също така да спре или да започне да пие умерено, въпреки че това може да окаже трудно и свързано с известни главоболия и дори с необходимостта от лекарска помощ.

Но какво да кажем за истинския алкохолик? Той може да започне като умерен пияч; може да се превърне или не в постоянен тежък пияч; но в определен момент започва да губи пълен контрол над алкохола, щом веднъж започне да пие.

Ето човека, който ви озадачава, особено с пълната си липса на контрол. Когато пие, той извършва абсурдни, невероятни, трагични неща. Той е истинският д-р Джекил и господин Хайд. Много рядко е умерено опиянен. Винаги повече или по-малко е безумно пиян. Поведението му, когато пие, съвсем не прилича на поведението му в трезво състояние. Той може да бъде един от най-добрите хора на света. Но ако пие само един ден, често по­ведението му става отвратително, дори опасно противо­об­щест­вено. Има способността да се напива в най-неподходящия момент, осо­­бено, когато трябва да вземе важно решение или да изпълни поето обе­щание. Най-често този човек е разумен и уравновесен във всяко едно отношение, ос­вен по отношение на алкохола, пред който се превръща в невероятно без­честно и егоистично същество. Често е с изключителни способности и умения и безупречно поведение, а пред него стоят перспективи за блестяща кариера. Използва способностите си, за да изгради блестящо бъдеще за семейството и себе си, а след това разрушава всичко чрез поредица от безсмислени запои. Той е човек, който си ляга толкова интоксикиран, че би трябвало да спи поне 24 часа. Но рано на следващата сутрин налудничаво търси бутилката, която е забутал някъде миналата нощ. Ако може да си го позволи, понякога крие бутилки из цялата къща, за да бъде сигурен, че никой няма да излее в мивката всич­ките му запаси. С влошаване на нещата той започва да използва сил­ни успокоителни и алкохол, за да успокои нервите си и да може да ра­бо­ти. След това идва денят, в който просто не успява да се справи и се напива отново. Може би тогава ще отиде при лекар, който му предписва морфин или друго седативно средство, за да се успокои. След това става редовен посетител на болниците и санаториумите.

Това в никакъв случай не е изчерпателна картина на истинския алко­холик, защото поведението на всеки от нас е различно. Но това описание го очертава в общи линии.

Защо постъпва по този начин? След като стотици опити са го убедили, че тази първа чаша го води до поредната катастрофа и всички свързани с нея страдания и унижения, защо поглъща тази чаша? Защо не може да остане трезвен? Какво е станало със здравия разум и силата на волята, които той все още проявява по отношение на други неща?

Може би никога няма да бъде отговорено изчерпателно на тези въп­роси. Мненията относно това защо алкохоликът не реагира като нормал­ните хора се различават. Ние не можем да обясним защо след преми­нава­не­то на определена граница почти нищо не може да се направи за него. Не можем да отговорим на загадката.

Ние знаем, че когато алкохоликът се въздържа от пиене, а той може да се въздържа в продължение на месеци или години, той реагира като другите хора. Също така сме сигурни, че щом веднъж въведе какъвто и да е алкохол в организма си, нещо се случва както с тялото, така и с психиката му, поради което му е почти невъзможно да спре. Опитът на всеки алкохолик дава обилни потвърждения за това.

Тези наблюдения биха останали теоретични и безцелни, ако нашият приятел не посяга към първата чаша, с което задвижва ужасния кръговрат. Следователно основният проблем на алкохолика се крие по-скоро в не­го­вата психика, отколкото в неговото тяло. Ако го попитате защо е започнал по­следния си запой, вероятно ще ви представи стотици причини. Понякога тези извинения са до известна степен правдоподобни, но всяко едно губи смисъла си в светлината на хаоса, създаден от пиенето на алкохолика. Те зву­чат като философията на човека, страдащ от главоболие, който се удря с чук по главата, за да не усеща болката. Ако посочите на един алкохолик несъстоятелността на този род извинения, той ще ви се присмее или ще се раздразни и ще откаже да говори.

Понякога може да се каже истината. А истината, колкото и да е странно, е, че той обикновено няма никаква представа защо е посегнал към онази първа чаша. Някои пиячи имат извинения, с които се задоволяват за известно време. Но дълбоко в сърцата си те всъщност наистина не знаят защо го правят. Щом веднъж болестта се изяви, те са прокълнати. Страдат от манията, че по някакъв начин някой ден те ще успеят. Но много често подозират, че вече са изгубили.

Малцина си дават сметка, че това е истината. По смътен начин се­мействата и приятелите им усещат, че тези пиячи не са нормални, но все­ки с надежда очаква деня, когато страдащият ще се събуди от летар­гията и ще упражни силата на волята си.

Трагичната истина е, че ако човекът е истински алкохолик, този щастлив ден може никога да не дойде. Той е изгубил контрол. В даден момент от пиенето на всеки алкохолик той преминава в състояние, в което и най-сил­ното желание да спре пиенето е без ефект. Това трагично положение е на­стъпило в практически всички случаи много преди да си дадат сметка за това.

Факт е, че повечето алкохолици по все още неясни причини са загубили правото на избор в пиенето. Нашата тъй наречена воля престава да съществува. Ние не сме в състояние в дадени моменти да извикаме в съзнанието си с достатъчна сила спомена за страданието и униже­ние­то, кое­то сме преживели само седмица или месец по-рано. Ние сме беззащит­ни пред първата чаша.

Почти сигурните последствия, които идват след поемането дори на чаша бира, не ни карат да се замисляме. Ако ни минат през ум такива мисли, те са мъгляви и лесно се изместват от предишната неоснователна идея, че този път ще се държим като другите. Онзи вид защита, която ни възпира да поставим ръцете си върху гореща печка, напълно се проваля.

Алкохоликът просто може да си казва: „Този път няма да се опаря, така че – ха, наздраве!” Или може би въобще не се замисля. Колко често някои от нас са започвали да пият по този безгрижен начин и след третата или четвъртата чаша са започвали да чукат по бара и си казват: „За Бога, защо отново започнах?” След малко тази мисъл се измества от друга: „Добре, ще спра след шестата.” Или: „Изобщо има ли някакъв смисъл?”

Когато този начин на мислене се наложи у даден индивид, пред­раз­по­ло­жен към алкохолизъм, той вече е преминал отвъд границата, до която може да получи човешка помощ и ако не бъде поставен под ключ, може да загине или полудее. Тези голи и грозни факти са доказани от легионите алкохолици в историята на човечеството. Ако не беше Божията милост, би могло да има още хиляди убедителни доказателства. Толкова много хора искат да спрат, но не могат.

Има изход. Почти никой от нас не харесваше самоанализа, сми­ряването на нашата гордост, признаването на недостатъците ни, които се изискваха, за да успее този процес. Но ние се убедихме, че те помагат на другите и по­вярвахме, че предишният ни живот беше безнадежден и безцелен. Сле­до­­вателно, когато при нас дойдоха хората, които бяха успели да се справят с проблемите си, не ни бе останало нищо друго, освен да приемем пред­ла­ганата ни простичка духовна помощ. Открихме небесата и бяхме въз­не­сени в едно четвърто измерение, за чието съществувание дори не бяхме мечтали.

Великата истина е нито повече, нито по-малко от следната: придобихме един дълбок и ефективен духовен опит (за повече подробности вж. Приложение II), който промени коренно цялото ни отношение спрямо живота, нашите събратя и Божията вселена. Основният факт в нашия живот днес е абсолютната увереност, че нашият Създател е вля­зъл в сърцата и живота ни по някакъв чудодеен начин. Той е започнал да осъществява за нас тези неща, които не бихме успели да постигнем са­ми.

Ако сте толкова тежки алкохолици, колкото бяхме ние, убедени сме, че няма среден път. Бяхме в положение, в което животът ставаше невъзможен и ако бяхме преминали в зоната, от която човешката помощ не можеше да ни върне, имахме само две възможности: първата, да вървим към горчивия край като се опитваме, доколкото можем, да изтрием от съз­на­ние­то си невъзможността на положението си, а втората, да приемем духовна помощ. Приехме помощта, защото искрено я желаехме и искахме да по­ло­жим необходимите усилия.

Един американски бизнесмен бе способен, разумен и благороден човек. В продължение на години се бе местил от една болница в друга. Беше се консултирал с най-добре известните американски психиатри. След това отиде в Европа и се остави на грижите на прочут лекар (психиатъра д-р Юнг), който му назначи лечение. Въпреки че опитът го бе превърнал в скептик, той завърши курса на лечение с необичайна увереност. Физи­чес­кото и духовното му състояние бе необикновено добро. И преди всичко вярваше, че е придобил толкова дълбоко познание за хода на собствения си ум и скритите му изблици, че му изглеждаше невъзможно да се пречупи от­но­во. И все пак след много кратко време отново се напи. Още по-обърк­ващо бе, че сам не можеше да си обясни защо се е подхлъзнал.

И така, той се върна при лекаря, от когото се възхищаваше и без много увъртания го попита защо не може да се възстанови. Искаше повече от всичко да си възвърне самоконтрола. Изглеждаше много разумен и уравновесен по отношение на други проблеми. А не притежаваше никакъв контрол над алкохола. Защо беше така?

Помоли лекаря да му каже цялата истина и най-сетне я узна. Според мнението на лекаря случаят му бе безнадежден; никога нямаше да си възвърне положението в обществото и ако искаше да живее достатъчно дълго, трябваше да се остави да го заключат или да си наеме телохранител. Това бе мнението на големия лекар.

Но този човек е все още жив и е свободен човек. Не се нуждае от те­ло­­хранител и не е под ключ. Може да отиде където иска на този свят, където могат да отидат други свободни хора, без да се страхува от ката­стро­фа, при условие, че продължава да спазва едно просто правило на поведение.

Някои от нашите читатели алкохолици може би мислят, че могат да се справят без духовна помощ. Нека ви разкажем за края на разговора между нашия приятел и неговия лекар.

Докторът каза: „Имате психиката на хроничен алкохолик. Не съм виждал дори един-единствен случай на възстановяване, когато психиката е проме­не­на до такава степен, до каквато е променена вашата.” Приятелят ни си помисли, че вратите на ада се затварят с трясък зад гърба му.

Той каза на лекаря: „Няма ли изключения?”

„Да, – отговори лекарят, – има. Винаги е имало изключения за случаи като вашия. Тук-там понякога алкохолиците се сдобиват с това, което се нарича духовен опит. За мен това са уникални случаи. Наподобяват по характер силните емоционални сътресения и пренастройки. Идеите, емоциите и поведението, които преди са били движещи сили в живота на тези хора, изведнъж са отстранени и напълно нови схващания и мотиви започват да ги управляват. Всъщност аз се опитвах да възпроизведа някои подобни емоционални пренастройки у вас. При доста хора методите, които при­лагам, се оказват успешни, но никога не съм постигал успех при ал­ко­холици от вашия тип.”

Когато чу това, нашият приятел изпита известно облекчение, защото си помисли, че в крайна сметка е ревностен член на църквата. Но тази надежда бе срината от лекаря, който му каза, че макар и религиозните му убеждения да са добри, те не предполагат задължително необходимия жизне­новажен духовен опит.

Това бе ужасната дилема, изпречила се пред нашия приятел, когато той придоби онзи изключителен опит, за който вече ви казахме, че го превърна в свободен човек.

Ние, от своя страна, потърсихме същия изход с цялото отчаяние на давещи се. Това, което в началото приличаше на крехка сламка, се оказа любящата и мощна ръка на Бог. Бе ни даден нов живот или, ако предпо­читате, „нов модел на живот”, който наистина помага.

Изтъкнатият американски психолог Уилиям Джеймс в своята книга „Разнообразието на религиозния опит” посочва множеството начини, по които хората са открили Бог. Не желаем да убеждаваме когото и да е, че съществува само един начин, по който можем да се сдобием с вяра. Ако това, което сме научили, усетили и видели има някаква стойност, то означава, че всички ние, независимо от расата, вярата и цвета на кожата си, сме децата на реален Създател, с когото можем да влезем в прости и разбираеми взаимоотношения веднага щом поискаме и искрено опитаме. Тези, които имат своя религия, няма да открият в това нищо, което да смущава тяхната вяра или ритуали. В това отношение между нас няма разногласия.

Принадлежността на нашите членове като индивиди към определена религиозна общност не е наша работа. Това е личен проблем, който всеки решава сам за себе си въз основа на минали връзки или настоящ избор. Не всеки от нас се присъединява към религиозна общност, но повечето от нас подкрепят такова присъединяване.

В следващата глава има обяснение на алкохолизма, така както ние го разбираме, а след това глава, предназначена за агностиците. Много хора, които преди принадлежаха към тази група, сега са между нашите членове. Колкото и да е учудващо, техните убеждения не са препятствие към духов­ния опит.

Още по-нататък са дадени ясни указания за това как се възстановихме. Те са последвани от четиридесет и две лични истории.

Всеки човек, който разказва личната си история, е представил на собствения си език и от собствената си гледна точка начина, по който е влязъл в контакт с Бог. Тези истории дават широка представа за нашите членове и ясна идея за това, което действително се е случило в живота им.

Надяваме се, че никой няма да приеме, че нашите откровени признания са проява на лош тон. Надяваме се, че много мъже и жени алкохолици, които отчаяно се нуждаят от помощ, ще видят тези страници и вярваме, че само пълното разкриване на самите нас и нашите проблеми може да ги убеди да кажат: „Да, аз съм като тях; аз също трябва да се сдобия с това, което те притежават.”

Глава 3: Още за алкохолизма

Повечето от нас не искаха да признаят, че са истински алкохолици. Никой не обича да мисли, че телесно и психически се различава от другите. Следователно не е учудващо, че кариерата ни на пиячи се характеризираше с безконечни напразни опити да докажем, че можем да пием като другите. Идеята, че по някакъв начин, някой ден ще успее да контролира и да се нас­лаждава на пиенето, е голямата мания на всеки абнормен пияч. Про­дъл­жителността на тази илюзия е смайваща. Мнозина я преследват чак до вратите на лудостта или смъртта.

Научихме, че дълбоко в себе си трябва напълно да приемем, че сме ал­ко­холици. Това е първата стъпка към възстановяването. Заблудата, че сме като другите или можем да станем като другите, трябва да бъде разрушена.

Ние, алкохолиците, сме мъже и жени, загубили способността да контро­лират пиенето си. Знаем, че никой истински алкохолик никога не е в със­тоя­ние да възстанови този контрол. На всички нас в даден момент ни се е струвало, че си възвръщаме контрола, но тези интервали – обикновено кратки, неизбежно бяха последвани от още по-слаба способност да се кон­т­ро­лираме, което с времето ни водеше до жалка и необяснима демо­ра­лизация. Всички до един сме убедени, че алкохолиците от нашия тип са в хватката на прогресиращо заболяване. С течение на времето състоянието ни неизбежно се влошава.

Ние приличаме на хора, които са изгубили краката си – никога не им израстват нови. Нито пък съществува някакво лечение, което може да превърне алкохолиците от нашия тип в хора като останалите. Опитали сме всяко възможно средство. В някои случаи имаше кратък период на възстановяване, след което болестта ни се възобновяваше в още по-тежка форма. Лекарите, които са запознати с алкохолизма, са единодушни, че няма средство, което да превърне алкохолика в нормален пияч. Може би някой ден науката ще го постигне, но засега не е успяла.

И все пак, независимо от всичко, което можем да кажем, много истински алкохолици няма да повярват, че принадлежат към тази група. Чрез всевъзможни форми на самозаблуда и всякакви експерименти те ще опитат да си докажат, че са изключение от правилото и следователно не са алкохолици. Ако някой, който не може да контролира пиенето си, успее да се промени и да пие като възпитан човек, ние му сваляме шапка. Един Господ знае колко усилено и дълго сме се опитвали да пием като другите хора!

Ето някои от методите, които сме опитвали: да пием само бира, да ог­ра­ничаваме количеството на напитките, никога да не пием сами, никога да не пием сутрин, да пием само в дома, да не държим напитки в къщи, да не пием в работно време, да пием само на гости, да пием бренди вмес­­то уиски, да пием само вино, да подадем оставка, ако се напием на ра­бота, да заминем на пътешествие, да не заминем на пътешествие, да обе­щаем завинаги да се откажем (със или без тържествена клетва), да пра­вим повече физически упражнения, да четем вдъхновяващи книги, да оти­дем на оздравителен лагер или санаториум, доброволно да се подложим на лечение в психиатрична клиника – бихме могли да продължим този списък до безкрайност.

Ние не искаме да обявяваме когото и да е за алкохолик, но вие сами мо­же­те бързо да си поставите диагнозата. Идете до най-близкото барче и се опитайте да пиете контролирано. Опитайте да пиете и да спрете внезапно. Опитайте да направите това повече от един път. Няма да ви отнеме много време да разберете дали сте откровен със себе си по този въпрос. Струва си да получите нервна криза, ако по този начин можете напълно да опознаете собственото си състояние.

Въпреки че не можем да го докажем, ние сме убедени, че в ранните дни на нашето пиене повечето от нас бяха в състояние да спрат да пият. Затруднението идва от това, че много малко алкохолици имат достатъчно желание да спрат, докато е още време. Знаем няколко случая, в които хора със сигурни признаци на алкохолизъм са успявали да спрат за дълъг период от време, защото са имали изключително силно желание да го направят. Ето един такъв пример.

Един мъж на тридесет години често пиеше неконтролирано. На следва­щия ден след запоя беше напрегнат и успокояваше нервите си с още алкохол. Беше амбициозен и искаше да преуспее в работата си, но си да­де сметка, че няма да стигне доникъде, ако продължава да пие. Щом веднъж почнеше, изобщо не беше в състояние да се контролира. Реши да не се докосва до алкохол докато не успее в бизнеса и не се пенсионира. Тъй като бе изключителен човек, в продължение на двадесет и пет години не вкуси нито капка и след успешна и честита кариера се пенсионира на петдесет и пет години. След това стана жертва на убеждението, споделяно от почти всички алкохолици – че дългият период на трезвост и само­дисциплина му позволява да пие като другите. Извади домашните пантофи и бутилката. След два месеца се намираше в болница, озадачен и унижен. За известен период от време се опита да регулира пиенето си, като междувременно няколко пъти постъпи отново в болницата. След това, след като събра всичките си сили, се опита да спре и откри, че не може. Разполагаше с всичко, което можеше да се купи с пари, за да реши проб­лема си. Всички опити се провалиха. Въпреки че, когато се пенсионира беше як човек, здравето му бързо се рушеше и след четири години почина.

В този пример се крие добър урок. Повечето от нас вярваха, че ако останат трезви за дълъг период от време, след това щяха да бъдат в състояние да пият нормално. Но ето един човек, който на петдесет и пет години откри, че се намира в същата точка, в която е бил на тридесет. Видяхме многократни доказателства на истината, че щом веднъж си бил алкохолик, завинаги си оставаш алкохолик. Започнем ли да пием след период на трезвост, за кратко време стигаме до същото тежко положение, в което сме били по-рано. Ако искаме да спрем да пием, не трябва да поставяме каквито и да е условия, нито да храним тайни надежди, че някой ден ще получим имунитет срещу алкохола.

Опитът на този човек може да подтикне младите хора да вярват, че като него могат да спрат като се уповават на собствената си воля. Съмняваме се, че много от тях могат да го направят, тъй като никой не иска наистина да спре да пие и почти никой – поради вече придобитото душевно изкри­вяване – няма да успее да го стори. Няколко от нашите членове, хора по на тридесет години или по-млади, пиеха само от няколко години, но те бяха също толкова безпомощни, колкото онези, които бяха пили в продължение на двадесет години.

Не е необходимо да си пил дълго време или да си погълнал същите количества като някои от нас, за да бъдеш тежко засегнат от заболяването. Това е особено валидно за жените. Жените потенциални алкохолици често се превръщат в истински алкохолици и преминават границата само за няколко години. Някои пиячи, които ще бъдат много обидени, ако някой ги нарече алкохолици, са смаяни от собствената си неспособност да спрат. Ние, които сме запознати със симптомите, навсякъде виждаме много потенциални алкохолици сред младите хора. Но я се опитайте да ги убедите! (Това бе вярно, когато тази книга бе публикувана за първи път, но едно проучване на членовете в САЩ и Канада, направено през 1992 г., показа, че около една пета от АА са на не повече от 30 години.)

Ако се върнем назад, ще разберем, че години наред продължавахме да пием отвъд точката, до която можехме да се откажем по силата на волята си. Ако някой се съмнява, дали е навлязъл в тази опасна зона, нека се опита да се откаже от алкохола за една година. Ако е истински алкохолик и заболяването е в доста напреднала фаза, няма почти никакви изгледи за успех. В ранните дни на нашето пиене ние понякога се задържахме трезви в продължение на година-две, като по-късно отново се превръщахме в тежки пиячи. Въпреки че може би сте в състояние да спрете за дълъг период от време, пак можете да бъдете потенциален алкохолик. Смятаме, че много малко хора, на които тази книга ще допадне, могат да не докосват алкохол за цяла година. Някои ще се напият още на другия ден след като са взели това решение, а повечето ще го направят след няколко седмици.

За тези, които не са в състояние да пият умерено, основният въпрос е как изобщо да спрат да пият. Ние приемаме, разбира се, че читателят иска да спре. Дали такъв човек може да се откаже без духовна помощ зависи от степента, до която вече е загубил възможността за избор дали да пие или не. Много от нас си мислеха, че имат силни характери. Имахме огром­но желание да спрем завинаги. И все пак открихме, че това е невъз­мож­но. Това е объркващата страна на алкохолизма, такъв, какъвто го поз­наваме – невъзможността да оставим алкохола настрана, колкото и големи да са потребността или желанието за това.

Как тогава да помогнем на нашите читатели да установят за себе си дали са такива като нас? Експериментът с отказването за известен период от време може да помогне, но ние смятаме, че можем да предложим на страдащите от алкохолизъм, а може би и на медицинското съсловие, нещо още по-полезно. И затова ще опишем някои от психическите състояния, които предхождат още по-голямото запиване, защото очевидно това е сърцевината на проблема.

От какъв начин на мислене се ръководи алкохоликът, който повтаря отново и отново отчаяния експеримент на първата чаша? Приятелите, които сериозно са разговаряли с него след запой, който го е довел до развод или банкрут, са озадачени, когато той отново се запътва към бара. Защо постъпва така? За какво мисли?

Нашият пръв пример е за един приятел, когото ще наречем Джим. Този човек има очарователна съпруга и семейство. Наследил е печеливша автомобилна фирма. Има прекрасна характеристика на участник в Све­тов­ната война. Той е добър търговец. Всички го харесват. Интелигентен, на вид нормален, макар и малко нервен. Въобще не е пил до тридесет и пет годишна възраст. Само след няколко години в пияно състояние бе толкова агресивен, че трябваше да бъде подложен на психиатрично лечение. Когато излезе от болницата, той се обърна към нас.

Казахме му какво знаем за алкохолизма и какво решение бяхме открили. Той положи началото. Семейството му отново бе заедно и той започна да работи като продавач във фирмата, която бе загубил, докато пиеше. Всичко вървеше добре за известно време, но не му се удаде да разшири духовния си живот. За собствено учудване се запи дванадесет пъти за кратък период от време. След всеки запой ние работехме с него, като внимателно анализирахме какво се бе случило. Той прие, че е истинс­ки алкохолик и се намира в тежко състояние. Знаеше, че ако продължава, го чака ново лечение в психиатрията. Освен това щеше да изгуби се­мейст­вото си, към което бе силно привързан.

И все пак той се напи отново. Помолихме го да ни разкаже какво точно се бе случило. Ето неговата история: „Отидох на работа във вторник сутринта. Помня, че бях раздразнен поради това, че съм продавач във фирма, която по-рано притежавах. Разменихме си няколко реплики с началника – нищо особено. След това реших да замина за провинцията и да видя дали мога да продам една кола. По пътя огладнях и спрях в крайпътно заведение, в което има бар. Нямах намерение да пия. Мислех само да си взема един сандвич. Също така ми мина през ум, че тук мога да намеря клиент за някоя кола, тъй като това място ми бе познато от многократните ми посещения в продължение на години. Много пъти съм хапвал там през месеците, в които бях трезвен. Седнах на една маса и поръчах сандвич и чаша мляко.

Изведнъж ми хрумна мисълта, че ако налея 30 г уиски в млякото, то няма да ми навреди на пълен стомах. Поръчах уиски и го изсипах в млякото. Смътно усещах, че не постъпвам много умно, но все пак се чувствах сигурен, защото поемах уискито на пълен стомах. Ек­спериментът премина толкова добре, че си поръчах още уиски и го налях в още мляко. Тъй като и това наглед не ми навреди, опитах още едно.”

Така започна поредното пътуване на Джим до психиатрията. Имаше опасност да бъде затворен принудително в заведение, да изгуби семейст­вото и положението си, да не говорим за страшните психически и физичес­ки мъки, които пиенето винаги му причиняваше. Той знаеше много добре, че е алкохолик. И все пак, всички доводи, че не трябва да пие, бяха из­тлас­кани с лекота настрана от глупавата мисъл, че може да пие уиски, ако го смесва с мляко.

Каквото и да е точното определение на това състояние, ние просто го наричаме безумие. Нима може такава липса на преценка, на способност да мислиш правилно, да бъде наречена по друг начин?

Може да ви се струва, че това е изключителен случай. Ние не смятаме така, защото този начин на мислене бе характерен за всеки един от нас. Понякога се замисляхме за последствията повече от Джим. Винаги обаче настъпваше онзи странен умствен феномен, при който успоредно с разумното мислене неизбежно се промъкваше някое безумно и банално оправдание, за да посегнем към първата чаша. Разумът не успяваше да ни държи под контрол. Печелеше безумната идея. На следващия ден се питахме съвсем честно и откровено как се бе случило всичко това.

В други случаи преднамерено се напивахме като се оправдавахме с напрегнатост, гняв, тревога, депресия, ревност или нещо подобно. Но дори в тези случаи сме принудени да признаем, че оправданието ни за запиване бе безумно недостатъчно в светлината на това, което неизбежно настъпваше. Сега виждаме, че когато започвахме преднамерено да пием, в периода на обмислянето почти не влагахме сериозна или ефективна мисъл за ужасните последствия.

Поведението ни по отношение на първата чаша е също толкова абсурдно и необяснимо, както това на човек, който страда от манията да не спазва правилата на уличното движение. Той изпитва възбуда, когато едва успее да се промъкне пред профучаващите коли. Няколко години се наслаждава на тези усещания като пренебрегва приятелските предупреждения. До то­зи момент бихте го нарекли глупак със странни схващания за раз­вле­че­ния. Тогава щастието го изоставя и в няколко последователни случая получава леки наранявания. Бихме очаквали, че ако е нормален, ще прес­та­не. След това отново го удрят и този път му разбиват черепа. Седмица след като напусне болницата, бързо движещ се тролей му прегазва ръката. Тогава ви заявява, че е решил да спре с развлеченията си завинаги, но след няколко седмици и двата му крака са прегазени.

Това поведение продължава с години, като той непрекъснато обещава да бъде внимателен или изобщо да се държи по-далече от улиците. В крайна сметка повече не може да работи, жена му получава развод, а той са­мият става за посмешище. Опитва всичко възможно, за да се откаже от опасния си навик. Затваря се в психиатрия като се надява, че това ще го излекува. Обаче още в деня, когато го изписват, притичва пред една пожарна кола, която му счупва гръбначния стълб. Този човек трябва да е безу­мен, нали?

Нашият пример може да ви изглежда прекалено абсурден. Но дали е така? Ние, които сме преминали през стъргата, трябва да признаем, че ако подменим опасното пресичане на улиците с алкохолизма, този пример ще ни подхожда идеално. Колкото и да бяхме умни в друго отношение, щом опираше до алкохола, ние бяхме необяснимо безумни. Това са силни думи, но не са ли истина?

Някои от вас мислят: „Да, това, което ни казвате, е истина, но не се отнася изцяло за нас. Признаваме си, че имаме някои от тези симптоми, но не сме достигнали до онези крайности, до които сте стигнали вие, нито пък има вероятност да стигнем, защото след това, което ни казахте, разбираме самите себе си толкова добре, че такива неща не могат да ни се случат отново. Не сме загубили всичко в живота си поради пиянство и нямаме такива намерения. Благодарим ви за информацията.”

Това може да бъде вярно за някои неалкохолици, които макар и понас­тоя­щем да пият безразсъдно и прекалено много, са в състояние да спрат или да започват да пият умерено, защото умовете и телата им не са увредени като нашите. Истинският или потенциален алкохолик обаче, почти без изключение, няма да бъде в състояние да спре да пие, само защото е опознал себе си. Искаме да подчертаем това отново и отново; искаме на­шите читатели алкохолици дълбоко да осъзнаят това, на което ни е научил горчивият ни опит. Нека посочим още един пример.

Фред е партньор в добре известна счетоводна фирма. Приходите му са високи, има чудесен дом, щастлив брак и е баща на многообещаващи де­ца студенти. Той е толкова обаятелен, че лесно печели приятели. Ако ня­кога е имало преуспяващ бизнесмен, то това е Фред. По всичко личи, че е стабилен и уравновесен човек. И все пак той е алкохолик. За първи път видяхме Фред преди една година в болница, където се лекуваше от тежък случай на алкохолна треска. Това бе първото му изпитание от този вид и той много се срамуваше. Тъй като не искаше да признае, че е ал­кохолик, той си казваше, че е влязъл в болницата, за да успокои нервите си. Докторът подчертаваше, че вероятно е по-зле, отколкото си мисли. В продължение на няколко дни се чувстваше потиснат заради състоянието си. Реши да се откаже завинаги от алкохола. Дори не му хрумваше, че може и да не успее, независимо от характера и положението си. Фред не искаше да повярва, че е алкохолик, а още по-малко да приеме една духовна програма за възстановяването си. Ние му казахме какво знаем за алко­хо­лиз­ма. Той прояви интерес и се съгласи, че има някои симптоми, но все още не искаше да си признае, че сам нищо не може да постигне. Беше убеден, че преживяното унижение и придобитите знания ще го запазят трезвен до края на живота му. Самоопознаването щеше да оправи нещата.

За известно време не чухме нищо за Фред. Един ден ни казаха, че отново е в болницата. Този път трепереше силно. Скоро даде да се разбере, че много иска да ни види. Историята, която ни разказа, беше много поучителна, защото беше историята на човек, абсолютно убеден, че трябва да спре да пие, който нямаше никакви оправдания, за да пие, който демонстрираше чудесно здравомислие и решителност във всичките си други дела, но все пак бе победен от алкохола.

Нека сам ви я разкаже: „Бях силно впечатлен от това, което ми разказахте за алкохолизма и искрено вярвах, че в никакъв случай няма да посегна към алкохола отново. Оценявах идеите ви за трудно доловимото безумие, кое­то предшества първата чаша, но бях уверен, че след всичко, което бях нау­чил, това не можеше да се случи с мен. Мислех си, че заболяването ми не е толкова напреднало, колкото при повечето от вас, че успешно се бях справял с другите си лични проблеми и че следователно щях да успея там, където вие се бяхте провалили. Чувствах, че имам пълното право да бъда уверен в себе си, че само трябва да упражнявам силата на волята си и да бъда предпазлив.

С такова настроение продължих работата си и за известно време всичко вървеше добре. Не ми беше трудно да отказвам напитките и започнах да се чудя дали не усложнявам прекалено много някои прости неща. Един ден отидох до Вашингтон, за да представя някои счетоводни документи пред едно държавно учреждение. През този период на въздържание вече бях излизал извън града, така че в това нямаше нищо ново. Физически се чувствах отлично. Нямах никакви сериозни проблеми или тревоги. Ра­ботата ми вървеше добре, бях доволен и знаех, че и партньорите ми ще бъдат до­волни. Беше в края на един чудесен ден, без нито едно облаче на хоризонта.

Върнах се в хотела и спокойно се облякох за вечеря. Когато влязох в ресторанта, си помислих, че няма да е зле да изпия два коктейла с вечерята. Това бе всичко. Нищо повече. Поръчах един коктейл и вечеря. След това поръчах още един коктейл. След вечеря реших да се разходя. Когато се върнах в хотела, си помислих, че няма да е зле да изпия едно уиски със сода преди лягане, след което влязох в барчето и си поръчах едно. Спомням си, че през нощта изпих още няколко, а на сутринта още много уискита. Смътно си спомням, че се качих в самолет за Ню Йорк и че на летището вместо жена си намерих един дружелюбен шофьор на такси. Шофьорът ме съпровождаше няколко дни. Почти нищо не си спомням за това къде съм бил, какво съм говорил и правил. След това дойде болницата с непоносимите душевни и физически страдания.

Веднага след като си възвърнах способността да мисля, внимателно преразгледах поведението си през онази вечер във Вашингтон. Не само че не бях предпазлив, но въобще не се бях съпротивлявал срещу първата чаша. Този път въобще не бях мислил за последствията. Бях започнал да пия толкова безгрижно, като че ли коктейлите бяха лимонада. Сега си спомних какво ми бяха казали моите приятели алкохолици, как те предрекоха, че ако притежавам мисленето на алкохолик, щеше да дойде времето и мястото и аз щях да започна да пия отново. Те бяха казали, че въпреки, че съм си изградил защита, един ден тя ще рухне пред някое дреб­но оправдание, за да си пийна. Е, добре, точно това се случи и дори нещо повече, защото въобще и през ум не ми минаха нещата, които бях научил за алкохолизма. От този момент знаех, че притежавам начина на мислене на алкохолик. Видях, че силата на волята и самопознаването не могат да ми помогнат при тези странни умствени бели петна. Дотогава не бях в състояние да разбера хората, които казваха, че някакъв проблем ги е победил напълно. Сега вече знаех. Това беше смазващ удар.

Двама от членовете на „Анонимни Алкохолици” дойдоха да ме видят. Те се ухилиха, което много-много не ми хареса, а след това ме попитаха дали сега мисля, че съм алкохолик и дали признавам своето поражение. Трябваше да се съглася и с двете неща. Те ме затрупаха с купища до­ка­за­телства за това, че психиката на алкохолика, каквато бях проявил във Вашингтон, е израз на едно безнадеждно състояние. Те цитираха десетки подобни случаи от собствения си опит. Това разруши последните остатъци от моята надежда, че мога сам да се справя с проблема.

След това те начертаха духовния отговор на проблема и програмата за действие, която стотици от тях бяха приложили успешно. Въпреки че само формално се числях към църквата, не ми бе трудно да приема инте­лек­туал­но техните предложения. Но програмата за действие, макар и напълно разумна, бе много драстична. Тя означаваше, че трябва да се откажа от някои свои дългогодишни схващания. Това не бе лесно. Но в момента, ко­гато реших да премина през този процес, изпитах странното усещане, че положението ми на алкохолик се подобрява и бъдещето действително го доказа.

Също толкова важно бе откритието, че духовните принципи могат да разрешат всичките ми проблеми. Оттогава животът ми стана много по-задоволителен и, надявам се, по-полезен. Старият ми начин на живот не бе лош, но не бих заменил и най-добрите му моменти за най-лошите, които имам сега. Не бих се върнал назад, дори и ако мога да го направя.”

Разказът на Фред говори сам за себе си. Надяваме се, че той ще достигне до хиляди като него. Той бе преминал само през първия кръг на преизподнята. Повечето алкохолици са доста осакатени, преди наистина да опитат да решат проблемите си.

Много лекари и психиатри са съгласни с нашите заключения. Един от тези хора, щатен сътрудник на световноизвестна болница, наскоро направи това изявление пред някои от нас: „Това, което говорите за общата без­на­деждност на състоянието на средния алкохолик, е по мое мнение правилно. Що се отнася до двама от вас, с чиито истории съм запознат, без никакво съмнение състоянието ви бе 100% безнадеждно, ако изключим помощ сви­ше. Ако бяхте поискали да ви приемем за лечение в тази болница, ако можех да го избегна, аз бих отказал. Хората като вас имат прекалено сърце­раздирателен ефект. Въпреки, че не съм религиозен, дълбоко уважа­вам ду­ховния подход при случаи като вашите. За повечето случаи на прак­тика няма друг изход.”

И така, в даден момент алкохоликът не притежава ефективна умствена защита срещу първата чаша. С изключение на единични редки случаи, нито той, нито друго човешко същество могат да осигурят такава защита. Защитата му трябва да дойде от някаква Висша сила.

Глава 4: Ние агностиците

От първите глави вие научихте нещо за алкохолизма. Надяваме се, че ясно сме представили разликата между алкохолика и неалкохолика. Ако откриете, когато искрено го пожелаете, че не можете изцяло да се откажете, или че когато пиете, не сте в състояние да контролирате изпитото ко­ли­чест­во, тогава вероятно сте алкохолик. Ако случаят е такъв, вероятно стра­­­дате от заболяване, което може да бъде превъзмогнато само от духовен опит.

За човек, който се смята за атеист или агностик, придобиването на по­д­о­бен опит изглежда невъзможно, но да продължава както преди за него е равностойно на катастрофа, особено, ако е алкохолик от безна­деж­д­­ния тип. Да бъде обречен на алкохолна смърт или да живее на духовна основа, са алтернативи, които не винаги се приемат лесно.

Но всъщност не е толкова трудно. Около половината от членовете на братството бяха хора от този тип. В началото някои от нас се опитвахa да избягват този проблем, като се надяваха там, където нямаше надежда, че не са истински алкохолици. След известно време обаче бяхме принудени да се изправим с лице пред факта, че нямаме друг избор, освен да намерим духовна основа за живота си. Вероятно това ще се случи и с вас. Не се от­чай­вате; около половината от нас си мислеха, че са атеисти или агнос­тици. Нашият опит показва, че това не трябва да ви смущава.

Ако само някакъв морален кодекс или по-добра житейска философия бяха достатъчни, за да се превъзмогне алкохолизма, много от нас щяха отдавна да са се възстановили. Ние обаче открихме, че такива кодекси и философии не могат да ни спасят, колкото и усилено да опитвахме. Мо­жех­ме да искаме да имаме морал, можехме да искаме да намерим утеха във философията, можехме с цялото си сърце да желаем тези неща, но ни липсваше необходимата сила. Нашите човешки резерви, начело с волята, не бяха достатъчни – те напълно се проваляха.

Проблемът ни се състоеше в липсата на сила. Трябваше да намерим сила, чрез която да живеем и това очевидно трябваше да бъде Сила, по-висша от нас. Но къде и как можехме да открием тази Сила?

Е, тази книга се отнася точно до това. Нейната основна цел е да ви помогне да откриете Сила, по-висша от вас самите, която да разреши вашия алкохолен проблем. Това означава, че сме написали книга, за която вярваме, че е както духовна, така и морална. И, разбира се, това означава, че ще говорим за Бог. Тук изникват затрудненията с агностиците. Много пъти сме говорили с новодошъл и сме наблюдавали как в него се появява надежда, когато обсъждаме неговите проблеми с алкохола и обясняваме как действа нашето братство. Лицето му обаче помръква, когато говорим за духовните неща, особено когато споменаваме Бог, защото се докосваме до област, която нашият човек е избягвал или пренебрегвал напълно.

Ние знаем как се чувства той. Ние сме имали същите искрени съмнения и предубеждения. Някои от нас бяха силно настроени против религията. За други, думата „Бог” бе свързана с определена представа, която някой се бе опитвал да им внуши в детството им. Може би отхвърляхме спе­циал­но това схващане, защото ни изглеждаше неудовлетворително. Когато отхвърляхме тази представа, си мислехме, че сме изоставили изцяло идеята за Бог. Смущаваше ни мисълта, че вярата и зависимостта от Сила, която ни превъзхожда, е проява на слабост, дори страхливост. Гледахме на този свят на воюващи индивиди, на воюващи теологични системи и не­обясними бедствия с дълбок скептицизъм. Ние се отнасяхме с подоз­ре­ние към много хора, които заявяваха, че са Божии чада. Как можеше ед­но Върховно Същество да има нещо общо с това? И изобщо кой би могъл да разбере едно Върховно Същество по какъвто и да е начин?

И все пак, в други моменти, когато бяхме очаровани от звездна нощ, ние се питахме: „И кой все пак е сътворил всичко това?” Изпитвахме благоговение и възхищение, но тези усещания бяха мимолетни и бързо изчезваха.

Да, ние агностиците, сме изпитвали такива неща и сме мислили по този начин. Нека побързаме и ви успокоим. Открихме, че веднага след като бяхме в състояние да отхвърлим предубежденията и изразявахме желание да повярваме в по-висша от нас Сила, получавахме резултати, въпреки че нито един от нас не можеше изцяло да определи или разбере тази Сила, която е Бог.

За наше облекчение открихме, че не ни бе необходимо да се съобра­зя­ва­ме с други схващания за Бог. Собственото ни схващане, колкото и да бе непълно, беше достатъчно, за да намерим път и да осъществим контакт с Него. Когато допуснехме възможността за съществуване на Съзидателен Разум, на Дух на Вселената, лежащ в основата на всички неща и след като предприемехме още няколко прости стъпки, започваше да ни изпълва ново усещане за сила и насока. Откривахме, че Бог не поставя прекалено трудни условия на тези, които го търсят. За нас Царството на Духа е обширно, просторно, всеобхватно; то е винаги открито и достъпно за тези, които искрено търсят. Вярваме, че то е отворено за всички.

Следователно, когато ви говорим за Бог, ние имаме предвид вашето собствено схващане за Бог. Това се отнася също така и за другите духовни изрази, които ще намерите в тази книга. Не позволявайте на преду­беж­де­нията, които може би храните към духовните термини да ви отклонят от това честно да си зададете въпроса какво означават те за вас. В началото то­ва бе всичко, от което се нуждаехме, за да започнем да израстваме ду­ховно, за да осъществим първия си съзнателен контакт с Бог, така както Го разбираме. По-късно открихме, че приемаме много неща, които на­времето ни се струваха съвършено неприемливи. Това бе израстване, но ако искахме да израснем, трябваше да започнем отнякъде. Затова използ­вах­ме собственото си схващане, колкото и ограничено да бе то.

Трябваше да си зададем само един въпрос: „Вярвам ли сега или искам ли да вярвам, че има Сила, по-висша от мен?” Веднага щом някой може да каже, че вярва или че иска да вярва, ние настойчиво го убеждаваме, че е на правилния път. Многократно е доказано между нас, че върху тази прос­та основа може да бъде изградена невероятно ефективна духовна струк­­тура.

Това беше велика новина за нас, защото бяхме приели, че не можем да приложим духовните принципи, ако не приемем някои неща за вярата, които изглеждаха трудни за вярване. Когато хората ни говореха за духов­ния подход, често ние всички казвахме: „Бих искал да притежавам онова, което този човек има. Сигурен съм, че ще успея, ако можех да вярвам така, както вярва той. Но аз не мога да приема за безусловно верни много от нещата, които са толкова прости за него.” Затова за нас беше успокоя­ващо да научим, че можем да започнем от по-просто ниво.

Освен привидната неспособност да приемем някои неща на доверие, на нас често ни пречеха упорството, обидчивостта и неразумните пред­раз­съдъци. Много от нас бяха толкова обидчиви, че и най-лекото спо­ме­на­ване за духовните неща ни караше да се наежим. Този начин на мислене трябваше да бъде забравен. Въпреки че някои от нас се съпротивляваха, открихме, че не е трудно да отстраним тези чувства. Изправени пред разрушенията на алкохолизма, скоро открихме разума си за духовните неща така, както го бяхме открили за другите. В това отношение алкохолът е много убедителен. В крайна сметка той ни накара да бъдем благоразумни. Понякога това бе мъчителен процес; надяваме се, че никой друг няма да пази предубежденията си толкова дълго, колкото ги пазеха някои от нас.

Читателят може би все още пита защо трябва да вярва в по-висша от него Сила. Ние смятаме, че за това има редица основания. Нека разгледаме някои от тях.

Практичният съвременен човек държи на фактите и резултатите. Неза­висимо от това двадесетият век с готовност приема различни теории, стига те да се основават на факти. Например, ние имаме многобройни тео­рии за електричеството. Всеки вярва в тях без сянка от съмнение. Защо ги приемаме толкова лесно? Просто, защото не е възможно да обяс­ним това, което виждаме, чувстваме, направляваме и използваме, без да приемем като изходен пункт някакво разумно предложение.

Всички хора днес вярват в редица предложения, за които има доста до­к­­а­з­а­телства, но не достатъчно видими факти. Но нима науката не показва, че визуалните доказателства са най-слабите доказателства? С изу­чаването на материалния свят постоянно се доказва, че видимите неща не винаги отговарят на вътрешната реалност. Нека дадем един пример.

Най-обикновената стоманена релса представлява маса от електрони, които се въртят един около друг с невероятна скорост. Тези малки тела се управляват от точни закони, а тези закони са валидни за целия материален свят. Така ни казва науката. Нямаме основания да се съмняваме в това. И все пак, когато се изказва напълно логично предположение, че под мате­риалния свят и живот такъв, какъвто го виждаме, има един Всемогъщ, Направляващ, Съзидателен Разум, точно тогава се проявява противо­речи­вият ни характер и ние с много труд се опитваме да докажем, че това не е така. Четем големи книги и се хвърляме във вятърничави аргументи като ни се струва, че този свят не се нуждае от Бог, за да бъде обяснен. Ако нашите претенции бяха верни, то излизаше, че животът произлиза от ни­щото, не означава нищо и не се движи към нищо.

Вместо да приемаме себе си за разумни представители, предводители на Божественото Съзидание, ние агностиците и атеистите предпочитахме да вярваме, че човешкият ни интелект бе последната дума, алфата и оме­гата, началото и края на всичко. Бяхме доста самонадеяни, нали?

Ние, които сме минали по този съмнителен път, ви молим да отхвърлите предубежденията, дори тези срещу организираната религия. Научихме, че каквито и да са човешките недостатъци на различните вероизповедания, вярата дава цел и насока на милиони. Вярващите притежават една логична идея за това какво представлява живота. А ние нямахме каквото и да е разумно схващане. Забавлявахме се, като критикувахме цинично духов­на­та вяра и обичаи, когато всъщност би трябвало да забележим, че много духовно насочени хора от всички раси, с различен цвят на кожата, от раз­лично вероизповедание, притежаваха степен на стабилност, щастие и благополучие, каквито би трябвало да потърсим за самите нас.

Вместо това, ние търсехме човешките недостатъци на тези хора и по­ня­кога използвахме слабостите им като основа за пълно осъждане. Говорех­ме за нетърпимостта, когато самите ние проявявахме нетърпимост. Пропускахме да забележим действителната красота на гората, защото се разсейвахме от грозотата на някои нейни дървета. Никога не отделяхме внимание на духовната страна на живота.

В личните ни истории ще откриете различните начини, по които всеки разказващ се доближава и възприема Силата, която е по-висша от него. Няма значение дали сме съгласни с определен подход или схващане. Опитът ни е научил, че за нашата цел тези неща не трябва да ни тревожат. Това са проблеми, които всеки трябва да разреши сам за себе си.

И все пак тези мъже и жени са невероятно единодушни по отношение на едно нещо. Всеки един от тях се е приобщил към Сила, по-висша от него, и вярва в нея. Тази сила при всички е извършила чудото, непосилно за човека. Както е казал известен американски държавник: „Нека пог­лед­нем резултатите.”

Пред нас са хиляди мъже и жени, земни хора. Те открито заявяват, че откакто са повярвали в по-висша от тях Сила, откакто са възприели определено поведение спрямо нея и са започнали да извършват определени прости неща, в начина им на живот и на мислене е настъпила революционна промяна. На ръба на пропастта и отчаянието, пред пълното изчерпване на човешките им възможности са открили, че в тях се влива нова сила, по­кой, щастие и цел в живота. Това се е случило непосредствено след като са отговорили на няколко прости изисквания. Докато преди са били объркани и смутени от привидната безцелност на съществуването, сега те посочват причините, поради които животът им се е струвал тежък. Оставяйки настрана проблема с пиенето, те обясняват защо животът им е бил незадоволителен. Те показват как е настъпила промяната при тях. Когато стотици хора са в състояние да кажат, че осъзнаването на Присъст­вието на Бог днес е най-важното нещо в живота им, те представят една могъща причина за необходимостта от вяра.

През последния век нашият свят отбеляза по-голям материален прогрес, отколкото през предшестващите хилядолетия. Почти всеки знае причината за това. Учените, занимаващи се с древна история ни казват, че интелектът на хората през онези дни е бил равен на най-доброто от нашето време. И все пак в древните времена материалният прогрес е бил болезнено бавен. Духът на съвременното търсене, проучване и откривателство е бил почти неизвестен. В областта на материалното умът на хората е бил скован от суеверия, традиции и всякакви закостенели идеи. Някои от съвременниците на Колумб са приемали за абсурдна идеята, че Земята е кръгла. Други почти осъдиха на смърт Галилей заради еретичните му възгледи в областта на астрономията.

Ние си зададохме следния въпрос: Не са ли някои от нас също толкова пристрастни и неразумни по отношение на духовното, колкото са били древните по отношение на материалното? Дори в настоящия век амери­канс­ките вестници се страхуваха да отпечатат новината за успешния полет на братя Райт до Кити Хок. Нима всички опити за летене дотогава не се бяха провалили? Нима летателният апарат на професор Лангли не потъна в река Потомак? Не беше ли истина, че най-добрите математически умове бяха доказали, че човек никога няма да може да лети? Нима хората не казаха, че Бог е запазил тази привилегия за птиците? Само тридесет години по-късно покоряването на въздуха вече бе нещо отминало и пътуването със самолети е повсеместно.

Но в повечето области нашето поколение показва пълна свобода на мисленето. Покажете на който и да е докер някоя неделна притурка, в която се описва предложение да се изследва луната с помощта на ракета И той ще каже: „Обзалагам се, че ще го направят – при това скоро.” Нима нашата епоха не се характеризира с лекотата, с която отхвърляме старите идеи и възприемаме нови, с пълната готовност, с която изхвърляме теориите или приборите, които не действат и ги заменяме с нови?

Трябваше да се попитаме защо не искахме да приложим същата тази готовност за промяна на гледната ни точка по отношение на човешките ни проблеми. Имахме проблеми в личните взаимоотношения, не можехме да контролираме емоционалната си природа, бяхме жертви на отчаянието и депресията, не можехме да си осигурим съществуванието, чувствахме се безполезни, бяхме изпълнени със страх, бяхме нещастни, не бяхме в състояние да помогнем на други хора – нима разрешаването на тези проблеми не бе по-важно от това да гледаме репортажи за полети до луната? Разбира се, че бе по-важно.

Когато видяхме, че някои хора разрешават проблемите си просто като разчитат на Духа на Вселената, трябваше да престанем да се съмняваме в силата на Бог. Нашите идеи не ни помагаха. Идеята за Бог обаче помагаше.

Почти детинската вяра на братя Райт в това, че могат да създадат машина, която да лети, беше основата за тяхното постижение. Без нея нищо нямаше да се случи. Ние, агностиците и атеистите, се придържахме сляпо към идеята, че независимостта може да разреши проблемите ни. Когато другите ни показаха, че „Зависимостта от Бог” им помага, за­поч­нах­ме да се чувстваме като онези, които бяха настоявали, че братя Райт никога няма да полетят.

Логиката е велико нещо. Ние я харесвахме. Ние все още я харесваме. Не напразно ни е дадена силата на разума, способността да анализираме възприятията на нашите сетива и да правим заключения. Това е една от великолепните способности на човека. Ние, склонните към агностицизъм, не бихме приели дадено предложение, ако за него няма разумна интерп­ретация. Ето защо ни е трудно да кажем защо приемаме, че настоя­ща­та ни вяра е разумна, че е по-мъдро и логично да вярваме, от­кол­кото да не вярваме, защо казваме, че предишния ни начин на мислене беше смътен и непонятен, когато вдигахме ръце със съмнение и казвахме: „Не знаем.”

Когато станахме алкохолици, разсипани от една предизвикана от самите нас криза, от която не можехме да избягаме и която не можехме да от­ло­жим, трябваше безстрашно да погледнем на предположението, че Бог е или всичко, или нищо. Бог или съществува, или не съществува. Какво тряб­ва­ше да изберем?

Достигнали до тази точка, ние се сблъскахме директно с проблема за вярата. Не можехме да избегнем този въпрос. Някои от нас вече бяха извървели дълъг път през Моста на Разума към жадувания бряг на вярата. Очертанията и обещанията на Новата Земя бяха придали блясък на умо­ре­ни­те очи и бяха влели нова смелост в колебаещите се души. Приятелски ръце се протягаха за приветствие. Бяхме благодарни, че Разумът ни е из­вел толкова далече. Но все още не можехме да достигнем до брега. Може би през последната миля бяхме разчитали прекалено много на Ра­зу­ма и не искахме да се лишим от неговата подкрепа.

Това бе естествено, но нека все пак вникнем по-дълбоко в нещата. Нима не бяхме доведени дотук от някаква вяра, без сами да знаем за нея? Нима не вярвахме в собствените си разсъждения? Нима не се доверявахме на собствената си способност за мислене? Нима това не бе някаква вяра? Да, ние бяхме вярващи, вярващи в Бога на Разума.

И така, по един или друг начин открихме, че през цялото време вярата е била част от нас.

Открихме също така, че сме се прекланяли пред някои неща. Това ни караше да настръхваме духовно! Нима не боготворяхме хора, предмети, парите и самите себе си? А освен това, при това с повече основание, нима не бяхме съзерцавали благоговейно залеза, морето или някое цвете? Кой от нас не е обичал нещо или някого? Какво общо имаха тези чувства, тази обич,това благоговение с чистия разум? Най-накрая видяхме, че те нямат почти нищо общо. Нима това не бе основата, върху която бе изграден живота ни? В крайна сметка нима тези чувства не определяха нашето съ­щест­вувание? Невъзможно бе да се каже, че не сме способни да вяр­ваме, да обичаме или да боготворим. По един или друг начин бяхме живели чрез вярата.

Представете си живота без вяра! Ако останеше само чистият разум, то това не би било живот. Но ние вярвахме в живота – разбира се, че вярвах­ме. Не можехме да докажем живота по начина, по който може да се докаже, че правата линия е най-краткото разстояние между две точки, и все пак той съществува. Можехме ли да продължаваме да твърдим, че всичко се състои само от една маса електрони, създадени от нищото, неозна­чаващи нищо и въртящи се към нищото? Разбира се, че не можехме. Самите електрони изглеждаха по-умни. Поне така твърдят химиците.

Оттук видяхме, че разумът не е всичко. Нито пък, съдейки по това как го използват повечето хора, може да се разчита само на него, независимо от това, че идва от най-блестящите умове. Какво да кажем за хората, които доказваха, че човекът никога няма да полети?

И все пак бяхме виждали друг вид полет, едно духовно освобождаване от този свят, хора, които се издигаха над проблемите си. Те казваха, че Бог е осъществил тези неща, а ние само се усмихвахме. Бяхме видели ду­ховно освобождаване, но предпочитахме да си казваме, че това не е вяр­но.

Всъщност, ние заблуждавахме самите себе си, защото дълбоко у всеки мъж, жена и дете се таи фундаменталната идея за Бог. Тя може да бъде затъмнена от беди, от помпозност, от преклонение пред други неща, но в една или друга форма е там. Защо вярата в Сила, по-висша от нас и в чудотворните и` прояви в човешкия живот е факт толкова древен, колкото е древен и самият човек.

Най-накрая видяхме, че за нас е свойствена някаква форма на вяра, подобна на чувствата, които изпитваме към приятел. Понякога трябваше безстрашно да търсим, но Той бе там. Той бе толкова реален, колкото сме самите ние. Дълбоко в себе си открихме Великата Реалност. В крайна сметка само там можем да Го открием. Така беше и с нас.

Ние можем само малко да изясним нещата. Ако нашите свидетелства ви помогнат да се отърсите от предразсъдъците си, ако те ви помогнат да мислите честно, ако ви окуражат да търсите усърдно в своята душа, то тогава, ако желаете, можете да се присъедините към нас по Широкия Път. С такова отношение ще успеете. Осъзнаването на вашата вяра сигурно ще ви споходи.

В тази книга ще прочетете за опита на един човек, който се смяташе за атеист. Историята му е толкова интересна, че част от нея трябва да бъде разказана сега. Промяната в сърцето му бе драматична, убедителна и вълнуваща.

Нашият приятел бе син на свещеник. Той посещаваше църковно училище и там се разбунтува срещу онова, което прие като прекомерно религиозно обучение. По-късно в продължение на години бе преследван от нещастия и разочарования. Провал в бизнеса, психически отклонения, фатално заболяване, самоубийство – тези беди в семейството му го ожес­точиха и потиснаха. Разочарованията в следвоенния период, задълбо­чаващият се алкохолизъм, заплашващият умствен и физически срив го доведоха до саморазрушаване.

Една нощ, когато бе на принудително лечение в болницата, го заговори един алкохолик, които бе придобил духовен опит. На нашия приятел нещо му се преобърна в стомаха и той озлобено извика: „Ако има Бог, Той определено нищо не е направил за мен!” По-късно обаче, когато бе сам в стаята си, той си зададе следния въпрос. „Възможно ли е всички религиоз­ни хора, които познавам, да грешат?” Докато размисляше върху отговора, имаше чувството, че се намира в ада. Тогава, като гръмотевица, го връх­летя велика мисъл. Тя измести всичко останало:

„Кой си ти, за да твърдиш, че няма Бог?”

Този човек си спомня как тогава се свлякъл от леглото на колене. След няколко секунди усещането за Присъствието на Бог го изпълнило. То преминавало над и през него с мощта и величието на пълноводие. Бариерите, които години наред бил издигал, се сринали. Той се намирал в Присъствието на Безкрайна Сила и Обич. Пристъпил от моста към брега. За първи път живеел в съзнателна връзка със Създателя си.

Така бе заложен крайъгълният камък на вярата за нашия приятел. Ни­какви превратности не я разколебаха по-късно. За него алкохолният проб­лем престана да съществува. Той се изпари точно през онази нощ, преди много години. Мисълта за пиене никога не се върна, освен в кратки моменти на изкушение; в такива моменти в него се надигаше отвращение. Изглежда, че вече не можеше да пие, дори и да искаше. Бог му бе въз­върнал здравия разум.

Какво е това, ако не чудо на изцеление? И все пак елементите му са съвсем прости. Обстоятелствата го бяха принудили да пожелае да вярва. Той смирено се остави в ръцете на Създателя си – и тогава позна истината.

По различен начин Бог ни възвърна здравия разум. За този човек откровението дойде внезапно. Някои от нас достигат до него по-бавно. Но Той се яви пред всички, които искрено Го търсеха.

Когато се приближихме до Него, Той сам се разкри пред нас.

Глава 5: Как действа програмата

Рядко сме виждали човек да се проваля, ако стриктно следва нашия път. Не се възстановяват онези, които не могат или не искат изцяло да се от­дадат на тази проста програма и това обикновено са мъже и жени, които по природа не могат да бъдат честни със себе си. Има такива нeщастници. Те не са виновни; вероятно така са се родили. Те по натура не са в със­тоя­ние да възприемат и развият един начин на живот, който изисква без­ми­лостна честност. Вероятността да се възстановят е по-малка от средната. Има и такива, които страдат от тежки емоционални и психически смущения, но много от тях се възстановяват, ако притежават способността да бъдат чест­ни.

Нашите истории разкриват в общи линии какви бяхме преди, какво се случи и какво представляваме сега. Ако сте решили, че искате да имате това, което притежаваме ние и имате желанието да направите всичко, за да го получите, то вие сте готови да предприемете някои стъпки.

Ние се препъвахме в някои от тях. Мислехме, че можем да открием по-лесен, по-удобен път. Но не можехме. От цялото си сърце ви молим да бъдете безстрашни и да ги следвате неотклонно от самото начало. Някои от нас се опитваха да се придържат към старите си идеи и не постигнаха никакъв резултат, докато не се отказаха от тях изцяло.

Помнете, че срещу нас стои алкохолът – коварен, объркващ, всемогъщ! Без помощ не можем да се справим с него. Но има Някой, който притежава цялата сила – този Някой е Бог. Дано да Го откриете сега!

Половинчатите мерки не ни помогнаха. Стояхме на кръстопът. С пълно отдаване помолихме за Неговата подкрепа и грижа.

Предприехме следните стъпки, които се предлагат като програма за възстановяване:

1. Признахме, че сме безсилни пред алкохола – че животът ни е станал неуправляем. 2. Повярвахме, че Сила по-Висша от нас може да ни върне здравия разум. 3. Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцете на Бог, така както Го разбираме. 4. Направихме претърсващ и безстрашен анализ на самите себе си. 5. Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си. 6. Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни. 7. Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци. 8. Направихме списък на всички хора, които бяхме наранили, и пожелахме да поправим причинените вреди. 9. Лично поправихме причинените вреди на тези хора, когато бе възможно, освен в случаите, в които това би наранило тях или други. 10. Продължихме да правим равносметка на самите себе си и когато допускахме грешки, бързо си ги признавахме. 11. Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята Му спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним. 12. Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме да предадем това послание на други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си дела.

Много от нас възкликваха: „Ама че порядки! Аз не мога да се подложа на всичко това.” Не се отчайвате. Никой от нас не е в състояние да се придържа изцяло към тези принципи. Ние не сме светци. Важното е, че искаме да израстваме духовно. Принципите, които сме набелязали, са път към израстването. Ние се стремим по-скоро към духовно израстване, отколкото към духовно съвършенство.

Описанието ни на алкохолика, главата за агностиците и личните ни истории преди и след приемането на програмата изясняват три съществени момента:

(a) че ние сме алкохолици и не сме в състояние да управляваме живота си;

(б) че вероятно никаква човешка сила не е в състояние да ни освободи от алкохолизма;

(в) че Бог може и би ни избавил, ако Го потърсим.

След като веднъж бяхме убедени, ние пристъпихме към Стъпка Трета, т.е. решихме да оставим волята и живота си в ръцете на Бог, така както Го разбираме. Какво точно разбираме под това и какво точно трябва да правим?

Първото изискване е да бъдем убедени, че всеки живот, който е изграден върху своеволието, не може да бъде успешен. На тази основа ние почти винаги влизаме в противоречие с нещо или някого, дори когато мотивите ни са добри. Повечето хора се опитват да живеят, като разчитат само на собствените си сили. Всеки човек прилича на актьор, който иска да изнесе целия спектакъл – опитва се да аранжира осветлението, балета, поста­нов­ка­та и другите актьори както на него му харесва. Само ако можеше да наложи собствените си виждания, само ако хората постъпваха както той иска, представлението би било прекрасно. Всички, включително и самият той, биха били доволни. Животът би бил чудесен. В опитите си да наложи своите виждания нашият актьор понякога е много изобретателен. Той може да бъде мил, внимателен, търпелив, щедър; дори скромен и само­по­жертво­вателен. От друга страна, той може да бъде дребнав, егоистичен, себелюбив и нечестен. Но както повечето човешки същества, той най-вероятно притежава различни черти.

Какво се случва обикновено? Представлението не излиза много добре. Той започва да си мисли, че животът не е справедлив към него. Решава да се старае повече. При следващия случай той става още по-взискателен или по-снизходителен, в зависимост от ситуацията. И все пак пиесата не му подхожда. Признавайки, че може би до известна степен греши, съ­ще­временно той е сигурен, че по-виновни са другите. Той се ядосва, възму­ща­ва, самосъжалява. В какво се състои главният му проблем? Той не е ли всъщност користен, дори когато се опитва да бъде мил? Не е ли жертва на заблудата, че може да бъде доволен и щастлив на този свят, само ако преуспее в живота? Нима не е очевидно за всички останали актьори, че то­ва са нещата, които той желае? Нима неговите постъпки не подтикват всеки от тях да си отмъщава и да заграби от представлението всичко, кое­то му се удаде? Дори в най-добрите си мигове не е ли той човек, който всява по-скоро смут, отколкото хармония?

Нашият актьор е себелюбив – егоцентричен, както е прието да се казва в днешно време. Той прилича на пенсионирания бизнесмен, който се излежава на слънце във Флорида през зимата и се оплаква от бедственото положение на нацията; на свещеника, който въздиша върху греховете на двадесетия век; на политиците и реформаторите, които са сигурни, че Утопията ще настъпи, стига само всички останали да се държат както трябва; на престъпника-касоразбивач, който смята, че обществото е било несправедливо към него; най-сетне, той прилича на алкохолика, който е загубил всичко и е принудително затворен. Колкото и да протестираме, нима повечето от нас не са затънали в собственото си аз, във възмущенията си или в самосъжаление?

Егоизъм – егоцентризъм! Ние смятаме, че това е коренът на нашите беди. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление, ние настъпваме хората и те се бунтуват. Понякога ни нараняват, привидно без причина, но ние неизменно откриваме, че някога в миналото сме вземали решения, мислейки само за себе си, които по-късно ни поставят в положение да бъдем наранени.

Така че, според нас, ние сами причиняваме всичките си беди. Те извират от самите нас, а алкохоликът е един краен пример за бунт на самоволието, макар че самият той обикновено не е съгласен с това. Преди всичко ние, алкохолиците, трябва да се освободим от този егоизъм. Трябва да се освободим или в противен случай той ще ни убие. Бог прави това възможно. И често изглежда, че без Неговата помощ не можем напълно да се отървем от егоцентризма си. Много от нас имаха в излишък морални и философски убеждения, но не можехме да живеем само с тях, дори ко­гато ни се искаше. Нито пък можехме да намалим егоцентризма си са­мо с желание или със собствените си сили. Трябваше ни Божията по­мощ.

Ето как и защо трябва да стане това. Преди всичко трябваше да се откажем да се правим на господ. Това очевидно не помагаше. След това решихме, че оттук нататък в драмата на живота Бог ще бъде нашият режисьор. Той е Главният – ние сме изпълнители на Неговата воля. Той е Отецът, а ние сме Негови деца. Повечето от добрите идеи са прости, а това схващане бе основата на новата триумфална арка, през която тръгнахме към свободата.

Когато искрено приехме тази позиция, започнаха да ни се случват много забележителни неща. Ние имахме нов Господар. Тъй като бе всемогъщ, Той ни доставяше всичко, от което се нуждаехме, когато се държахме за Него и изпълнявахме волята Му. На тази основа започнахме все по-малко да се интересуваме от себе си, от дребните си планове и намерения. Все повече се интересувахме от това какво можем да допринесем за живота. Когато почувствахме, че в нас се влива нова сила, когато настъпи душевно спокойствие, когато открихме, че можем да се справим с живота, когато усетихме Неговото присъствие, ние престанахме да се страхуваме от днешния, от утрешния и от бъдещите дни. Ние се родихме отново.

Сега се намирахме при Стъпка Трета. Много от нас казаха на Създателя си, така както Го разбирахме: „Господи, оставям се в ръцете Ти – да ме съградиш и да направиш с мен това, което желаеш. Освободи ме от оковите на егоцентризма, за да мога по-добре да изпълня волята Ти. Отстрани затрудненията ми, нека победата над тях да бъде доказателство за тези, на които бих могъл да помогна, за Твоята Сила, Твоята любов и Твоя Начин на Живот. Нека винаги бъде Твоята воля!” Помислихме добре, преди да предприемем тази стъпка, за да сме сигурни, че сме готови, че най-накрая можем напълно да Му се отдадем.

Открихме, че е желателно да преминем тази духовна стъпка заедно с човек, който ни разбира, например съпругата ни, най-добрия ни приятел или духовния ни наставник. Но е по-добре да се срещнем с Бог сами, вместо с някой, който би могъл зле да разбере. Разбира се, не думите бяха важни, а това да изразим идеята, да я изкажем без задръжки. Това бе само началото, но ако започнехме честно и смирено, ефектът, понякога много силен, се чувстваше веднага.

След това предприехме поредица от активни действия, като на първо място прочистихме дома си – нещо, което много от нас никога не бяха правили. Въпреки че вземането на решение бе жизнено важна и основна стъпка, тя нямаше да има постоянен ефект, ако не бе последвана от усилия да се изправим лице в лице и да се отървем от онези неща вътре в нас, които ни блокираха. Пиенето бе само симптом. Затова трябваше да достиг­нем до причините и условията.

Ето защо предприехме преглед на самите себе си. Това бе Стъпка Четвърта. Един бизнес, който не се инвентаризира, обикновено пропада. Търговската инвентаризация се състои в това да откриеш и да се съо­бра­зя­ваш с фактите. Тя представлява опит да се открие истината за стоковите наличности. Една от нейните цели е да се намерят увредените и непро­да­ваемите стоки, да се отстранят бързо и без съжаление. Ако собственикът иска да успее, той не може да се залъгва относно стойностите.

Постъпихме точно по този начин с живота си. Честно прегледахме това, което притежаваме. На първо място потърсихме недостатъците в самата си същност, които бяха причина за провалите ни. Тъй като бяхме убедени, че собственото ни аз, проявяващо се по различни начини, бе това, което ни бе победило, ние прегледахме неговите прояви.

Притаената обида е „враг номер едно”. Тя разрушава повече алкохолици, отколкото която и да е друга слабост. От нея произлизат всички форми на духовни заболявания, защото ние бяхме болни не само умствено и физически, ние бяхме и духовно болни. Когато се преодолее духовната болест, ние можем да оздравеем умствено и физически. Когато се спра­вяхме с притаеното чувство на обида, ние записвахме проявите му. За­да­вах­ме си въпроса защо сме изпълнени с неприязън. Записвахме хората, инс­ти­туциите и принципите, на които се сърдехме. В повечето случаи установихме, че бяха наранени или заплашени нашето чувство за дос­тойнст­во, нашите финансови средства, амбициите ни, личните ни (вклю­чи­телно сексуални) взаимоотношения. Това ни дразнеше. И така ние се „взривявахме”.

В списъка на хората, срещу които хранехме неприязън, срещу всяко име поставяхме онова, което беше засегнато. Бяха ли засегнати нашето достойнство, нашата сигурност, нашите амбиции, нашите лични или сексуални взаимоотношения?

Обикновено списъкът беше толкова конкретен, колкото е следният пример:

Гневя се на:

Причината

Засяга моите:

Г-н Браун

Ухажва жена ми.

Сексуални връзки Самоуважение (страх)

Каза на жена ми за моята любовница.

Сексуални връзки Самоуважение (страх)

Може да ми отнеме работата.

Сигурност Самоуважение (страх)

Г-жа Джоунс

Не е с всичкия си. Обиди ме. Изпрати мъжа си на принудително лечение за алкохолизъм. Той ми е приятел. Тя е клюкарка.

Лични връзки Самоуважение (страх)

Началника си

Неразумен – несправедлив – властен. Заплашва да ме уволни за пиянствои за раздуване на отчетите за разходи.

Самоуважение (страх) Сигурност

Жена си

Не ме разбира и мърмори. Харесва Браун. Иска да прехвърля къщата на нейно име.

Гордост – Лични сексуални отношения Сигурност (страх)

Преглеждахме изминалия си живот. Значение имаха само изчер­па­телността и честността. Когато свършехме, разглеждахме всичко вни­ма­телно. Първото очевидно нещо бе, че този свят и хората му често грешат. Повечето от нас достигнаха само до извода, че другите грешат. Обикновено заключавахме, че хората продължават да ни обиждат и това ни нараняваше. Понякога имахме угризения на съвестта и тогава се сър­дех­ме на самите себе си. Но колкото повече се съпротивлявахме и се опит­вахме да наложим това, което ние искахме, толкова повече нещата се влошаваха. Както на война, победителят само привидно печелеше. Моментите на тържествуване бяха кратки.

Ясно е, че един живот, изпълнен с негодувание, може да доведе само до празнота и нещастие. Колкото повече допускаме тези неща, толкова повече пилеем часовете, които бихме могли да използваме за нещо полезно. Но за алкохолика, чиято надежда е да поддържа и увеличава духовния си опит, негодуванието е нещо безкрайно опасно. Открихме, че то е фатално. Защото, когато таим в себе си такива чувства, ние затваряме вратата за сиянието на Духа. Лудостта на алкохола се възвръща и ние отново пием. А за нас да пием означава да загинем.

Ако искахме да живеем, трябваше да се освободим от гнева. Цупенето и злобата не бяха за нас. Те могат да бъдат един съмнителен разкош за нормалните хора, но за алкохолика тези неща са отрова.

Отново се връщахме към списъка, защото в него бе скрит ключът към бъдещето. Бяхме готови да го погледнем от съвсем различна гледна точка. Видяхме, че светът и неговите хора всъщност ни доминират. При такова състояние на нещата грешките на другите, въображаеми или истински, можеха да убиват. Как можехме да избягаме? Видяхме, че негодуванието трябва да бъде обуздано, но как? Искахме да се отървем от него толкова силно, колкото искахме да се отървем от алкохола.

Това беше нашият път: дадохме си сметка, че вероятно хората, които ни причиняваха зло, са духовно болни. Въпреки че не харесвахме симп­томите им и въздействието им върху нас, те, както и самите ние, бяха болни. Помолихме Бог да ни помогне да проявим към тях толерантността, със­тра­данието и търпението, които с готовност бихме проявили към някой болен приятел. Когато някой ни обиждаше, ние си казвахме: „Това е един болен човек. Как бих могъл да му помогна? Нека Бог ме предпази от гняв. Нека бъде Твоята воля.”

Избягвахме отмъщенията и споровете. Не можехме да се отнасяме така към болни хора. Ако постъпим така, разрушаваме възможностите си да окажем помощ. Не можем да помогнем на всички, но поне Бог ще ни покаже как да бъдем внимателни и толерантни към всички.

Нека се върнем отново към нашия списък. Преставайки да гледаме на злото, причинено ни от другите, ние решително търсехме собствените си грешки. Къде постъпвахме егоистично, нечестно, себелюбиво, къде се страхувахме? Въпреки че дадено положение бе причинено не само по наша вина, ние се опитвахме да пренебрегнем изцяло ролята на другия човек. Къде можехме да бъдем упрекнати? Правехме преглед на себе си, не на другите. Когато видяхме собствените си грешки, ние им направихме списък. Поставихме ги пред себе си черно на бяло. Признахме честно грешките си и пожелахме да ги поправим.

Забележете, че думата „страх” е поставена в скоби при затрудненията с г-н Браун, г-жа Джоунс, началника и съпругата. Тази кратка дума по някакъв начин се докосва до всички страни на живота ни. Страхът беше зла и разяждаща заплаха; цялото ни съществувание бе пропито от него. Той предизвикваше цяла верига от обстоятелства, които според нас ни носеха незаслужени нещастия. Но нима самите ние не бяхме поставили началото? Понякога ни се струва, че страхът е също толкова страшен, колкото краж­ба­та. Изглежда, че той причинява повече беди.

Прегледахме изчерпателно страховете си. Описахме ги на хартия, дори когато не бяха свързани с някакво недоволство. Запитахме се защо изпитваме страхове. Не бяха ли те причинени от провалянето на нашата самоувереност? Самоувереността беше добро нещо, но с нея не се стигаше много далече. Някои от нас някога бяха изпълнени със самоувереност, но тя не разрешаваше напълно нито проблема със страха, нито пък който и да е друг проблем. Когато тя ни правеше дръзки, нещата още повече се влошаваха.

Може би има по-добър начин да се справим. Поне ние така мислим, защото сега стоим на друга основа – сега се доверяваме и разчитаме на Бог. Ние се доверяваме на безграничния Бог, вместо на собствените си ограничени сили. Съществуваме на този свят, за да изпълним ролята, която Той ни е определил. Само доколкото постъпваме така, както според нас Той би искал да постъпваме и само доколкото смирено разчитаме на Него, само дотолкова Той ни помага да посрещаме бедите със спокойст­вие.

Ние не се извиняваме пред никого, че разчитаме на нашия Създател. Можем само да се смеем на онези, които смятат духовността за проява на слабост. Може да звучи парадоксално, но тя е пътя към силата. Много­вековният опит сочи, че вярата означава смелост. Всички вярващи притежават смелост. Те се доверяват на своя Бог. Ние никога не се из­виняваме за Бог. Вместо това My позволяваме да докаже чрез нас какво може да направи. Ние Го молим да премахне страха ни и да насочи вниманието ни към това, което Той би искал да бъдем. Изведнъж започваме да преодоляваме страха.

Сега за секса. Много от нас трябваше да преразгледат възгледите си, но преди всичко се опитахме да бъдем разумни по този въпрос. Толкова е лесно да се отклониш от правия път. Тук виждаме човешките мнения да достигат до крайности – може би абсурдни крайности. Някои смятат, че сексът е поход на низшата ни природа, основна потребност за въз­про­из­вод­ство. Чуват се гласове за още и още секс; други оплакват брачната инсти­туция; някои смятат, че повечето от противоречията на расата се дължат на сексуални причини. Те мислят, че не получаваме достатъчно секс или че той е неподходящ. Виждат влиянието му навсякъде. Една школа поставя хората на безсолна диета, друга би искала всички да използ­ваме силни подправки. Ние искаме да стоим настрани от тези спорове. Не искаме да бъдем съдници на чуждото сексуално поведение. Всички ние имаме сексуални проблеми. Иначе не бихме били човешки същества. Какво можехме да направим, за да се справим с тях?

Преразгледахме собственото си поведение през изминалите години. Къде бяхме постъпили егоистично, нечестно или невнимателно? Кого бяхме наранили? Бяхме ли предизвикали несправедливо ревност, по­доз­рение, озлобление? Къде бяхме сбъркали и как по-добре е трябвало да постъпим? Написахме всичко това на хартия и го погледнахме.

По този начин се опитахме да оформим един разумен и здрав идеал за бъдещия си сексуален живот. Подложихме всички връзки на този тест – бяха ли егоистични или не? Помолихме Бог да оформи нашите идеали и да ни помогне да живеем според тяхната мярка. Винаги си напомняхме, че сексуалните ни възможности са ни дадени от Бога и че следователно те са нещо добро, което не трябва да се използва лекомислено или егоис­тично, нито пък трябва да гледаме на тях с презрение или омраза.

Каквито и да са нашите идеали, ние трябва да се стремим да ги до­стиг­нем. Трябва да желаем да изкупим вината си там, където сме причинили зло, при условие че с това не причиняваме още по-голямо зло. С други думи, към сексуалните проблеми се отнасяме както към всички други проблеми. По време на медитация трябва да питаме Бог как би следвало да постъпим при всеки отделен случай. Ако го искаме, ще получим правилния отговор.

Само Бог може да бъде съдник на сексуалното ни поведение. Желателно е да се съветваме с други хора, но нека оставим Бог да бъде върховния съдия. Даваме си сметка, че някои хора са толкова фанатични по въпросите за секса, колкото други са разпуснати. Избягваме истеричните мнения или съвети.

Нека предположим, че не успеем да достигнем до идеала си и се препънем. Нима това означава, че ще започнем да пием? Някои хора мислят по този начин. Това обаче е истина само донякъде. Това зависи от нас и от мотивите ни. Ако се разкайваме за постъпките си и честно искаме Бог да ни помогне да бъдем по-добри, ще ни бъде простено и ще си вземем урок. Ако не съжаляваме и поведението ни продължава да причинява беди на други хора, то ние сигурно отново ще се пропием. Това не е само теория. Това са факти, извлечени от нашия опит.

Нека обобщим всичко казано за секса: ние искрено се молим да ни се открие високия идеал, да ни бъдат давани напътствия при всеки труден случай, да бъдем разумни и да ни бъде дадена силата да постъпваме правилно. Ако сексът ни причинява затруднения, трябва да се стараем още повече да помагаме на другите. Ние мислим за техните нужди и правим нещо за тях. Това ни помага да излезем от собственото си „аз”. Това успокоява страстните желания, защото ако им се подчиняваме, ще бъдем наранени.

Ако сме направили изчерпателно самоанализа, трябва да сме написали много неща. Направихме списък и анализирахме поводите за нашите недоволства. Започнахме да разбираме, че те са безсмислени и фатални. Прогледнахме за тяхната ужасна разрушителна сила. Започнахме да се учим да проявяваме търпимост, търпение и добра воля спрямо всички хора, дори и към нашите неприятели, защото ги възприемаме като болни хора. Направихме списък на хората, които бяхме наранили с поведението си и искаме да поправим, доколкото е възможно, грешките от миналото.

В тази книга вие ще прочетете отново и отново, че вярата направи за нас това, което сами не можехме да постигнем. Надяваме се вече да сте убедени, че Бог може да отстрани своеволието, което ви е отдалечавало от Него. Ако вече сте взели решение и сте направили списък на по-големите си недостатъци, вие сте положили едно добро начало. Това означава, че сте преглътнали и приели доста голяма част от истината за себе си.

Глава 6: Да действаме

След като направихме преглед на самите себе си, какво да правим с него? Бяхме се опитали да възприемем ново поведение, нови взаимо­отношения със Създателя си и да открием препятствията по нашия път. Бяхме си признали някои недостатъци; в общи линии разбирахме в какво се състои основния ни проблем; при прегледа бяхме видели слабостите си. Сега те трябва да бъдат отстранени. Това изисква от нас да действаме, което на практика означава да признаем пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си. Това ни довежда до Стъпка Пета от програмата за възстановяване, за която споменахме в предишната глава.

Това вероятно е трудно, особено що се отнася до обсъждането на недос­­­та­тъците ни с друг човек. Мислим си, че сме направили достатъчно, когато признахме тези неща пред самите себе си. Но това не е сигурно. В дейст­ви­­тел­ност самотната самопреценка се оказва недостатъчна. Мнозина от нас сметнаха за необходимо да направят много повече. Много по-лесно ще възприемем не­об­ходимостта да обсъждаме недостатъците си с друг човек, ако първо сме разбрали мотивите да го направим. Най-важният мотив се състои в това, че ако прескочим тази жизнено важна стъпка, може би няма да успеем да се справим с пиенето. Много пъти новодошлите се опитваха да прикрият някои факти от своя живот. Като се опитваха да избегнат това унизително усещане, те се обръщаха към по-лесни начини и почти неизменно те се напиваха. Тъй като се придържаха към останалата част от програмата, те се чудеха защо се провалят. Ние смятаме, че това се дължи на факта, че те никога не бяха прочиствали напълно дома си. Вярно е, че си бяха направили духовен преглед, но същевременно избягваха някои от най-лошите неща. На тях само им се струваше, че са се отърсили от егоизма и страха си; на тях само им се струваше, че са се смирили. Те обаче нямаше да научат достатъчно за смирението, безстрашието и честността, така както ние го смятаме за необходимо, докато не разкажеха целия си живот на някой друг.

Повече от всеки друг, алкохоликът води двоен живот. До голяма степен той е актьор. Пред околните той представя сценичния си образ. Иска хората да го виждат точно такъв. Иска му се да има определена репутация, но дълбоко в сърцето си знае, че не я заслужава.

Несъответствието се подчертава още повече от нещата, които той върши по време на запой. Когато идва на себе си, той се възмущава от някои епизоди, за които едва си спомня. Тези спомени се превръщат в кошмар. Той с ужас си мисли, че някой може би го е видял. Колкото може по-бърз­о по­тулва тези спомени дълбоко в себе си. Надява се, че те никога няма да излязат ная­ве. Живее в постоянно напрежение и страх и това го кара да пие още повече.

Психолозите са склонни да се съгласят с нас. Ние сме изхарчили хиляди долари за изследвания. Само в много редки случаи обаче давахме въз­мож­­ност на лекарите да работят с нас. Рядко им казвахме истината и не следвахме съветите им. Тъй като не искахме да сме откровени с тези съчувстващи ни хора, ние не бяхме откровени с никой друг. Не е чудно защо много от медиците имат лошо мнение за алкохолиците и шансовете им за възстановяване!

Ако искаме да живеем дълго или щастливо на този свят, трябва да сме напълно откровени с някой друг. Съвсем правилно и естествено е, добре да помислим, преди да изберем човека или хората, с които ще предприемем тази интимна и поверителна стъпка. Тези от нас, които принадлежат към някое вероизповедание, при което е прието да се изповядваш, трябва, и разбира се, ще поискат да се обърнат към съответното упълномощено ли­це, което е длъжно да приеме изповедта. Дори тези, които не са рели­гиозни могат да поискат да говорят с духовно лице от дадена религия. Често откриваме, че такъв човек бързо схваща и разбира проблемите ни. Разбира се, понякога се сблъскваме с хора, които не проявяват разбиране към алкохoлиците.

Ако не можем или по скоро не искаме да направим това, тогава търсим между приятелите си някой, който може да прояви разбиране и да пази тайни. Може би е добре да се обърнем към лекаря или психолога си. Мо­жем също така да се обърнем към член на семейството си, стига само да не разкриваме пред съпругите или родителите си неща, които могат да ги наранят и да ги направят нещастни. Нямаме право да спасяваме кожата си за сметка на другите. Можем да разкрием тези неща пред някой, който ще ни разбере, но няма да бъде засегнат. Правилото е винаги да бъдем безпощадни към себе си и внимателни към околните.

Независимо от необходимостта да обсъдим характерите си с някой друг, понякога може да се случи така, че да няма подходящ човек за това. Ако положението е такова, тази стъпка може да бъде отложена, но само при условие, че имаме пълната готовност да я предприемем при първа възмож­ност. Казваме това, защото искаме да бъдем сигурни, че ще говорим с подходящ човек. Важно е той да бъде дискретен, да разбира добре и да одобрява това, към което се стремим, да не се опитва да променя плановете ни. Но не трябва да използваме тези доводи, просто, за да отла­га­ме нещата.

Когато решим кой трябва да ни изслуша не трябва да губим никакво време. Имаме писмен списък и сме готови за дълъг разговор. Обясняваме на партньора си какво се готвим да правим и защо трябва да го направим. Той трябва да си даде сметка, че за нас това е въпрос на живот и смърт. Повечето хора, към които се подхожда по този начин, с удоволствие ще ни помогнат; за тях ще бъде чест, че им се доверяваме.

Ние смиряваме гордостта си и разказваме всичко за всяка деформация на характера си, всяка тъмна страна на миналото си. Щом веднъж извър­шим това, без да крием нищо, на нас ни просветва. Можем да гледаме хората в очите. Ще можем да останем със самите себе си, изпитвайки чувство на покой и облекчение. Страховете ни ще ни напуснат. Ще по­чув­ст­ваме близостта до Създателя си. Преди може да сме вярвали в духов­ност­та, но сега започваме да преживяваме духовността. Често ще из­пит­ваме силното усещане, че проблема с пиенето е изчезнал. Усещане, че се намираме на Широкия Път и вървим ръка за ръка с Духа на Вселената.

Когато се върнем вкъщи, ще потърсим място, където да можем да постоим спокойно за час, като внимателно обмислим, какво сме направи­ли. Бла­го­да­рим от все сърце на Бог, че сме Го опознали по-добре. Вземай­ки тази книга от библиотеката, ние я отваряме на страницата, на която са написани дванадесетте стъпки. Прочитайки внимателно първите пет предло­жения, ние си задаваме въпроса дали не сме пропуснали нещо, защото сега из­граж­даме една арка, през която най-после ще преминем като сво­бодни хо­ра. Здрава ли е досега нашата работа? На място ли сме поставили ка­мъните? Не сме ли спестили цимента, който тряб­ва да се излее в осно­ви­те? Не сме ли се опитали да замесим хоросан без пясък?

Ако можем да отговорим задоволително на тези въпроси, тогава поглеждаме към Стъпка Шеста. Подчертахме, че е абсолютно необ­ходимо да имаме готовност. Готови ли сме сега да се оставим на Бог да отстрани от нас нещата, които признахме за съмнителни? Може ли сега Той да ги отстрани без остатък? Ако все още се държим за нещо, с което не искаме да се разделим, ние молим Бог да се сдобием с готовност.

Когато сме готови, казваме нещо от рода на следното: „Създателю мой, сега съм готов да ме приемеш целия, с доброто и лошото. Моля се, да отстраниш от мен всеки недостатък на характера ми, който пречи на това да бъда полезен на Теб и моите събратя. Дай ми сила, когато си тръгвам оттук, за да изпълня волята Ти. Амин.” По този начин правим Стъпка Седма.

Сега трябва да предприемем повече действия, без които откриваме, че „Вярата без дела е мъртва вяра.“ Нека се спрем на Стъпки Осма и Девета. Имаме списък на всички хора, на които сме причинили зло, и пред които искаме да изкупим вината си. Направихме го, когато правихме нашия преглед. Подложихме се на безмилостна самооценка. Сега отиваме при нашите събратя и поправяме злините, причинени в миналото. Опитваме се да отстраним разрушенията, които са се натрупали от опитите ни да живеем егоистично и да направляваме сами нещата. Ако нямаме волята да направим това, ние се молим, докато не я придобием. Спомнете си, че в началото направихме всичко, за да спечелим битката с алкохола.

Вероятно все още се колебаем за някои неща. Поглеждайки към списъка с нашите познати по служба и приятели, които сме наранили, може да изпитваме нерешителност да подходим към някои от тях на духовна основа. Нека ви успокоим. При някои хора не е необходимо и дори не би трябвало да подчертаваме духовната страна още от първия път. Може да предиз­викаме предубеждения у тях. В момента се опитваме да въдворим ред в живота си. Но това само` по себе си не е цел. Нашата истинска цел е да на­го­дим себе си да бъдем колкото може по-полезни за Бог и за хората около нас. Не е разумно да подхождаме към някой, който все още е обиден от проявената от нас несправедливост и да му съобщаваме,че сме станали религиозни. В бокса това се нарича да си оставиш брадата незащитена. Защо да рискуваме да ни обявят за фанатици или религиозни досадници? По този начин можем да съсипем бъдещите възможности да предадем правилно посланието. Но човекът сигурно ще бъде впечатлен от искреното ни желание да поправим стореното зло. Той ще прояви повече интерес към проявите на добра воля, отколкото към разговорите ни за духовни открития.

Ние не използваме това като извинение за избягване на темата за Бог. Когато тя може да служи за някоя добра цел, ние сме готови да разкрием нашите убеждения с такт и разум. Ще се повдигне въпроса как да подходим към човека, когото сме мразили. Може би той ни е причинил повече злини, отколкото ние на него, и въпреки че вероятно сме проме­нили отношението си към него, ние все още нямаме желание да признаем грешките си. И все пак с хората, които не ни харесват, ние събираме целия си кураж. По-трудно е да говориш с враг, отколкото с приятел, но за нас това се оказва по-полезно. Ние подхождаме към него с чувство за всеопрощение и готовност за помощ като признаваме предишното си лошо отношение към него и изказваме съжалението си.

В никакъв случай не критикуваме и не спорим с такъв човек. Просто му казваме, че никога няма да се справим с пиенето си, ако преди това не сме положили всички усилия, за да се справим с миналото си. Дошли сме, за да направим това, което зависи от нас, защото си даваме сметка, че няма да постигнем нищо, ако не го направим, но никога не се опитваме да му даваме наставления за това какво той трябва да направи. Не обсъж­да­ме неговите грешки. Придържаме се само към нашите собствени. Ако отно­ше­нието ни е спокойно, честно и открито, ще постигнем добри резултати.

В деветдесет процента от случаите се случва неочакваното. Понякога човекът, към когото се обръщаме признава собствената си грешка и по този начин многогодишните вражди изчезват за час. Рядко се сблъскваме с несполука. Бившите ни неприятели понякога ни хвалят за това, което правим и ни желаят доброто. Понякога ни предлагат помощ. Не трябва да обръщаме внимание, ако някой ни изхвърли от кабинета си. Ние сме показали новото си отношение, изпълнили сме това, което зависи от нас. Речено – сторено.

Повечето алкохолици дължат пари. Ние не се крием от кредиторите си. Каз­ваме им какво се опитваме да постигнем, без да влизаме в разправии относно пиенето си; те обикновено знаят за него и няма значение какво мислим ние по този въпрос. Също така не се страхуваме да говорим за алко­холизма си, защото това може да ни навреди финансово. Когато постъп­ваме по този начин и най-безжалостните кредитори, понякога ни изненадват. Сключвайки най-изгодната сделка, ние показваме пред тези хора, че съжаля­ваме за миналото.

Пиенето ни е попречило да изплатим дълговете си. Колкото и да ни е трудно, трябва да престанем да се страхуваме от кредиторите си, защото, ако се боим да се срещнем с тях има опасност отново да се пропием.

Може би сме извършили престъпно деяние, за което бихме могли да попаднем в затвора, ако то стане известно на властите. Може би сметките ни не са в ред и не сме в състояние да ги разчистим. Ние вече поверително сме признали това пред някого, но сме сигурни, че ако то се разгласи, ще ни вкарат в затвора или ще загубим работата си. Може би това е само дребно престъпление като например раздуване на отчетите за разходите. Пове­чето от нас са правили такива неща. Може би сме разведени, оженили сме се от­ново, но не сме изплащали издръжка на бившата си съпруга. Тя се възмущава и е издействала заповед за нашето арестуване. Това също е често срещана неприятност.

Въпреки че начините за компенсиране са многобройни, има някои общи принципи, от които трябва да се ръководим. Като си напомняме, че сме взе­ли решение да направим всичко, за да придобием духовен опит, ние се молим да ни бъде дадена сила и насока, за да постъпваме така, както трябва, независимо от последствията за нас самите. Можем да изгубим положението и репутацията си, може да ни заплашва затвор, но ние имаме желанието да постъпваме така както трябва. Трябва да го имаме. Не трябва да отстъпваме пред нищо.

Много често обаче в тези неща са замесени и други хора. Следователно не трябва да постъпваме като прибързани и глупави мъченици, които безсмислено жертват другите, за да се спасят от бездната на алкохола. Един от нашите познати се бе оженил повторно. Не беше изплащал издръж­ка на първата си жена, защото беше озлобен и защото пиеше. Тя беше бясна. Обърна се към съда и издейства заповед за арестуването му. Той вече бе възприел нашия начин на живот, беше си осигурил положение и задържаше главата си над водата. Би било пример на внушителен героизъм ако отидеше при съдията с думите: „Ето ме.”

Смятахме, че той трябва да има готовността да направи това в случай на необходимост, но ако влезеше в затвора, не би могъл да осигури издръжка на нито едно от семействата. Предложихме му да напише писмо до първата си жена, да признае грешките си и да помоли за прошка. Той направи това, като освен това изпрати и малка сума. Каза и` какво ще се опитва да прави в бъдеще. Каза, че е готов да отиде в затвора, ако тя настоява. Разбира се, тя не искаше това и още тогава нещата се оправиха.

Преди да решим да предприемем някои драстични мерки, които въвличат и други хора, ние предварително трябва да се допитаме до тях. Ако получим тяхното разрешение, ако сме се посъветвали с други, ако сме помолили Бог да ни помогне и се налага да предприемем драстичните мерки, тогава не трябва да се огъваме.

Това ми напомня за историята на един от нашите приятели. Веднъж на пияна глава той получил определена сума от свой конкурент, когото ненавиждал, без да му дава разписка. Впоследствие отричал, че е получил парите и използвал това, за да дискредитира другия. По такъв начин използвал стореното от него зло, за да съсипе репутацията на друг човек. Накрая конкурентът му бил разорен.

Той чувстваше, че е причинил зло, което едва ли би могъл да възмезди. Ако разкрие миналото, това би разрушило репутацията на партньора му, би навредило на семейството му и би го оставило без средства за съществува­не. Има ли право да намесва хората, които зависят от него? Как би могъл публично да обяви своята вина, с което да оневини конкурента си?

След като се посъветва със съпругата си и партньора си, той стигна до заключението, че е по-добре да рискува, отколкото да се изправи пред Създателя си, носещ на плещите си вината за такава разсипваща клевета. Разбра, че трябва да се довери на Бог или ще започне отново да пие и в крайна сметка всичко ще бъде загубено. Отиде на църква за първи път след много години. След проповедта той тихо се изправи и обясни слу­чилото се. Постъпката му бе приета с одобрение и днес той е един от най-почитаните хора в своя град. Всичко това се случи преди много години.

Вероятно всички ние имаме свои домашни проблеми. Вероятно имаме връзки с жени, за които не бихме искали да се разчуе. Ние не смятаме, че в това отношение алкохолиците са кой знае колко по-лоши от останалите хора. Пиенето обаче усложнява сексуалните взаимоотношения у дома. След няколко години съвместен живот с алкохолик съпругата е уморена, раздразнителна и затворена в себе си. Би ли могла да бъде друга? Съпругът започва да се чувства самотен и да се самосъжалява. В нощните клубове или други подобни заведения освен за алкохол той започва да се оглежда за нещо друго. Може да има някаква тайна и възбуждаща връзка с „моми­чето, което го разбира”. В интерес на истината трябва да кажем, че тя мо­же и да проявява разбиране, но как трябва да постъпим при това поло­жение? Човек с такава връзка често изпитва угризения на съвестта, особе­но, ако е женен за вярна и смела жена, която заради него е преминала буквално през ада.

Каквото и да е положението, ние обикновено трябва да направим нещо. Ако сме сигурни, че съпругата ни е в неведение, трябва ли да и` кажем? Смятаме, че това не винаги е разумно. Ако тя знае, че сме и` изневерили, трябва ли да я запознаем с детайлите? Несъмнено трябва да признаем грешката си. Тя може да настоява за подробности. Ще иска да узнае коя е жената и къде се намира. Смятаме, че трябва да и` кажем, че нямаме право да въвличаме друго лице. Съжаляваме за това, което сме направили и ако е рекъл Господ, това повече няма да се повтаря. Не можем да направим нищо повече; нямаме право да отидем по-надалече. Въпреки, че може да има разумни изключения и не искаме да установяваме каквито и да е правила, това често е най-разумният подход.

Предлаганият начин на живот не е еднопосочна улица.Той е добър както за съпругата, така и за съпруга. Ако ние можем да простим, това може да направи и тя. И все пак е по-добре да не споменаваме без нужда човек, спрямо когото тя може да прояви ревност.

Може би има случаи, когато се изисква пълно откровение. Отстрани не може да се дава оценка за толкова лични отношения. Може би и двамата ще решат, че здравият разум, любовта и добрината изискват да се прости и да се забрави. Може би и двамата ще се молят за това като мислят на пър­во място за щастието на другия. Винаги си напомняйте, че сме из­правени пред най-ужасното човешко чувство – ревността. Може би е по-разумно да подходим към проблема отстрани, вместо да рискуваме едно пряко сблъскване.

Ако няма такива усложнения, вкъщи има доста неща, с които би трябва­ло да се заемем. Понякога чуваме някой алкохолик да казва, че единст­веното нещо, което трябва да прави е да остане трезвен. Разбира се, че трябва да бъде трезвен, защото в противен случай няма да има дом. Но той все още не е сторил нищо добро за съпругата си или родителите си, с които се е държал безобразно в продължение на години. Човек трудно може да си представи търпението на майките и съпругите спрямо алкохо­ли­ците. Ако то не беше толкова голямо, много от нас днес нямаше да имат дом и може би нямаше да са между живите.

Алкохоликът е като ураган, който преминава през живота на другите. Разбиват се сърца. Хубави приятелства се съсипват. Чувства се изкореня­ват. Егоизмът и лошите навици са поддържали дома в хаос. Смятаме, че хората, които приемат, че е достатъчно да бъдат трезви са доста лекомис­ле­ни. Те приличат на онзи фермер, който се измъкнал от убежището срещу циклони, видял, че домът му е разрушен и казал на жена си: „Всичко е наред, жено. Поне вятърът спря да духа.”

Да, чака ни дълъг период на възстановяване. Трябва да положим началото. Няма да е достатъчно, ако само хленчим, колко съжаляваме за миналото. Трябва да седнем заедно със семейството си, и честно да анали­зи­раме миналото така, както сега го виждаме, като се въздържаме от критикуване на другите. Дори и недостатъците им да са очевидни, може би за това са виновни отчасти и нашите постъпки. Затова ние почистваме дома си заедно със семейството си като всяка сутрин молим нашия Създа­тел да ни покаже пътя към търпението, толерантността, вниманието и любовта.

Духовният живот не е само теория. Ние трябва да го изживеем. Ако домашните ни нямат желание да следват някакви духовни принципи, не трябва да настояваме за това. Не трябва да им говорим постоянно за духовни неща. С времето те ще се променят. Нашето поведение ще ги убеди по-добре, отколкото думите ни. Не бива да забравяме, че десет или двадесет години пиянство могат да превърнат всеки човек в скептик.

Може би има неща, които никога няма да успеем да поправим. Ако можем честно да кажем пред себе си, че бихме ги поправили, ако имахме възможност, ние не се тревожим за тях. С някои хора не можем да се срещнем – на тях изпращаме откровени писма. В някои случаи може да има основания, за да отложим нещата. Но не се бавим, ако това може да бъде избегнато. Трябва да бъдем разумни, тактични, смирени и да се съобразяваме с другите без да бъдем сервилни или раболепни. Като божи създания ние стоим на краката си и не пълзим пред никого.

Ако положим усилия за тази фаза от нашето развитие ще бъдем изне­на­дани от постигнатите резултати преди да сме изминали дори половината от пътя. Ще получим нова свобода и ново щастие. Няма да съжаляваме за миналото, нито пък ще искаме да затворим вратата зад него. Ще раз­бе­рем смисъла на думата ведрина и ще познаем спокойствието. Независимо от това колко ниско бяхме паднали в миналото, ще разберем как нашият опит може да помогне на другите. Усещането за безполезност и само­съжаление ще изчезне. Ще престанем да се интересуваме от егоис­тич­ни неща и ще започнем да мислим за нашите събратя. Себичността ни ще се стопи. Цялото ни отношение и поглед към живота ще се промени. Страхът от хората и финансовата нестабилност ще ни напуснат. Ние интуитивно ще знаем как да се справим с онези положения, които преди ни объркваха. Внезапно ще проумеем, че Бог прави за нас това, което сами преди не успявахме да направим за себе си.

Дали това не са прекалено големи обещания? Не смятаме. Те винаги ще се изпълняват за нас – понякога бързо, понякога бавно. Те винаги ще се реализират, ако полагаме усилия за това.

Тази мисъл ни довежда до Стъпка Десета, която ни предлага да про­дъл­жаваме да правим анализ на самите себе си и да поправяме грешките, които допускаме по пътя си. Ние активно започнахме този начин на живот когато разчистихме миналото си. Навлязохме в света на Духа. Следващата ни задача е да проявяваме повече разбиране и да бъдем по-ефективни. Това не може да стане за един ден. Трябва да продължи през целия ни живот. Продължавайте да се пазите от прояви на егоизъм, нечест­ност, озлобление и страх. Когато те се появяват, ние молим Бог веднага да ги отст­ра­ни. Обсъждаме ги веднага с друг човек и ако сме наранили някого, бързо поправяме грешките си. След това решително насочваме мислите си към някого, на когото можем да помогнем. Нашето поведение се определя от обичта и толерантността.

Вече сме престанали да се борим с когото и да е, и с каквото и да е – дори с алкохола. На този етап здравият ни разум трябва вече да се е въз­върнал. Рядко ще проявяваме интерес към алкохола. Ако сме изкушени, ще бягаме от него като от огън. Реагираме разумно и нормално и открива­ме, че това става автоматично. Ще видим,че новото ни отношение спрямо алкохола ни е било дадено без да се налага да мислим или полагаме ня­­как­­ви усилия. То просто идва! И в това се състои чудото. Ние нито се съпротивляваме, нито пък избягваме съблазънта. Усещаме се като че ли са ни поставили в неутрално положение – в безопасност и защитени. Дори не сме се заклевали да се откажем от него. Вместо това проблемът е бил отстранен. Той вече не съществува за нас. Не сме нито безразсъдни, нито уплашени. Такъв е нашият опит. Така постъпваме дотогава, докато се поддържаме в добра духовна форма.

Лесно е да се изостави духовната програма за действие и да се почива на минали успехи. Ако го допуснем, ще ни връхлетят неприятности, защото алкохолът е коварен неприятел. Ние не сме излекувани от алкохо­лиз­ма. Дадена ни е единствено ежедневна отсрочка, при условие че под­държаме добрата си духовна форма. Всеки ден е ден, през който мисълта за Божията воля трябва да пронизва всички наши действия. „Как най-добре мога да Ти служа – нека бъде Твоята (не моята) воля.” Това са мислите, които трябва да ни съпътстват постоянно. Можем да използваме силата на волята си само с такива мисли.Това е правилното използване на волята.

Вече много беше казано за получаването на сила, вдъхновение и насока от Него, който притежава цялото знание и мощ. Ако внимателно сме следвали упътванията, вече усещаме как Неговия Дух се влива в нас. До известна степен сме осъзнали Бога. Започнали сме да развиваме това жизненоважно шесто чувство. Но трябва да отидем още по-нататък и това означава още действие.

Стъпка Единадесета препоръчва молитва и медитация. Не би трябвало да ни смущава мисълта за молитвата. Много по-добри от нас хора я използват постоянно. Тя помага, ако имаме правилно отношение и сме усърдни. Лесно би било по този въпрос да се дават мъгляви обяснения. Ние обаче вярваме, че можем да направим някои определени и ценни предложения.

Когато вечер лягаме да спим, ние правим трезва оценка на изминалия ден. Бяхме ли озлобени, егоистични, нечестни или уплашени? Трябва ли да се извиним на някого? Премълчахме ли нещо, което би следвало веднага да обсъдим с някой друг? Проявихме ли внимание и обич към всички? Какво можехме да направим по-добре? Бяхме ли мислили предимно за себе си или пък бяхме мислили за нещата, които можехме да направим за другите, за това, с което можехме да обогатим живота? При това обаче трябва да внимаваме да не се поддаваме на безпокойство, угризения на съвестта или мрачни мисли, защото това ще ни попречи да бъдем полезни на другите. След като направим оценката, ние молим на Бог да ни прости и питаме как да поправим грешките си.

Когато се събудим, ние мислим за предстоящите двадесет и четири часа. Разглеждаме плановете си за деня. Преди да започнем, ние молим Бог да направлява мислите ни, като ни предпазва най-вече от самосъжа­ле­ние, безчестие или егоистични постъпки. При такива условия ние можем да използваме умствените си способности уверено, защото в крайна смет­ка Бог ни е дарил с ум, за да го използваме. Нашите мисли ще бъдат въз­ви­сени, когато разумът е освободен от користни мотиви.

Когато мислим за предстоящия ден, може би ще се сблъскаме с нере­ши­телност. Може би няма да успеем да определим кой път да поемем. В такъв случай молим Бог да ни вдъхнови, да ни дари с интуиция или решение. Ние се отпускаме и успокояваме. Не се съпротивляваме. С удивление откриваме, че след като за известно време сме постъпвали по този начин, правилните отговори идват сами. Това, което преди е било препятствие или случайно вдъхновение, постепенно се превръща в работеща част от разума. Тъй като все още сме неопитни и току-що сме осъ­щест­вили съзнателен контакт с Бог, надали винаги ще ни осенява вдъх­новение. За подобна са­монадеяност бихме могли да заплатим скъпо чрез всякакви абсурдни действия и идеи. Но все пак ще открием, че с времето мисленето ни все по-­често ще бъде спохождано от вдъхновение. Ще започнем да разчитаме на това.

Обикновено приключваме периода на медитация с молитва, за това през целия ден да ни бъде посочвана следващата стъпка, да ни бъде оказвана помощ за разрешаване на подобни проблеми. Особено много се молим да бъдем освободени от своеволието и внимаваме да не отправяме молби единствено за себе си. Можем да поискаме нещо и за себе си, ако то помага и на други. Внимаваме никога да не се молим да бъдат осъществени егоистичните ни цели. Мнозина от нас са загубили доста време за това, но такива молитви не помагат. Лесно е да разберете защо става така.

Ако обстоятелствата позволяват, ние молим нашите съпруги или прия­тели да се присъединят към сутрешната ни медитация. Ако принадлежим към вероизповедание, което изисква определен сутрешен ритуал, ние трябва да изпълняваме и него. Ако не сме религиозни, понякога подбираме и запаметяваме няколко молитви, които подчертават по-горе обсъдените принципи. Освен това има много книги, които могат да ни бъдат от полза. Свещениците или равините могат да ни дадат добри напътствия в това отношение. Опитайте се да разберете в какво са прави религиозните хора. Използвайте това, което те ви предлагат.

През деня, ако сме смутени от нещо или изпитваме съмнения, ние спи­раме и се молим да ни бъде посочена правилната мисъл или постъпка. Постоянно си напомняме, че вече не ние управляваме света като много­кратно през деня смирено си казваме: „Нека бъде Твоята воля.” Тогава ще ни грози много по-малка опасност от вълнения, страх, гняв, тревога, самосъжаление или глупави решения. Ние ставаме значително по-ефек­тивни. Не се уморяваме толкова лесно, защото не изразходваме глупаво енергията си, както правехме, когато се опитвахме да подредим живота си по начин, който да удовлетворява нас самите.

Това помага, наистина помага.

Ние, алкохолиците, сме недисциплинирани хора. Затова позволяваме на Бог да ни дисциплинира по простичкия начин, който току-що описахме.

Но това не е всичко. Освен това трябва да работим и пак да работим. „Вяра без действие е мъртва вяра.” Следващата глава е посветена изцяло на Стъпка Дванадесета.

Глава 7: Как да работим с другите

Практическият опит показва, че най-добра устойчивост срещу пиенето се получава от активната работа с други алкохолици. Това помага, когато всички останали действия се провалят. Това е нашето дванадесето предложение: Предавайте това послание на други алкохолици! Можете да помогнете там, където никой друг няма да успее. Можете да спечелите доверието им тогава, когато другите се провалят. Помнете, че са тежко болни.

Животът ще придобие нов смисъл. Да наблюдавате как хората се възста­новяват, да ги виждате как помагат на други, да наблюдавате как самотата се стопява, да виждате как около вас израства едно братство, да имате много приятели – това е преживяване, от което не бива да се лиша­вате. Знаем, че не бихте искали да пропуснете това. Честите срещи с но­во­дошлите и един с друг са светлите моменти в нашия живот.

Може би не познавате пиячи, които искат да се възстановят. Лесно можете да откриете такива като се обърнете към някои лекари, свещеници или болници. Те ще ви помогнат с радост. Не започвайте като евангелисти или реформатори. За съжаление съществуват много предубеждения. Ако ги предизвикате, това ще затрудни работата ви. Свещениците и лекарите са компетентни и ако желаете, можете много да научите от тях, но поради личния си опит с пиенето, вие можете по уникален начин да помогнете на други алкохолици. Затова, подпомагайте без да критикувате. Единствената ни цел е да бъдем полезни.

Когато намерите подходящ човек за бъдещ член на „Анонимни алкохолици”, научете за него колкото се може повече. Ако той не иска да спре да пие, не губете време в опити да го убеждавате. По този начин можете да провалите някоя бъдеща възможност. Този съвет важи също така и за близките му. Те трябва да са търпеливи, като си дават сметка, че имат работа с болен човек.

Ако има данни, че той иска да спре да пие, поговорете подробно с човека, който най-много се интересува от него – обикновено това е съпругата му. Опитайте се да разберете нещо за поведението му, проблемите му, произхода, тежестта на състоянието му и религиозните му убеждения. Имате нужда от тази информация, за да се поставите на негово място, за да разберете как бихте искали той да подходи към вас, ако местата ви бяха разменени.

Понякога е разумно да изчакате докато влезе в запой. Семейството може да се противопостави на такъв подход, но освен ако човекът не е в опасно физическо състояние, по-добре поемете този риск. Не говорете с него, когато е пиян, освен, ако не се държи лошо и семейството му се нуждае от вашата помощ. Изчакайте до края на запоя или поне до момент на просветление. Тогава накарайте някой от близките му или някой приятел да го попитат дали иска наистина да се откаже от пиенето и дали е готов да направи всичко възможно, за да спре. Ако отговори с да, тогава внима­нието му трябва да бъде насочено към вас като към човек, който се е възстановил. Трябва да ви опишат пред него като член на една общност от хора, които в рамките на собственото си възстановяване се опитват да помагат на други, и който ще се радва да поговори с него, стига той да желае да се срещне с вас.

Ако той не иска да ви види, никога не се натрапвайте. Близките му също трябва да избягват истерично да го умоляват да направи нещо или пък да му говорят много за вас. Би трябвало да изчакат края на следващия запой. Можете да поставите тази книга на място, където може да я забеле­жи в момент на просветление. В това отношение не могат да се дадат точ­ни предписания. Близ­ките на алкохолика трябва да решат тези неща. Постарайте се, обаче, да ги убедите да не бъдат прекалено нетърпеливи, защото това може да провали нещата.

Обикновено роднините не трябва да се опитват да му разказват вашата история. Когато това е възможно, избягвайте да влизате в контакт с даден човек чрез семейството му. По-добре е контактът с него да бъде осъщест­вен чрез някой лекар или болнично заведение. Ако човекът се нуждае от болнично лечение, той трябва да постъпи в болница, но това не трябва да става насила, освен в случаите, когато алкохоликът буйства. Нека лекарят, ако желае, му каже, че има предвид някакво разрешение на проблема му.

Когато вашият човек се почувства по-добре, лекарят може да му пред­ложи да се срещне с вас. Макар че вече сте разговаряли със семейство­то му, не го споменавайте по време на този първи разговор. При такива усло­вия човекът ще разбере, че с нищо не го насилват. Ще почувства, че може да говори с вас без да слуша упреците на семейството си. Потърсете го преди да се е възстановил напълно. Той вероятно ще възприема по-добре нещата, когато е все още в депресия.

Ако е възможно, срещнете се с вашия човек насаме. В началото под­хва­нете общ разговор. След известно време насочете разговора към дадена фаза от пиянството. Разкажете му достатъчно неща за вашите нави­ци на пиене, за симптомите и опита си, за да го подтикнете да говори за себе си. Ако иска да говори, оставете го спокойно да направи това. По този начин ще придобиете по-ясна представа за това как да подходите към него. Ако не желае да говори, представете му собствения си живот на пияч до момента, когато сте се отказали. Но за момента не казвайте нищо за това по какъв начин сте го постигнали. Ако е мрачен, подчер­тавайте неприятностите, които алкохола ви е причинил като внимавате да не му четете конско. Ако е във весело настроение, разказвайте му хумо­рис­­тич­ни истории за вашите „подвизи”. Нека и той ви разкаже за своите.

Когато разбере, че вие добре познавате проблемите, свързани с ал­ко­хола, започнете да се описвате пред него като алкохолик. Кажете му колко объркан сте бил и как най-накрая сте разбрал, че сте болен човек. Раз­ка­жете му за трудностите, които сте имали, за да спрете пиенето си. Покажете му умственото деформиране, което води до първата чаша от запоя. Пред­ла­гаме ви да го направите по начина, който изложихме в главата за алко­хо­лизма. Ако той е алкохолик, ще ви разбере веднага. Ще съпоставя непосле­до­ва­тел­ност­та във вашия начин на мислене със своята собствена.

Ако сте убеден, че човекът е истински алкохолик, започнете настоятелно да подчертавате безнадежността на тази болест. Покажете му въз основа на собствения си опит как странното състояние на ума, което води до първата чаша, пречи на нормалната проява на волята. На този етап не цитирайте тази книга, освен ако той не я е видял и не желае да говори за нея. И внимавайте да не го обявите за алкохолик. Нека сам си направи изводи. Ако държи на идеята, че все още може да контролира пиенето си, кажете му, че това вероятно е така, стига състоянието му да не е в прекалено напреднала фаза. Същевременно настоявайте, че ако е тежко засегнат, има много малка вероятност да се възстанови сам.

Продължавайте да говорите за алкохолизма като за заболяване, за фатал­на болест. Говорете за състоянията на тялото и ума, които я съпровождат. Поддържайте вниманието му насочено основно върху вашия собствен опит. Обяснете му, че хората, които не си дават сметка за тежестта на заболяването си често са обречени да загинат. Лекарите са прави когато избягват да казват на пациентите си с алкохолна болест цялата истина, освен ако това няма да послужи на точно определена цел. Но вие можете да му говорите за безнадежността на алкохолизма, защото сте в състояние да му предложите разрешение. В скоро време вашият приятел ще признае, че има някои, ако не и всичките черти на алкохолика. Ако собственият му лекар има желанието да му каже, че е алкохолик, толкова по-добре. Дори и ако вашето протеже не признава истината за състоянието си, той ще бъде любопитен да узнае как сте се възстановили вие. Позволете му да ви зададе този въпрос, ако желае. Кажете му точно какво се е случило с вас. Говорете свободно за духовната страна. Ако човекът е атеист или агностик, подчертайте, че не е длъжен да приема вашите разбирания за Бог. Той има правото да възприеме каквото и да е виждане, стига то да има смисъл за него. Основното нещо е да желае да вярва в по-висша от него Сила и да живее съгласно духовни принципи.

Когато говорите с такъв човек, по-добре е да използвате обикновени думи, когато описвате духовните принципи. Няма смисъл да предизвиквате предубежденията, които може би има срещу някои теологични термини и концепции, които може би вече са го объркали. Не повдигайте подобни въпроси как­ви­то и да са собствените ви убеждения.

Вашият кандидат може би принадлежи към определено вероизповедание. Религиозното му образование и подготовка могат да бъдат далеч по-добри от вашите. В такъв случай той ще се пита какво ли бихте могли да при­бавите към онова, което вече знае. Ще бъде любопитен обаче да разбере защо собствените му убеждения не са му помогнали, а вашите ви помагат много. Той може да бъде пример за истината, че голата вяра не е достатъчна. За да бъде жизнена вярата, трябва да бъде съпроводена от саможертва и неегоистични конструктивни действия. Нека той разбере, че не сте отишли при него, за да го просвещавате по въпросите на религията. Признайте, че може би той знае повече по тези въпроси от вас, но привлечете вни­ма­нието му върху факта, че колкото и дълбоки да са знанията и вярата му, той не е успявал да ги използва, защото в такъв случай нямаше да пие. Може би вашата история ще му помогне да види къде не е успял да приложи схващанията, които познава толкова добре. Ние не представяме някаква определена вяра или религиозна принадлежност. Говорим единствено за общи принципи, свойствени за повечето религии.

Опишете програмата за действие и обяснете как вие сте си направили самоанализ, как сте се справили с миналото си и защо сега се опитвате да му помогнете. За него е важно да си даде сметка, че опитите ви да му предадете посланието са жизнено важна част от вашето собствено възс­та­но­вя­ване. В дадения момент може би той помага на вас повече, отколкото вие на него. Обяснете му ясно, че с нищо не ви е задължен, че се надявате, единствено, че когато се справи със собствените си затруднения той ще се опита да помогне на други алкохолици. Покажете му колко важно е да поставя благополучието на други хора пред своето собствено. Изяснете му, че не му налагате нищо, че не е необходимо да се среща отново с вас, ако не го желае. Не трябва да се обиждате, ако ви каже сбогом, защото той ви е помогнал повече, отколкото вие на него. Ако сте говорили разумно, спокойно и с човешко разбиране, може би сте спечелили приятел. Може би сте го смутили с проблема за алкохолизма. Всичко това е за добро. В колкото по-безнадежно състояние се усеща, тол­к­о­ва по-добре. В такъв случай е по-вероятно да приеме вашите предло­же­ния.

Вашият кандидат може да посочи причини, поради които не иска да следва цялата програма. Той може да се разбунтува при мисълта, че трябва драстично да прочисти дома си, при което се изисква да обсъжда нещата с други хора. Не се противопоставяйте на такива възгледи. Кажете му, че преди и вие сте мислели по този начин, но че се съмнявате дали сте щели да напреднете, ако не сте предприели определени действия. При първото си посещение му разкажете за Братството на „Анонимни Алкохолици”. Ако проявява интерес, дайте му назаем вашия екземпляр на тази книга.

Ако вашият приятел не желае да говори повече за себе си, не разваляйте доброто впечатление. Дайте му възможност да премисли нещата. Ако останете по-дълго, нека той направлява разговора в каквато иска посока. Понякога един нов човек бърза да започне веднага и вие може би ще се поблазните от мисълта да му позволите да постъпи така. Това понякога е грешка. Ако по-късно се сблъска със затруднения, вероятно ще ви обвини, че сте го припирали. Най-много шансове за успех ще имате, ако не де­монст­рирате желание за кръстоносни походи или реформи. Никога не говорете прене­бре­жително на алкохолик от някаква духовна или морална височина; просто му представете набора от духовни средства, за да може да ги огледа. Покажете му как те са ви помогнали. Предложете му прия­телство и братство. Кажете му, че ако иска да се възстанови, вие сте готов да направите всичко възможно, за да му помогнете.

Ако не проявява интерес към вашето предложение, ако той очаква от вас да му бъдете банкер в случай на финансови затруднения или медицинска сестра по време на запои, може да ви се наложи да го изоставите, докато не промени вижданията си. Той може да направи това след като бъде наранен още по-силно.

Ако проявява искрен интерес и иска да ви види отново, помолете го междувременно да прочете тази книга. След като я прочете, трябва сам да реши дали иска да продължи. Не трябва да бъде подбутван или подтик­ван от вас, съпругата или приятелите си. Ако иска да открие Бог, желанието трябва да дойде отвътре.

Ако мисли, че може да се справи с проблема по друг начин или пред­по­чита друг духовен подход, окуражете го да следва собствената си съ­вест. Ние не притежаваме монопол върху Бог; ние просто разполагаме с един подход, който ни е помогнал. Подчертайте обаче, че ние, алкохолиците, имаме много общи черти, и че във всички случаи сте приятелски настроен. Оставете нещата така за момента.

Не се отчайвайте, ако вашият кандидат не реагира веднага. Потърсете друг алкохолик и опитайте отново. Сигурно ще намерите някой, който е толкова отчаян, че ще приеме с желание това, което предлагате. Ние смята­ме, че е праз­на загуба на време да се преследва човек, който не може или не желае да ра­боти с вас. Ако оставите такъв човек на мира, може би той скоро ще се убеди, че не може да се възстанови сам. Ако пропилявате много време за един случай, вие лишавате друг алкохолик от възможността да живее и да бъде щаст­лив. Един човек от нашето Братство се провали изцяло с първите шестима кандидати. Той често казва, че ако беше продъл­жил да работи с тях, е щял да отнеме шанса на много други, които по-късно са се възста­но­вили.

Сега нека предположим, че посещавате даден човек за втори път. Той е прочел книгата и казва, че е готов да премине през Дванадесетте стъпки на програмата за възстановяване. Тъй като имате личен опит, можете да му дадете много полезни съвети. Покажете му, че ще бъдете на негово раз­по­ло­же­ние, ако реши да ви разкаже живота си, но не настоявайте, ако предпочита да се посъветва с някой друг.

Той може да е без пари и без дом. Ако е така, бихте могли да му по­могнете да си намери работа или да му окажете малка финансова помощ. Но не следва да лишавате семейството си или кредиторите си от парите, които те трябва да получат. Може да пожелаете да го приютите в дома си за няколко дни. Но трябва да проявите благоразумие. Трябва да сте сигурен, че ще бъде посрещнат добре от семейството ви, че няма да се опитва да се възползва от вашите пари, връзки или подслон. Ако позволите такива неща, само ще му нав­ре­ди­те. Ще му дадете възможност да бъде неискрен. По-скоро ще го подтик­не­те към разруха, отколкото към възстановяване.

Никога не избягвайте тези отговорности, но трябва да сте сигурен, че постъпвате правилно, когато ги поемате. Да се помага на другите е основата на нашето възстановяване. Не е достатъчно да постъпвате мило само от време на време. Ако се налага, трябва да влизате в ролята на Добрия Самарянин всеки ден. Това може да означава за вас много безсънни нощи, невъзможност да се отдадете на любимите си занимания, отклонения от работата ви. Това може да означава да споделяте парите и дома си, да давате съвети на обезумели съпруги и близки, безбройни пътувания до полицейските управления, отрезвители, болници, арести и психиатрии. Телефонът ви вероятно ще звъни по всяко време на деня и нощта. Понякога съпругата ви ще се чувства пренебрегната. Някой пияница може да строши мебелите в къщата ви или да изгори някой дюшек. Може да се наложи да се биете с него, ако буйства. Понякога ще трябва да ви­­ка­­те лекар и да давате успокояващи лекарства под негово ръководство. В други случаи ще трябва да викате линейка или полицията. Понякога ще се сблъсквате с такива неща.

Ние рядко позволяваме на някой алкохолик да живее дълго в дома ни. Това не е полезно за него и в някои случаи създава сериозни усложнения в семейст­вото.

Дори и ако някой алкохолик се окаже неподатлив, няма причини, за да пренебрегвате семейството му. Трябва да поддържате приятелски отноше­ния с тях. Предложете на семейството вашия начин на живот. Ако те въз­приемат и прилагат духовните принципи, има много по-голяма вероятност главата на семейството да се възстанови. Дори и той да продъл­жава да пие, животът на семейството му ще стане много по-поно­сим.

Алкохоликът, който е в състояние и желае да се възстанови почти не се нуждае от благотворителност в общоприетия смисъл на думата. Мъжете, които молят за пари и подслон преди да успеят да се справят с алкохола са на погрешен път. И все пак ние сме готови да направим какво ли не, за да си осигурим взаимно точно тези неща, ако сме сигурни, че човекът иска да спре да пие. Може би това изглежда непоследователно, но ние смятаме, че в действителност не е така.

Не става въпрос дали да даваш, а кога и как да даваш. Това често бе­ле­жи границата между провала и успеха. В момента, когато поставим дейността си на равнището на оказване на услуги, алкохоликът започва да разчита на нашата помощ, вместо на Бог. Той иска това или онова, като настоява, че не може да се справи с алкохола, докато не се задоволят материалните му потребности. Глупости! Някои от нас на собствен гръб са разбрали следната истина: с работа или без работа, със съпруга или без съпруга – ние просто не спираме да пием, докато не поставим зависимостта от Бог пред зависимостта от другите хора.

Втълпете в съзнанието на всеки човек мисълта, че може да се възстанови независимо от околните. Единственото условие е да се доверява на Бог и да прочисти дома си.

А сега, домашният проблем: може да става дума за развод, раздяла или просто обтегнати отношения. Когато вашият кандидат е компенсирал доколкото може семейството си и е обяснил новите принципи, съгласно които живее сега, той следва да приложи тези принципи в дома си. Това е в случай, че има късмета да има дом. Дори и домашните му да грешат в много отношения, той не трябва да обръща внимание на това. Трябва да се концентрира върху собственото си духовно развитие. Кавгите и търсе­нето на недостатъци трябва да се избягват като чумата. В много семейства това се постига труд­но, но трябва да бъде направено, ако искаме да постиг­нем някакъв резултат. Ако такива взаимоотношения се поддържат упорито в продължение на няколко месеца, ефектът върху семейството сигурно ще бъде голям. Дори и най-несъвместимите хора откриват, че могат да намерят общ език. Малко по малко домашните на алкохолика започват да виждат собствените си дефекти и да си ги признават. Тогава те могат да бъдат обсъдени в атмосфера на взаимопомощ и приятелство.

След като види осезаемите резултати семейството може би ще иска да продължава по този път. Тези неща ще дойдат с течение на времето, при условие, че алкохоликът продължава да бъде трезвен, внимателен и да по­мага независимо от това какво казват или правят околните. Разбира се, никой от нас не е постоянно на такава висота. Трябва, обаче, да се опитваме да поправяме грешките си веднага, защото в противен случай ще заплатим вината си със запой.

Ако е имало развод или раздяла, не трябва да се бърза със събирането на съпрузите. Мъжът трябва да е сигурен в собственото си възстановяване. Съпругата трябва напълно да разбира новия му начин на живот. За да се възстановят предишните връзки, те трябва да бъдат поставени на по-добра основа, защото предишната явно не е била достатъчно здрава. Това означава наоколо да цари нов дух и отношение към нещата. Понякога в ин­терес на всички е двойката да остане разделена. Очевидно тук не мо­же да има никакви правила. Нека алкохоликът продължава да следва прог­рамата си ден след ден. Когато дойде времето да се съберат отново, то ще бъде ясно и за двете страни.

Не допускайте никой алкохолик да казва, че не може да се възстанови, ако семейството му не се върне при него. Това просто не е вярно. В някои слу­чаи по една или друга причина съпругата няма никога да се върне. Напомнете на кандидата, че възстановяването му не зависи от хората. То зависи от неговите взаимо­отношения с Бог. Виждали сме да се възста­но­вя­ват хора, чиито семейства не са се връщали. Виждали сме дру­ги да се под­хлъзват, когато семейството се е върнало прекалено рано.

Както вие, така и новият човек трябва да вървите ден след ден по пътя на духовното развитие. Ако упорствате, ще се случат забележителни неща. Когато поглеждаме назад, ние си даваме сметка, че нещата които ни се случиха след като се оставихме в ръцете на Бог бяха по-добри от всичко, което сами бихме могли да планираме. Следвайте насоките на една Висша Сила и ще заживеете в един нов и чудесен свят, независимо от това какво е сегашното ви положение!

Когато работите с даден човек и семейството му, внимавайте да не се намесвате в кавгите им. Ако допуснете това, може да провалите въз­мож­ността да им помогнете. Същевременно настоявайте пред домашните на ал­кохолика, че той е тежко болен и те трябва да се отнасят към него като към тежко болен. Предупредете ги, че трябва да се пазят от озлобление или ревност. Посочете им, че дефектите на характера му няма да изчезнат за една нощ. Покажете им, че е навлязъл в период на израстване. Помолете ги, когато проявяват нетърпение, да си припомнят колко благословено нещо е неговата трезвост.

Ако сте успели да се справите със собствените си семейни проблеми, кажете на семейството на новодошлия как сте постигнали това. По този на­­чин може да ги на­сочите към правилния път без да ги критикувате. История­та за това как вие и ва­шата съпруга сте се справили със затрудненията струва повече от всяка критика.

Ако сме в добро духовно състояние, ние можем да се занимаваме с редица неща, които не се препоръчват на алкохолиците. Хората казват, че не трябва да ходим там, където се поднася алкохол; че не трябва да държим алкохол в дома си; че трябва да избягваме приятели, които пият; че трябва да избягваме филми, в които има сцени с пиене; че не трябва да ходим в барове; че приятелите ни трябва да крият бутилките, ако им отидем на гости; че не трябва да мислим или да ни напомнят въобще за алкохола. Опитът ни сочи, че това съвсем не е задължително.

Ние се сблъскваме ежедневно с такива неща. Алкохоликът, който не може да се справи с тях, все още размишлява като алкохолик – нещо не е наред с духовното му състояние. Единственият му шанс за трезвеност е място като Айс Кап в Гренландия, но дори и там може да се появи някой ескимос с бутилка и да провали всичко! Попитайте която и да е жена, която е пращала съпруга си на далечни места с убеждението, че там би могъл да избяга от алкохолния проблем.

Съгласно нашите схващания всеки план за борба с алкохолизма, който се основава на предпазване на болния от съблазни, е обречен на провал. Ако алкохоликът сам се опитва да се предпази, това може да му се удаде за известно време, но обикновено опитът завършва с още по-силна експлозия отпреди. Ние сме опитвали тези методи. Тези опити да се извърши невъзможното винаги са се проваляли.

Затова нашето правило гласи да не избягваме местата, където се пие, ако имаме основателна причина да се намираме на тези места. Тук спа­­дат барове,нощни клубове, дансинги, приеми, сватби, дори обикновени гуляи. За човек, който е имал взаимоотношения с алкохола това звучи като изкушение, но не е така.

Забележете, че поставихме едно важно ограничение. Следователно при всеки случай си задавайте въпроса: „Имам ли основа­тел­­на обществена, делова или лична причина, за да отида на това място? Или пък очаквам да открадна малко забранено удоволствие от атмосферата на тези места?” Ако отговорите удовлетворително на тези въпроси, тогава не бива да се боите. Вървете, или стойте настрани, както прецените за най-добре. Но преди да тръгнете, трябва да сте убеден, че стоите на здрава духовна основа и че мотивите ви да отидете са основателни. Не мислете за това какво ще извлечете от случая. Мислете с какво вие можете да допринесете за него. Ако обаче сте несигурен, по-добре поработете с някой алкохолик!

Защо да стоите с тъжно лице на места, където се пие и да въздишате за доб­рите стари дни? Ако има някакъв щастлив повод, опитайте да увеличите удоволствието на хората наоколо; ако имате делова среща, вървете и се отдайте на делата си. Ако сте с човек, който иска да се нахрани в някое барче, обезателно отидете с него. Покажете на приятелите си, че не трябва да променят навиците си заради вас. В подходящо време и на подходящо място обяснете на всичките си приятели защо не понасяте алкохол. Ако направите това както трябва, много малко хора ще ви канят да пиете. Когато пиехте, вие малко по малко се оттегляхте от живота. Сега се връщате обратно към общуването в този свят. Не започвайте с ново оттегляне, само защото приятелите ви пият алкохол.

Вашата задача сега се състои в това да бъдете на места, където ще бъдете най-полезен за другите, затова никога не се колебайте да отидете някъде, където можете да помогнете. Не трябва да се колебаете да посетите и най-мрачните места на земята с такава цел. Стойте на огневата линия на живота с такива мотиви и Бог ще ви запази невредим.

Много от нас държат алкохол в домовете си. Ние често се нуждаем от него, за да помогнем на някой новодошъл да се справи с тежък махмурлук. Някои от нас все още поднасят алкохол на близките си, ако те не са алкохолици. Други пък смятат, че въобще не трябва да поднасяме алкохол на когото и да е. Ние никога не спорим по този въпрос. Смятаме, че всяко семейство според своите собствени обстоятелства трябва само` да реши този въпрос.

Ние се стараем да не проявяваме нетърпимост или омраза към употребата на алкохол изобщо. Опитът показва, че такова отношение не помага на никого. Всеки нов алкохолик очаква от нас такова отношение и изпитва огромно облекчение, когато разбере, че не сме ловци на вещици. Духът на нетърпимост може да отблъсне алкохолици, чийто живот би могъл да бъде спасен, ако не беше тази глупост. Не бихме могли да проповядваме убедително дори и за умерено пиене, защото никой от хилядите пиещи не приема да му се говори за алкохол от някой, който мрази алкохола.

Ние се надяваме, че някой ден „Анонимни Алкохолици” ще помогнат на обществото да разбере по-добре сериозността на алкохолния проблем, но няма да сме от почти никаква полза, ако сме озлобени и враждебно настроени. Пиещите няма да го изтърпят.

В крайна сметка, сами бяхме създали проблемите си. Бутилките бяха само символ. Освен това, ние престанахме да се борим с когото и да е и с каквото и да е. Трябва да го направим!

Глава 8: Към съпругите

Написана през 1939 г., когато в АА имаше малко жени, тази глава предполага, че алкохоликът в дома вероятно е съпругът. Независимо от това, много от дадените тук предложения могат да бъдат от полза за човека, който живее с алкохоличка – независимо от това, дали продължава да пие или се възстановява в АА

С малки изключения в нашата книга дотук се говори за мъже. Но това, за което говорихме, се отнася също така и за жените. Дейностите ни в пол­за на жените, които пият се увеличават. Всичко сочи, че жените си въз­връщат здравето също толкова лесно колкото и мъжете, ако следват нашите предложения.

Има обаче и други хора, които са свързани с всеки човек, който пие –съпругата, която трепери от страх пред следващия запой; майката и бащата, които гледат как синът им се топи.

Сред нас има съпруги, близки и приятели, чиито проблеми са намерили разрешение, както и такива, които не са стигнали още до щастлива развръзка. Ние искаме съпругите на Анонимни алкохолици да се обърнат към съпругите на мъжете, които пият прекалено много. Това, което те казват, се отнася до почти всички свързани с кръвни или емоционални връзки с алкохолик.

Като съпруги на анонимни алкохолици ние бихме искали да почувствате, че сме в състояние да ви разберем, така както малко други биха разбрали. Искаме да анализираме грешките, които бяхме допуснали. Искаме да ви оставим с чувството, че няма толкова трудни положения или толкова големи нещастия, които да не могат да бъдат превъзмогнати.

Няма никакво съмнение – ние преминахме по труден път. Имахме дълги срещи с наранената гордост, разочарованието, самосъжалението, неразби­ра­не­то и страха. Те не са приятни спътници. Изпитвахме сълзливо съчувст­вие, изпитвахме горчива ярост. Някои от нас се лашкаха от една крайност до друга с вечната надежда, че някой ден мъжете, които обичахме отново ще дойдат на себе си.

Нашата вярност и желанието съпрузите ни да бъдат с вдигната глава като другите мъже ни водеха до различни затруднения. Ние бяхме всеотдайни и самопожертвувателни. Казвахме безброй лъжи, за да пред­па­зим гордостта си и репутацията на съпрузите си. Молехме се, умолявах­ме, бяхме търпеливи. Яростно се нахвърляхме. Бягахме от къщи. Изпа­дах­ме в истерия. Бяхме ужасени. Търсехме съчувствие. За отмъщение под­­дър­жах­ме връзки с дру­ги мъже.

Много вечери домовете ни се превръщаха в бойно поле. На сутринта се целувахме и се сдобрявахме. Приятелите често ни съветваха да изоста­вим съпрузите си и ние ги изоставяхме завинаги, но скоро след това се връ­щах­ме с надежда, винаги с надежда. Мъжете ни полагаха тържествени клетви, че завинаги се отказват от пиенето. Ние им вярвахме, когато никой друг не можеше или не искаше. След няколко дни, месеци или седмици всичко започваше отново.

Рядко посрещахме приятелите си в къщи, защото никога не знаехме кога или в какво състояние ще се появи домакинът. Поддържахме малко контакти. Започнахме да живеем почти в пълна самота. Когато ни канеха, съпрузите ни поглъщаха толкова много напитки, че проваляха срещите. Ако ли пък не пиeха нищо самосъжалението им убиваше всяка радост.

Никога нямахме финансова сигурност. Или ги заплашваше уволнение или не работеха. Дори и бронирана кола не би могла да донесе плика със заплатата в къщи. Банковата сметка се топеше като сняг през юни.

Понякога имаше други жени. Това разкритие беше сър­це­раздирателно; колко жестоко бе да ни казват, че другите разбират съпрузите ни по-добре от нас!

Независимо от върволицата от кредитори, шерифи, разгневени шофьори на такси, полицаи, скитници, приятелчета и дори дами, които понякога водеха в къщи – съпрузите ни мислеха, че сме негостоприемни. „Досадни­ца, заядливка, студен душ” – така ни наричаха. На следващата сутрин отново идваха на себе си, ние им прощавахме и се опитвахме да забравим.

Опитвахме се да съхраним обичта на децата си към баща им. На малките казвахме, че татко е болен и това бе много по-близо до истината отколкото сами си давахме сметка. Те удряха децата, избиваха рамките на вратите, раз­трошаваха ценния порцелан, изтръгваха клавишите на пианото. В разгара на такива безобразия се втурваха навън, заплашвайки, че отиват завинаги при другата жена. В отчаянието си дори сами се напивахме – с напиване да спрем всички запивания. Резултатът беше неочакван – това изглежда се харесваше на мъжете ни.

Вероятно в такъв момент се развеждахме и водехме децата си в къщи при своите родите­ли. След това родителите на съпрузите ни ни критикува­ха, че сме ги изоставили. Обикновено не си отивахме, продължавахме все така. Най-накрая си намирахме работа, защото ни очакваше недоимък.

Когато запоите зачестяваха ние започвахме да търсим лекарска помощ. Обез­покои­тел­ни­те физически и умствени симптоми, задълбочаващите се угризения на съвестта, депресията и чувството за малоценност, които връхлитаха върху любимите ни хора – всичко това ни ужасяваше и разстройваше. Като животни хванати в капан, ние търпеливо и изтощително се катерехме, но падахме изнурени след всеки напразен опит да се ос­во­бо­дим. Повечето от нас достигнаха до крайния стадий, свързан със сана­то­риуми, психиатрии, болници и затвори. Понякога бяхме в разгара на делириум и лудост. Смъртта често бе наблизо.

При такива условия ние естествено допускахме грешки. Някои от тях произтичаха от непознаването на алкохолизма. Понякога смътно усещахме, че имаме работа с болни хора. Ако напълно разбирахме естеството на за­боляването алкохолизъм, вероятно поведението ни щеше да бъде различ­но.

Как можеха мъже, които обичат съпругите и децата си да постъпват толкова егоистично, толкова коравосърдечно, толкова жестоко? Тези хора не могат да обичат, мислехме ние. И точно когато се убеждавахме в тяхното коравосърдечие те ни изненадваха с новите си „твърди” решения и прояви на внимание. За известно време отново възвръщаха предишния си привле­кателен облик, но скоро отново разбиваха обичта на парченца. Когато ги питахме защо отново започват да пият, те ни отговаряха с някакво глупаво извинение или изоб­що не ни отговаряха. Това беше толкова объркващо, толкова сърцераздирателно. Нима толкова погрешно бяхме преценили мъжете, за които се бяхме омъжили? Когато пиеха те ни бяха чужди. По­някога бяха толкова недостъпни, че ни се струваше, че около тях е из­диг­ната дебела стена.

Но дори и да не обичаха семействата си как можеха да бъдат толкова слепи спрямо самите себе си? Какво бе станало със способността им да раз­съждават, със здравомислието и волята им? Защо не можеха да видят, че пиенето ги разрушава? Защо се съгласяваха, когато тези опасности им бяха посочвани, а веднага след това отново се напиваха?

Това са някои от въпросите, които бушуват в ума на всяка жена, която има съпруг алкохолик. Надяваме се, че тази книга е отговорила на някои от тях. Може би вашият съпруг живее в странния свят на алкохолизма, където всичко е изкривено и преувеличено. Можете да видите, че с по-добрата си половина той наистина ви обича. Разбира се, понякога има и несъвместимост, но в почти всички случаи алкохоликът само привидно не обича и е невнимателен; обикновено той казва и прави такива ужасни неща, защото е деформиран и болен. Днес повечето от мъжете ни са по-добри съпрузи и бащи от всякога.

Опитвайте да не осъждате съпруга си алкохолик, независимо от това какво казва или прави. Той е просто още един много болен и неразумен човек. Отнасяйте се към него, когато можете както към болен от пневмония. Когато ви разгневи, си напомняйте, че е тежко болен.

Има едно важно изключение от горепосоченото. Даваме си сметка, че някои мъже са толкова злонамерени, че никакво търпение няма да повлияе. Един алкохолик с подобна нагласа ще използва тази глава като тояга над главата ви. Не му позволявайте да прави това. Ако сте сигурна, че характерът му е такъв може би ще помислите, че е по-добре да го напус­не­те. Редно ли е да го оставите да разруши живот ви и този на децата ви? Особено, когато има възможност да спре да пие и да злоупотребява с окол­ните, ако наистина иска да заплати високата цена.

Проблемът, с който се сблъсквате обикновено влиза в рамките на една от следните четири категории:

Първа: Вашият съпруг може би е само тежък пияч. Може би пие постоянно или само в определени случаи. Може би дава прекалено много пари за алкохол. Алкохолът може да го уврежда умствено и физически, но той не си дава сметка за това. Понякога кара вас и приятелите си да се срамувате заради него. Сигурен е, че може да се справи с алкохола, че той не му вреди, че пиенето е необходимо за бизнеса му. Вероятно ще се обиди, ако го наречете алкохолик. Светът е пълен с хора като него. Някои ще намалят пиенето или въобще ще го спрат, но други няма да го направят. От онези, които продължават голяма част след известно време ще се превър­нат в истински алкохолици.

Втора: Вашият съпруг не може да контролира пиенето си, защото не е в състояние да се въздържа, дори когато го желае. Когато пие, често става неконтролируем. Признава, че това е вярно, но е сигурен, че ще се справи. Започнал е да опитва със или без ваша помощ различни начини да пие с мярка или да не пие изобщо. Вероятно започва да губи приятелите си. Вероятно бизнесът му страда. Понякога се тревожи и започва да си дава сметка, че не може да пие като другите хора. Понякога пие сутрин и през деня, за да успокои напрежението. След сериозно запиване има угризения на съвестта и ви казва, че иска да спре. Когато обаче излезе от запоя, той започва да мисли как би могъл да пие с мярка следващия път. Ние смятаме, че такъв човек е в опасност. Това са белезите на истинския алкохолик. Може би все още се справя добре с работата си. Все още не е съсипал всичко. Както казваме между нас: „Той иска да пожелае да спре.”

Трета: Този съпруг е отишъл много по-далеч от съпруг номер две. Въпреки, че по-рано е бил като съпруг номер две, сега състоянието му се е влошило. Приятелите му са се изпокрили, домът му е пред разруха и той не може да се задържи на работа. Може би вече сте викали лекар и страшната обиколка по изтрезвителните и болниците е започнала. Той признава, че не може да пие като другите, но не разбира защо. Вкопчва се в мисълта, че все още може да намери начина за това. Може би вече е достигнал до момента, когато отчаяно иска да спре без да може да го сто­ри. Неговият случай повдига допълнителни въпроси, на които ще се опитаме да отговорим. Вие наистина можете да храните надежда в такива случаи.

Четвърта: Може би имате съпруг, който напълно ви е отчаял. Той е бил въдворяван от едно заведение в друго. Той буйства или изглежда напълно полудял, когато е пиян. Понякога пие още при излизане от болни­цата. Може би е изпадал в делириум тременс. Може би лекарите клатят гла­ва и ви съветват да го въдворите в болнично заведение. Може би вече сте била принудена да го направите. Тази картина може да не е толкова мрачна колкото изглежда. Много от нашите съпрузи бяха стигнали дотам. И все пак те се възстановиха.

Нека сега се върнем към съпруг номер едно. Колкото и да е странно често труд­но можете да се справите с него. Той се наслаждава на пиенето. То раздвижва въображението му. Когато пие чувства приятелите си по-близки. Може би самата вие се наслаждавате на чашката с него, когато не прекалява. Прекарали сте щастливи вечери в разговори на чашка пред камината. Може би и двамата харесвате компаниите, които биха били скучни без пиене. Самите ние сме се наслаждавали на подобни вечери; прекарвахме приятно. Познаваме добре алкохола като средство за общува­не. Някои, макар и не всички от нас смятат, че той има своите преимущест­ва, когато се използва разумно.

Първият принцип за постигане на успех е никога да не се гневите –дори когато съпругът ви стане непоносим и ви се налага временно да го напуснете, следва да си отидете, ако можете без лоши чувства. Търпението и доброто настроение са крайно необходими.

Следващата ни мисъл е, че никога не следва да му казвате какво трябва да прави по отношение на пиенето си. Ако си втълпи, че сте досадна или убивате всяка радост, шансовете ви да постигнете нещо ще бъдат нулеви. Той ще използва това като извинение, за да пие повече. Ще ви каже, че не го разбирате. Това може да ви доведе до прекарване на самотни вечери. Той може да потърси друг човек, за да го утеши – и не винаги друг мъж.

Пиенето на съпруга ви в никакъв случай не бива да разваля отношенията ви с децата или приятелите ви. Те имат нужда от вашата близост и помощ. Възможно е животът ви да е пълноценен и полезен, дори ако съпругът ви продължава да пие. Познаваме жени, които не се страхуват и дори са щастливи при такива условия. Не се стремете да промените съпруга си. Може би няма да успеете колкото и да се стараете.

Знаем, че понякога е трудно се спазват тези препоръки, но ще си спестите много разочарования, ако успеете да ги съблюдавате. Възможно е съпругът ви да започне да цени разумното ви поведение и търпение. Това може да положи основите за един приятелски разговор върху проблема му с алкохола. Опитайте се да го поощрите сам да повдигне въпроса. По време на такъв разговор в никакъв случай не го критикувайте. Опитайте вместо това да се поставите на неговото място. Нека се убеди, че искате по скоро да му помогнете, а не да го упреквате.

Когато повдигне въпроса, бихте могли да му предложите да прочете тази книга или поне главата за алкохолизма. Кажете му, че се тревожите, въпреки че това вероятно е излишно. Мислите, че той следва да опознае по-добре проблема, така както всеки трябва ясно да разбира рисковете които поема, ако пие прекалено много. Покажете му, че вярвате във възможностите му да спре или да ограничи пиенето си. Кажете, че не искате да бъдете досадница; че само искате да се грижи за здравето си. По този начин бихте могли да събудите интереса му към проблемите на алкохолизма.

Вероятно има алкохолици между познатите му. Бихте могли да му предложите вие двамата да се заемете с тях. Пиячите обичат да помагат на други пиещи. Вашият съпруг може да пожелае да поговори с тях.

Ако този подход не привлече вниманието на съпруга ви, може би е най-добре да изоставите темата, но след един приятелски разговор съпругът ви вероятно сам ще поднови разговора. Може да се наложи търпеливо да изчакате, но си струва да проявите търпение. Между­вре­мен­но бихте могли да опитате да помогнете на съпругата на друг сериозен пияч. Ако действате съгласно тези принципи, съпругът ви може би ще спре или ще намали пиенето си.

Сега нека предположим, че съпругът ви отговаря на описанието на номер две. Трябва да се прилагат същите принципи, които се отнасят до съпруг номер едно. След поредния запой обаче го попитайте дали наистина иска да се откаже. Не искайте да направи това заради вас или някой друг. Просто би ли искал да го направи?

Има голяма вероятност да го направи. Покажете му вашия екземпляр от тази книга и му кажете какво сте научили за алкохолизма. Дайте му да разбере, че авторите на тази книга проявяват разбиране, тъй като самите те са алкохолици. Разкажете му някои от интересните истории, които сте прочели. Ако смятате, че духовната програма може да го затрудни, помолете го да погледне главата за алкохолизма. Тогава може би ще прояви достатъчно интерес, за да продължи.

Ако прояви ентусиазъм, вашето съдействие ще означава много. Ако се отнесе хладно или мисли, че не е алкохолик, ние ви предлагаме да го оставите на мира. Избягвайте да го насилвате да следва нашата програма. Семената са посети в съзнанието му. Той знае, че хиляди хора като него са се оправили. Все пак не му напомняйте за това след като е пил, защото може да се разгневи. Рано или късно вероятно ще го заварите отново да чете книгата. Изчакайте, докато повтарящите се препъвания го убедят, че трябва да действа, защото колкото повече го пришпорвате, толкова повече може да се забави възстановяването му.

Ако имате съпруг номер три може би имате късмет. Тъй като той е сигурен, че иска да спре, можете да отидете при него толкова радостна, колкото ако бяхте открила златна мина. Той може и да не споделя вашия ентусиазъм, но почти сигурно ще прочете книгата и може би веднага ще възприеме програмата. Ако не го направи, вероятно няма да ви се наложи да чакате дълго. Пак повтаряме – не го притискайте. Оставете го сам да реши. Спокойно приемете още няколко запоя. Говорете за състоянието му или за тази книга, единствено ако сам повдигне въпроса. В някои случаи е по-добре да оставите хора извън семейството да му донесат тази книга. Те могат да го подтикнат към действие, без да предизвикат враждеб­ност. Ако извън пиенето вашият съпруг е нормален човек, на този етап шансовете ви са добри.

Може би предполагате, че мъжете от четвърта група са безнадеждни, но това не е така. Много от „Анонимните Алкохолици” бяха такива. Всички се бяха отказали от тях. Поражението изглеждаше неизбежно. И все пак често такива мъже достигнаха до внушително и мощно възстановяване.

Има и изключения. Някои мъже са толкова увредени от алкохола, че не могат да спрат. Понякога има случаи, при които алкохолизмът е усложнен от други заболявания. Един добър лекар или психиатър може да ви каже дали тези усложнения са сериозни. Така или иначе, опитайте се да подтикнете съпруга си да прочете тази книга. Може да се ентусиазира. Ако вече е въдворен в някоя институция, но може да убеди лекаря и вас, че намеренията му са сериозни дайте му възможност да опита нашия метод, освен ако лекарят не смята, че състоянието му е прекалено тежко или опасно. Ние горещо ви отправяме тази препоръка. В продължение на години сме работили с алкохолици, въдворени в различни институции. От публикуването на тази книга насам АА са освободили хиляди хора от всякакви болници и институции. По-голямата част никога не са се връщали в тях. Силата на Бог е велика!

Може би сте точно в обратното положение. Може би съпругът ви е на свобода, а би следвало да бъде въдворен в лечебно заведение. Някои мъ­же не могат или не искат да се възстановят от алкохолизма. Когато станат прекалено опасни ние мислим, че за тяхно добро трябва да бъдат затворени, но разбира се, трябва да се посъветвате с добър лекар. Съпру­гите и децата на такива хора страдат ужасно, но не повече от самите мъже.

Но понякога трябва да започнете нов живот. Познаваме жени, които са го направили. Ако такива жени възприемат духовния начин на живот пътят им ще бъде по-гладък.

Ако съпругът ви пие, вие вероятно се тревожите за това какво мислят околните и не искате да се срещате с приятелите си. Все повече и повече се затваряте в себе си и ви се струва, че всички приказват за положението в дома ви. Избягвате разговорите за пиене дори и със собствените си родители. Не знаете какво да кажете на децата. Когато съпруга ви се държи зле вие се превръщате в треперещ затворник, който мечтае телефо­нът да не е бил изобретен.

Ние смятаме, че повечето от тези притеснения са излишни. Не е необхо­димо да обсъждате подробно състоянието на съпруга си, но можете спо­кой­но да кажете на приятелите си за естеството на заболяването му. Трябва при това да внимавате да не поставите съпруга си в неудобно положение или да му навредите.

Когато внимателно обясните на такива хора, че той е болен, вие ще съз­дадете нова атмосфера. Бариерите, които са били издигнати между вас и приятелите ви ще изчезнат с нарастване на съчувствието и разби­рането. Вече няма да се чувствате неловко или да се чувствате задължена да се извинявате, като че ли съпругът ви е слабохарактерен. Той е всичко друго, но не и това. Вашата новопридобита смелост, добър характер и липса на неудобство ще извършат чудеса във взаимоотношенията ви с околните.

Същият принцип важи и за отношенията ви с децата. Освен ако не се налага да бъдат предпазени от баща си, най-добре е да не се взема страна в който и да е спор между него и тях, когато той пие. Използвайте енергията си, за да поощрявате разбирателството около вас. Тогава онова страшно напрежение, което царува в дома на всеки проблемен пияч ще намалее.

Често сте се чувствала задължена да казвате на работодателя на съп­руга си и на приятелите му, че е болен, когато всъщност е бил пиян. Из­бяг­вайте да отговаряте на такива въпроси. Когато е възможно оставяйте съпруга си да отговаря на тях. Желанието ви да го предпазите не трябва да става причина да лъжете хората, защото те имат правото да знаят къде е той и какво прави. Обсъдете това с него, когато е трезвен или в добро настроение. Попитайте го какво трябва да направите, ако отново ви постави в подобно положение, но се постарайте да не му се сърдите за последния път, когато е постъпил така.

Съществува още един вид парализиращ страх. Може би се страхувате, че съпругът ви ще изгуби работата си; мислите за позора и затрудненията, които ще връхлетят върху вас и децата. Това може да ви се случи. Или може би вече ви се е случвало неколкократно. Ако отново стане, поглед­нете на това в друга светлина. Може би ще се случи за добро. Може да направите така, че съпругът ви да поиска да спре да пие завинаги. А сега вие знаете, че може да спре, ако има желание! Много често това привидно нещастие се превръщаше за нас в благодат, защото разкриваше пред нас пътеката, която води към Бог.

По-рано отбелязахме колко по-добър е животът, когато е поставен на духовна основа. Ако Бог е в състояние да разреши този вечен проблем на алкохолизма, Той може да разреши и вашите проблеми. Ние, съпругите, установихме, че като всички останали страдахме от гордост, самосъжа­ле­ние, суета и всички онези неща, които превръщат човека в егоцентрик; и на нас не ни бяха чужди егоизма и неискреността. Когато съпрузите ни започнаха да прилагат духовните принципи в живота си разбрахме, че е желателно и ние да направим същото.

В началото някои от нас не вярваха, че се нуждаем от тази помощ. В общи линии, мислехме че сме добри жени и можем да бъдем още по-добри, ако съпрузите ни спрат да пият. Всъщност идеята, че сме прекалено добри, за да имаме нужда от Бог, е глупава. Сега се опитваме да прилагаме духовните принципи във всяка област на живота си. Когато постъпваме така, ние установяваме, че това решава и нашите проблеми; изчезването на страха, тревогата и наранените чувства е нещо чудесно. Ние ви приканва­ме да опитате нашата програма, защото нищо не е в състояние да помогне на съпруга ви повече от радикалната промяна в отношението към него, а Бог ще ви посочи как да го постигнете. Вървете напред заедно със съпруга си, ако можете.

Ако вие и съпругът ви намерите разрешение на належащия проблем с пиенето, вие разбира се ще бъдете много щастливи. Естествено, всички проблеми няма да бъдат разрешени веднага. Семената започват да покълват в новата почва, но растежът им едва е започнал. Независимо от новооткри­тото ви щастие ще има и добри и лоши моменти. Много от старите ви проблеми все още остават. Така и трябва да бъде.

Вашата вяра и искреност, както и тези на съпруга ви ще бъдат подложени на изпитание. Трябва да приемате тези изпитания като част от вашето обучение, защото по този начин ще се учите да живеете. Ще допускате грешки, но ако сте настоятелни, те няма да ви връщат назад. Вместо това ще извлечете от тях поука. Щом ги преодолеете, животът ви ще стане по-добър.

Някои от трудностите, с които ще се сблъсквате са раздразнението, наранените чувства и обидата. Понякога съпругът ви ще постъпва неразумно и вие ще искате да го критикувате. Като се започне от някоя дреболия на семейния хоризонт могат да се струпат буреносните облаци на кавгата. Тези семейни противоречия са много опасни, особено за съпруга ви. Често ще трябва да поемате отговорността за това да ги избягвате или да ги държите под контрол. Никога не забравяйте, че чувст­во­то за обида представлява смъртоносна опасност за алкохолика. Нямаме предвид непременно да се съгласявате със съпруга си, когато има естест­вена разлика във възгледите ви. Просто бъдете внимателна и не изразявайте несъгласието си гневно или чрез критика.

Вие и съпругът ви ще установите, че можете да се справите със сериоз­ните проблеми по-лесно отколкото с дребните. Следващият път, когато започнете някой разгорещен спор каквато и да е темата, всеки от двамата следва да си запази правото да се усмихне и да каже: „Проблемът става сериозен. Съжалявам, че се разтроих. Нека го обсъдим по-късно.” Ако съпругът ви се опитва да живее на духовна основа той също ще прави всичко възможно, за да избягва разногласията или раздорите.

Съпругът ви знае, че ви дължи нещо повече от трезвостта си. Има желание да постъпва добре. И все пак не трябва да очаквате прекалено много. Начинът му на мислене и поведението му са се изграждали в продължение на години. Търпението, толерантността, разбирането и обичта са най-важните неща. Проявете ги сама и те ще ви се върнат от негова стра­на. Правилото е да живееш и да оставиш другите да живеят. Ако и двамата имате желанието да се справите със собствените си недостатъци няма да се налага взаимно да се критикувате.

Ние, жените, носим в себе си образа на идеалния мъж, онзи, на когото бихме искали да приличат нашите съпрузи. Най-естественото нещо на света е да желаете, когато алкохолният му проблем е разрешен, той да достигне този идеал. Най-вероятно няма да успее, защото така както и самата вие, едва започва своето развитие. Бъдете търпелива.

Друго чувство, което вероятно ще ни измъчва е раздразнението, че любовта и верността не са успели да се справят с алкохолизма на съпрузите ни. Не ви допада мисълта, че съдържанието на една книга или делото на друг алкохолик са постигнали само за няколко седмици това, за което ние сме се борили в продължение на години. В такива моменти забравяме, че алкохолизмът е болест, над която не бихме могли да имаме каквато и да е власт. Съпругът ви първи ще признае, че благодарение на вашата всеотдайност и грижи е достигнал до точката на духовния опит. Без вас отдавна би пропаднал. Когато притаеното чувство на обида изплува на повърх­ността, опитайте се да спрете за миг и да оцените това, което притежавате. В крайна сметка семейството ви отново се е събрало, алкохолът вече не е проблем и вие, и съпругът ви заедно вървите към бъдеще, за което дори не сте мечтали.

Друг вид затруднение е ревността, която може би ще изпитате към вни­ма­нието, което той оказва на други хора, особено на алкохолици. Вие дълго сте жадували компанията му, а той прекарва дълги часове да помага на други хора и семейства. На вас ви се струва, че той сега трябва да ви принадлежи. А всъщност той трябва да работи с други хора, за да съхрани собствената си трезвост. Понякога проявява такъв интерес, че действително ви пренебрег­ва. Къщата ви е пълна с непознати, може би някои от тях не ви харесват. Той се вълнува от техните трудности, но не и от вашите собствени. Няма да постигнете нищо добро, ако му изтъквате това и изисквате повече внимание за самата вас. Смятаме, че е истинска грешка да охлаждате ентусиазма му за работа с алкохолици. Присъединете се според възможностите си към неговите усилия. Предлагаме да насочите част от вниманието си към съпругите на новите му приятели алкохолици. Те се нуждаят от съветите и обичта на една жена, която е преминала през тежки изпитания.

Вероятно е вярно, че вие и съпругът ви сте живели твърде дълго в самота, защото пиенето често води до изолиране на съпругата на алкохолика. Следователно, вие, също като съпруга си вероятно имате същата необхо­ди­мост от нови интереси и цел, в името на която да живеете. Ако вместо да се оплаквате му съдействате, ще се убедите, че излишният му ентусиазъм ще утихне. И двамата ще придобиете ново чувство за отговорност спрямо другите. Както вие, така и съпругът ви следва да мислите с какво можете да допринесете за живота, вместо за това какво да вземете от него. Без съмнение животът ви ще стане по-пълноценен. Ще забравите стария начин на живот и ще откриете нов, много по-добър.

Вероятно съпругът ви ще започне добре живота си на нова основа, но тъкмо когато нещата се развиват чудесно, той ви смайва с това, че се при­би­ра в къщи пиян. Ако сте сигурна, че той наистина иска да спре да пие, излишно е да изпадате в паника. Макар че е много по-добре да няма рецидиви, както беше с много от нашите мъже, в някои случаи това съвсем не е страшно. Съпругът ви веднага ще се убеди, че трябва да удвои духовната си активност, ако иска да оцелее. Няма нужда да му напомняте за духовните му пропуски – той и сам ще ги види. Ободрете го и го попитайте как бихте могли още повече да му помагате.

И най-малката проява на страх или нетърпимост могат да намалят шансовете на съпруга ви за възстановяване. В момент на слабост той може да представи вашата неприязън към новите му приятели като едно от онези налудничави, тривиални извинения, за да пие.

Ние никога, никога не се опитваме да подредим живота на един мъж така, че да го предпазваме от съблазни. И най-малкото намерение от ваша страна да насочвате срещите му и делата му така, че да не бъде изкушен, ще бъде забелязано. Позволете му да се чувства напълно свободен да ходи и прави, каквото иска. Това е важно. Ако се напие, не се упреквайте. Бог или е освободил вашия съпруг от неговия алкохолен проблем или не го е направил. Ако не го е направил по-добре е да установите това веднага. Тогава вие и съпругът ви можете да започнете всичко от основите. За да се избегне повторението, оставете този проблем заедно с всички останали в ръцете на Бог.

Разбираме, че ви даваме много насоки и съвети. Може би ви се струва, че ви изнасяме проповеди. Извинете ни, ако е така, защото самите ние не винаги възприемаме хората, които ни поучават. Но това, което ви представихме тук се основава на нашия често пъти мъчителен опит. Изпитали сме тези неща на собствения си гръб. Ето защо ни се иска да разберете и да избегнете тези излишни трудности.

Ето защо на вас, които може би скоро ще се присъедините към нас, ние казваме: „Желаем ви сполука и Бог да ви благослови!”

Глава 9: Семейството след това

Нашите жени направиха някои предложения, които могат да бъдат възприети от съпругата на възстановяващ се алкохолик. Може би са създали впечатлението, че той трябва да бъде гледан като рохко яйце и да бъде поставен на пиедестал. За успешното приспособяване е необходимо точно обратното. Всички членове на семейството трябва да застанат на обща основа от толерантност, взаимно разбиране и обич. Това означава да се откажат и от себелюбието си. Алкохоликът, съпругата му, децата му, роднините на жена му, вероятно всеки от тях има точно определени изисквания за поведението на семейството спрямо него или нея. Всеки иска желанията му да бъдат изпълнявани. Ние смятаме, че колкото повече някой от членовете на семейството иска другите да отстъпват, толкова повече горчивина натрупват те. Това е причината за разногласията и нещастията.

А защо? Не е ли защото всеки иска да свири първа цигулка? Нима всеки не се опитва да управлява семейния живот по собствен вкус? Нима несъзнателно не гледа какво може да получи, вместо да даде на семейния живот?

Спирането на пиенето е само първата стъпка за отдалечаване от неве­роят­но обтегнато, ненормално състояние на нещата. Един лекар ни беше казал: „Дългите години на съвместен живот с алкохолик почти сигурно превръщат всяка съпруга или дете в невротици. Цялото семейство до известна степен боледува.” Нека семействата си дадат сметка, когато тръгват по новия път, че не всичко ще бъде гладко. Всеки на свой ред може да се умори и изостане. Ще има примамливи кратки пътечки и обходни пътища, по които може да се залута и да се загуби.

Нека ви разкажем за някои от препятствията, на които семейството ще се натъкне; нека ви покажем как те могат да бъдат избегнати, дори да бъдат използвани за доброто на другите. Близките на алкохолика жадуват да се завърнат щастието и сигурността. Те си спомнят дните, когато таткото е бил романтичен, внимателен и преуспяващ. Днешният живот се сравнява с този от предишните години и когато не е на същото равнище, семейството ще бъде нещастно.

Доверието на домашните към татко нараства. Струва им се, че добрите стари дни скоро ще се върнат. Понякога искат татко да ги върне веднага! Те вярват, че Бог почти им дължи това възнаграждение за дългите очаквания. Но главата на семейството дълги години е подкопавал основите на бизнеса, любовта, приятелството, здравето си – тези неща сега са разрушени или увредени. Разчистването на отломките ще отнеме много време. Въпреки че старите сгради ще бъдат подменени с по-хубави, новите структури ще бъдат изградени след много години.

Понякога бащата знае, че е виновен. Може да минат много години на упорит труд, преди да може да се оправи финансово, но не бива да бъде упрекван за това. Може би никога вече няма да има много пари. Въпреки това, ако семейството му е разумно, то ще му се възхищава по-скоро за това, което се опитва да бъде, вместо за това, което се опитва да спечели.

Понякога семейството ще бъде преследвано от призраците на миналото, защото кариерата на почти всеки алкохолик е белязана от различни прик­лю­чения – смешни, унизителни, срамни или трагични. Първият импулс ще бъде да се скрият тези скелети в някой тъмен килер и да се залости вратата. Може би семейството ще бъде завладяно от мисълта, че бъдещото щастие може да се изгради, само ако се забрави миналото. Ние смятаме, че тази гледна точка е егоцентрична и е в пълно противоречие с новия начин на живот.

Хенри Форд веднъж изказа мъдрата мисъл, че опитът е най-ценното нещо в живота. Това е вярно, само ако човек иска правилно да използва миналото. Ние израстваме чрез желанието си да се изправим лице в лице с грешките си и, поправяйки ги, да ги превърнем в предимства. Миналото на алкохолика по този начин се превръща в основното предимство на семейството и то често е почти единственото.

Това болезнено минало може да бъде от изключителна полза за други семейства, които все още се борят с проблема си. Ние смятаме, че всяко семейство, което е било освободено, дължи нещо на тези, които все още не са. Когато случаят го изисква, всеки негов член би следвало с готовност да извади от килера минали грешки, колкото и печални да са те. Да показваме на други страдащи как ни бе оказана помощ, е точно онова нещо, което сега придава смисъл на живота ни. Придържайте се към мисълта, че в Божиите ръце мрачното ви минало е най-голямото богатство, което притежавате – ключът към живота и щастието на други хора. С него можете да предотвратите тяхната смърт и нещастие.

Възможно е да изровите някои лоши постъпки от миналото и те да се превърнат в напаст, в истинска чума. Например, ние познаваме случаи, при които алкохоликът или съпругата му са имали любовни приключения. В първия изблик на духовния опит те са си простили взаимно и отново са се сближили. Чудото на сдобряването е било под ръка. По-късно, при едно или друго предизвикателство, нараненият изравя старата история и гневно разпръсква наоколо пепелта и`. Някои от нас са преживели тези мъки на израстването, а те болят много. Съпруги и съпрузи понякога са били принудени да се разделят за известно време, докато успеят да спечелят нова победа над наранената си гордост. В повечето случаи, макар и не винаги, алкохоликът изживява това изпитание без отново да се пропие. Затова ние смятаме, че ако не служат за добра и полезна цел, миналите преживявания не трябва да се обсъждат.

Ние, семействата на анонимни алкохолици, пазим малко скелети в гардероба. Всеки знае за затрудненията на другите алкохолици. Това е условие, което в нормалния живот би довело до неописуеми мъки; би могло да има скандални сплетни, подигравки за сметка на другите и стре­меж за използване на лична информация. Сред нас това рядко се случва. Ние говорим много един за друг, но почти неизменно укротяваме тези обсъждания чрез духа на обич и търпимост.

Друг принцип, който съвестно спазваме, е да не разказваме за интимните преживявания на друг човек, ако не сме сигурни, че той би приел това. Намираме, че е по-добре, доколкото е възможно, да се придържаме към собствените си преживявания. Един човек може да се самокритикува или да се присмива на себе си и това ще повлияе благоприятно на другите, но критиката или подигравката, идващи от друг човек, често имат противо­положен ефект. Близките на един алкохолик трябва да бъдат внимателни с тези неща, защото се знае, че една небрежна, невнимателна забележка може да събуди дори самия дявол. Ние, алкохолиците, сме чувствителни хора. На някои от нас им трябва много време, за да надживеят това сериозно затруднение.

Много алкохолици са ентусиасти. Те стигат до крайности. В началото на възстановяването всеки човек по правило поема една от две възможни посоки. Той може или да се нахвърли да работи с неистовия стремеж да се изправи на краката си, или да бъде дотолкова увлечен от новия си живот, че да не говори и да не мисли за нищо друго. И в двата случая ще възникнат определени семейни проблеми. Имаме голям опит с такива.

Ние смятаме, че е опасно да се хвърля с главата напред към решаването на финансовите си проблеми. В началото домашните му с удоволствие ще забележат, че има изгледи за това паричните им проблеми да бъдат преодолени, по-късно обаче, когато се почувстват пренебрегнати, това може неприятно да ги засегне. Таткото може би ще бъде уморен вечерта и разсеян през деня. Той може би няма да проявява интерес към децата и ще се дразни, когато го упрекват за простъпките му. Ако не е раздраз­ни­телен, той може да изглежда скучен и досаден, а не весел и любвеобилен, какъвто семейството му би искало да бъде. Майката може би ще се оплаква, че не и` обръща достатъчно внимание. Всички са разочаровани и често му го показват. Когато се започне с такива оплаквания, появява се преграда. Той влага всичките си сили, за да навакса пропуснатото вре­ме. Стреми се да възстанови богатството и репутацията си и смята, че се справя добре.

Понякога майката и децата не мислят така. След като са били пре­небрегвани и малтретирани в миналото, сега мислят, че таткото им дължи нещо повече от това, което получават. Искат той да се суети около тях. Очакват да им върне доброто старо време отпреди да започне да пие тол­ко­ва много и да се разкае за страданията им. Таткото обаче не дава толкова много от себе си. Натрупва се обида. Той става още по-необ­щи­телен. Понякога избухва за дреболии. Семейството е озадачено. Всички го критикуват, като му посочват колко много изостава от духовната си прог­рама.

Тези неща могат да бъдат избегнати. Както бащата, така и семейството, грешат, макар и за двете страни да има известно оправдание. Споровете са безполезни и водят само до задънена улица. Близките трябва да си дават сметка, че макар състоянието на техния баща и съпруг да се е подобрило много, той все още се възстановява. Те следва да са благодарни, че е трезв и е в състояние отново да живее на този свят. Нека хвалят напре­дъка му. Нека си спомнят, че пиенето му е причинило различни вре­ди, за отстраняването на които е необходимо много време. Ако те проя­вяват разбиране, няма да приемат толкова трагично периодите на раздраз­ни­телност, депресия или апатия, които ще изчезнат, когато има толерант­ност, обич и духовно разбирателство.

Главата на семейството трябва да помни, че е основният виновник за случилото се в дома му. До края на живота си едва ли ще успее да пок­рие загубите. Той обаче трябва да разбере, че е опасно да се концентрира прекалено много върху финансовото преуспяване. Въпреки че много от нас са на път да се възстановят финансово, ние открихме, че не можем да поставяме парите на първо място. За нас материалното добруване винаги идваше след и никога преди духовния напредък.

Тъй като домът е пострадал повече от всичко друго, добре е човек да полага много усилия за него. Вероятно няма да стигне далече в която и да е посока, ако не прояви алтруизъм и обич под собствения си покрив. Знаем, че има трудни съпруги и семейства, но човекът, който се възстано­вява от алкохолизъм, трябва да си напомня, че е допринесъл с много да ги направи такива.

Когато всеки член на едно семейство, в което са се натрупали много обиди, започне да вижда недостатъците си и да ги признава пред остана­лите, той полага основите за ефективно обсъждане. Тези семейни раз­говори ще бъдат конструктивни, когато се провеждат без разгорещени спорове, самосъжаление, самооправдаване или гневно критикуване. Малко по малко майката и децата ще видят, че искат прекалено много, а таткото ще види, че дава прекалено малко. Ръководният принцип ще бъде да се дава, вместо да се иска.

Нека предположим от друга страна, че бащата в началото е преминал през едно разтърсващо духовно изживяване. Всъщност за една нощ се е превърнал в различен човек. Превърнал се е в религиозен ентусиаст. Невъзможно му е да се съсредоточи върху нищо друго. Щом веднъж трезвостта му се приеме за нещо обичайно, семейството може да започне да гледа на този необичаен нов татко с опасения, а по-късно и с раздраз­нение. Сутрин, обед и вечер се говори за духовни неща. Той може да изисква от семейството си бързо да открие Бог или пък да прояви смайва­що безразличие към всички под предлог, че стои над светските дела. Може да каже на мама, която цял живот е била вярваща, че нищо не разбира и че трябва да възприеме неговата форма на духовност, докато все още е време.

Когато бащата приема този начин на поведение, семейството може да реагира зле. Те могат да ревнуват от един Бог, който е обсебил чувствата на техния баща и съпруг. Макар и да са благодарни, че той вече не пие, на тях може би не им харесва мисълта, че Бог е направил чудо там, където те не са успели. Те често забравят, че техният баща и съпруг е бил извън човешките възможности за помощ. Те могат да не си дават сметка защо тяхната обич и преданост не са му помогнали. Казват, че всъщност той не е чак толкова духовно извисен. Ако има намерение да поправи грешките от миналото, защо се грижи за всички на света, но не и за семейството си? Какви са тези приказки, че Бог ще се погрижи за тях? Те подозират, че таткото е леко мръднал!

Той не е чак толкова неуравновесен, колкото на тях може да им се струва. Мнозина от нас са изпитвали въодушевлението на таткото. Ние се отдавахме на духовна интоксикация. Като измършавели златотърсачи, коланът затегнат зад последната дупка, лопатата ни удари на злато. Радостта от освобождението от дългогодишните разочарования нямаше граници. Бащата усеща, че е попаднал на нещо по-скъпоценно от златото. За известно време може би ще се опита да запази новото съкровище само за себе си. Може би няма да си даде сметка веднага, че едва се е докоснал до един безграничен залеж, който ще изплаща дивиденти, само ако той го разработва до края на живота си и упорито раздава целия добив.

Ако семейството му окаже съдействие, таткото скоро ще види, че стойност­ната му система е деформирана. Ще се убеди, че се е отклонил от духовното израстване, че за обикновен човек като него един духовен живот, който не включва семейните му задължения, вероятно не е чак толкова идеален. Ако семейството разбере, че настоящото поведение на таткото е само една фаза от развитието му, всичко ще върви добре. Сред едно проявяващо разбиране и съчувствие семейство тези приумици на татковото духовно детство бързо ще изчезнат.

Ако семейството го осъжда и критикува, може да се случи обратното. Таткото може би ще мисли, че в продължение на години пиянството винаги го е поставяло в положението на виновен, но сега се е превърнал във висше същество и Бог е на негова страна. Ако семейството упорства с критиките, тази заблуда може да го обсеби още повече. Вместо да се отнася към семейството си както подобава, той може все повече да се затваря в себе си и да си мисли, че има духовно оправдание за това.

Въпреки че семейството не одобрява изцяло духовната активност на бащата, то следва да го остави да постъпва както той прецени за добре. Дори и да проявява известно пренебрежение и безотговорност спрямо семейството си, добре е да бъде оставен да помага на други алкохолици колкото иска. През тези първи дни на възстановяването това ще му помогне повече от всичко друго, за да запази трезвостта си. Макар и някои от проявите му да са тревожни и неприятни, ние смятаме, че той ще стои на по-сигурна почва от човека, който поставя бизнеса или професионалните успехи над духовното развитие. По-малко вероятно е да пропие отново, а всичко друго е за предпочитане пред пиенето.

Тези от нас, които бяха изгубили много време в света на духовната измама, по-късно разбраха, че това е детинщина. Този измислен свят бе изместен от едно велико чувство на целеустременост, съпроводено от все по-нарастващо осъзнаване на силата на Бог, проявяваща се в живота ни. Ние повярвахме, че Той иска да държим главите си високо в облаците при Него, но краката ни твърдо да стъпват на земята. Там са нашите спътници и там трябва да вършим работата си. За нас това са истините. За нас няма нищо несъвместимо между могъщия духовен опит и един полезен, здравомислещ и щастлив живот.

И още едно предложение: каквито и да са духовните убеждения на едно семейството, по-добре е то да разучи принципите, които алкохоликът се опитва да прилага в живота си. Близките на алкохолика сигурно ще одобрят тези прости принципи, дори когато главата на семейството не успява да ги спазва. Няма нищо по-полезно за човека, който се опира на духовността, от една съпруга, която възприема същата духовна програма, като на практика я прилага по-добре.

В семейството ще има и други дълбоки промени. В продължение на дълги години алкохолът е правел бащата негоден за нищо, така че майката се е превърнала в глава на семейството. Тя храбро се е справяла с тези задължения. По силата на обстоятелствата е била принудена да се отнася към бащата като към болно или своенравно дете. Дори когато той е искал, той не е успявал да се наложи, защото алкохолът постоянно го е поставял в положението на виновен. Майката е планирала всичко и е определяла насоките. Когато е бил трезвен, бащата обикновено се е подчинявал. Поради това не по вина на майката в тази къща кокошката е започнала да кукурига. Когато внезапно бащата се възвръща към живота, той често започва да се налага. Това води до неприятности, освен ако домашните не се пазят от подобни уклони у всеки един от тях и не успеят приятелски да се споразумеят.

Пиенето изолира повечето семейства от околния свят. Може би в продължение на години бащата е изоставил всяка нормална дейност – клубове, обществени ангажименти, спортуване. Когато интересът му към тези неща отново се събуди, може да се появи чувство на ревност. Семейството може да мисли, че таткото им е толкова много задължен, че не трябва да дава нищо на другите. Вместо да се заемат самите те с нови дейности, майката и децата изискват той да стои вкъщи и да запълва пропуснатото.

Още в самото начало двойката трябва откровено да си даде сметка, че всеки трябва да отстъпва тук и там, за да може семейството да играе активна роля в този нов живот. Съпругът по необходимост ще прекарва много време с други алкохолици, но тази активност трябва да бъде уравновесявана. Могат да се изградят нови запознанства с хора, които не знаят нищо за алкохолизма и на които да се отделя специално внимание. Обществените задължения също могат да отнемат време. Дори семейст­вото да няма религиозни ангажименти, то може да пожелае да влезе в контакт или да се присъедини към някоя религиозна общност.

За алкохолиците, които са се присмивали на религиозните хора, тези контакти могат да бъдат полезни. След придобиването на духовен опит, алкохоликът ще открие, че между тях и него има много общи неща, дори и в много отношения да са различни. Ако не спори на религиозни теми, той ще спечели нови приятели и сигурно ще открие нови начини да бъде полезен и да прекарва приятно. Той и семейството му могат да бъдат светъл лъч в такива общности. Той може да вдъхне нова надежда и нова смелост на много свещеници или равини, които отдават себе си, за да служат на другите в нашия неспокоен свят. Горепосоченото е само едно по­лез­но предложение. По наше мнение в него няма нищо задължително. Като хора, които не принадлежат към определена религия, ние не можем да вземаме решения вместо другите. Всеки човек трябва да се допита до собствената си съвест.

Ние ви говорим за сериозни, понякога трагични неща. Сблъскваме се с най-лошите страни на алкохола. Въпреки това ние не сме мрачни хора. Ако новодошлите не могат да видят радостта или веселието в нашия живот, те не биха го възприели. Ние настояваме да се радваме на живота. Опитваме се да не се впускаме в цинизъм относно състоянието на нациите, нито пък се опитваме да носим на плещите си световните проблеми. Когато виждаме даден човек да затъва в блатото на алкохолизма, ние му оказваме първа помощ и поставяме на негово разположение онова, което прите­жаваме. В името на неговото добро ние преразказваме и почти изживяваме отново ужасите на миналото си. Но тези от нас, които са се опитвали да пое­мат върху себе си всичките тегла и проблеми на околните откриват, че те бързо ни побеждават.

Затова смятаме, че доброто настроение и смехът са ни необходими, за да можем да бъдем полезни. Страничните хора понякога изпадат в ужас, когато избухваме в смях при някое привидно трагично приключение от миналото. Но защо да не се смеем? Ние се възстановихме и ни бе дадена силата да помагаме на другите.

Всеки знае, че хората в лошо здравословно състояние и тези, които не се увличат от игри, не се смеят много. Затова нека всяко семейство да се занимава с игри заедно или отделно, доколкото му позволяват възможнос­ти­те. Сигурни сме, че Бог желае да бъдем щастливи, радостни и свободни. Ние не вярваме, че животът се състои единствено от сълзи, макар че преди за много от нас той беше точно такъв. Ясно ни е обаче, че сами си причинявахме нещастията, а не Бог. Затова избягвайте преднамерено да си причинявате мъка, но ако ви сполетят нещастия, използвайте ги бодро като възможност да покажете Неговото всемогъщество.

А сега за здравето. Тялото, разсипано от алкохола, рядко се възстановя­ва за една нощ, както не изчезват за миг и деформираното мислене и депресията. Убедени сме, че духовният начин на живот е едно мощно лекарство. Ние, които се възстановихме от алкохолизма, сме истински чудеса на умствено здраве. Виждали сме и забележителни промени в телата си. Почти никой от нас вече не носи белезите на разрухата.

Това разбира се не означава, че пренебрегваме човешките средства за опазване на здравето. Бог е дарил на света изобилие от добри лекари, психолози и различни терапевти. Не се колебайте да изложите проблемите, свързани със здравето ви, пред такива хора. Повечето от тях правят всичко, което е по силите им, за да се радват хората на добро физическо и психи­ческо здраве. Не забравяйте, че макар Бог да е сътворил чудеса за нас, никога не трябва да подценяваме един добър лекар или психиатър. Тяхната помощ често е незаменима при лечението на новодошлите и при по-късното проследяване на случаите.

Един от многото лекари, които имаха възможност да прочетат ръкописа на тази книга ни каза, че сладкишите често пъти помагат, но за това разбира се предварително трябва да се консултираме с лекар. Той беше на мнение, че всички алкохолици постоянно трябва да имат под ръка шоколад като източник на енергия в моменти на умора. Той добави, че понякога през нощта се появява желание за пиене, което може да се успокои с бонбони. Много от нас са забелязали стремежа към сладкиши и намират, че те имат положителен ефект.

Една дума за сексуалните връзки. За някои мъже алкохолът е толкова силен възбудител, че те са злоупотребявали. Двойките понякога смаяно откриват, че след като мъжът спре да пие, може да се окаже импотентен. Ако не се разбере причината, могат да настъпят емоционални усложнения. Някои от нас изживяха такива моменти, но само след няколко месеца интимните ни отношения бяха по-добри от всякога. Не се колебайте да се посъветвате с лекар или психолог, ако това състояние продължава. Ние знаем само за редки случаи, когато това затруднение е продължавало дълго.

За алкохолика може да се окаже трудно да си възстанови приятелските отношения с децата. По време на пиенето му младите им умове са били лесно раними. Без да го казват, децата може би истински го мразят за това, което е причинил на тях и на майка им. Децата понякога проявяват драматична жестокост и цинизъм. Не са склонни да прощават и да забра­вят. Това може да продължи с месеци, дълго след като майка им е приела новия начин на живот и мислене на татко.

След време те ще се убедят, че той е нов човек и по собствен начин ще му го покажат. Когато това се случи, могат да бъдат поканени да се при­съединят към утринната медитация и тогава могат да вземат участие в ежедневните обсъждания без злопаметност или пристрастие. От този момент нататък нещата бързо напредват. След подобно сближаване често идват чудесни резултати.

Независимо от това дали семейството му приема духовния начин на живот или не, алкохоликът трябва да го стори, ако иска да се възстанови. Другите трябва без сянка на съмнение да се убедят в новата му духовност. Повечето семейства, които са живели с алкохолик, могат да повярват в намеренията му, едва когато видят, че полага сериозни усилия.

Ето един пример: един от нашите приятели пуши много и пие много кафе. Без съмнение той злоупотребяваше. Поради това и с намерението да му помогне, съпругата му започна да го упреква. Той прие, че прекалява с тези неща, но откровено си призна, че не е готов да спре. Жена му е от хората, които са убедени, че в тези удоволствия има нещо греховно, затова постоянно му опяваше и нейната нетолерантност в крайна сметка го разгне­ви. Той се напи.

Разбира се, нашият приятел допусна грешка, голяма грешка. С болка трябваше да го признае и да запълни духовните си пропуски. Въпреки че сега е много активен член на „Анонимни Aлкохолици”, той все още пуши и пие кафе, но нито съпругата му, нито някой друг го осъждат за това. Тя разбира, че не е била права да превръща в трагедия такива неща, когато по-сериозните му проблеми бързо се отстраняваха.

Имаме три лозунга, които тук биха били на място. Привеждаме ги по-долу:

Първите неща на първо място

Живей и остави другите да живеят

Спокойствието помага

Глава 10: Към работодателите

Между многото работодатели днес си спомняме за един наш член, който е прекарал голяма част от живота си в света на големия бизнес. Той е наемал и уволнявал стотици хора. Познава алкохолика такъв, какъвто го вижда работодателят. Сегашните му схващания ще бъдат изключително полезни за всички бизнесмени.

Нека той сам ви разкаже:

Преди години бях помощник управител на един отдел в корпорация, в който работеха шест хиляди и шестотин души. Един ден секретарката ми влезе и каза, че г-н Б. настоява да говори с мен. Казах и` да му предаде, че нямам време за това. Бях го предупредил няколко пъти, че му остава един последен шанс. По-късно в два последователни дни ми позвъни от Хардфърд толкова пиян, че не можеше да говори. Казах му, че е уволнен окончателно и завинаги.

Секретарката се върна да ми каже, че не г-н Б. е на телефона, а братът на г-н Б., който иска да ми предаде едно съобщение. Все още очаквах да чуя молба за възстановяване на работа, но от слушалката прозвучаха следните думи: „Исках само да ви кажа, че миналата събота Пол скочи от един хотелски прозорец в Хардфърд. Оставил ни е бележка, в която пише, че сте най-добрият началник, който някога е имал и че не трябва да бъдете упрекван за нищо.”

Друг път, когато отворих едно писмо, което лежеше на бюрото ми, от него изпадна изрезка от вестник. Беше некролог за един от най-добрите търговски пътници, които някога съм имал. След двуседмичен запой бе поставил палеца на крака си върху спусъка на заредена пушка, а дулото е било в устата му. Бях го уволнил шест седмици по-рано заради пиене.

Още един пример: женски глас прозвуча глухо по междуградската ли­ния от Вирджиния. Жената се интересуваше дали служебната застрахов­ка на съпруга и` все още е валидна. Четири дни по-рано той се бе обесил в дърварника. Бях принуден да го уволня заради пиене, въпреки че бе блестящ, буден и един от най-добрите организатори, които някога съм познавал.

Ето трима изключителни мъже, които бяха загубени за света, защото тогава не познавах алкохолизма както сега. Каква ирония – аз самият се превърнах в алкохолик! И ако не се беше намесил човек, който прояви разбиране, може би щях да ги последвам. Моето падение костваше на компанията Бог знае колко хиляди долара, защото за обучението на един човек за ръководна длъжност са потребни много пари. Този вид загуби не могат да бъдат компенсирани. Ние смятаме, че в бизнеса има положе­ния, които биха могли да се избегнат, ако се проявява по-добро разбиране към околните.

Почти всеки съвременен работодател се чувства морално отговорен за благополучието на сътрудниците си и се опитва да посрещне тези свои отговорности. Лесно е да се разбере, че не винаги постъпва така спрямо алкохолиците. За него алкохоликът често е глупак от първа величина. Поради изключителните способности на служителя или поради лична привързаност към него, работодателят понякога държи на работа такъв човек много по-дълго от разумното. Някои работодатели са се опитвали да помогнат с всички възможни средства. Само в редки случаи са проявявали липса на търпение и толерантност. А ние, които сме злоупо­требявали и с най-добрите работодатели, не можем да ги упрекваме, ако в крайна сметка са ни изпъждали.

Ето един типичен пример. Един ръководител в една от най-големите банки в Америка знае, че вече не пия. Един ден той ми разказа за сътрудник от същата банка, който, според описанието му, беше без съмнение алкохо­лик. Стори ми се, че това е една възможност да помогна и затова в продължение на два часа говорих за заболяването алкохолизъм и описах колкото може по-точно симптомите и последиците му. Неговият коментар бе: „Много интересно. Аз обаче съм сигурен, че този човек спря да пие. Току-що се върна от тримесечен отпуск, лекувал се е, изглежда добре и за да приключим, управителният съвет го предупреди, че това е последният му шанс.”

Единственият отговор, който можех да дам бе, че ако човекът върви по обичайния път, ще влезе в още по-тежък запой отвсякога. Усещах, че това е неизбежно и се чудех дали банката не извършва несправедливост спрямо човека. Защо да не му помогнат да влезе в контакт с някои от нас, алкохолиците. Би могъл да има шанс. Изтъкнах, че не съм пил нищо от три години и то при такива трудности, при които деветдесет процента щяха да се напият до забрава. Защо поне да не му дадат възможност да изслуша моята история? „И дума да не става”, каза приятелят ми, „този юнак или ще приключи с алкохола, или ще си загуби работата. Ако притежава волята и ума ти, ще може да се справи.”

Исках да вдигна ръце в отчаяние, защото разбрах, че не съм успял да помогна на приятеля си от банката да разбере. Той просто не можеше да повярва, че сътрудникът му страда от сериозно заболяване. Не можех да направя нищо друго, освен да чакам.

Човекът наистина се подхлъзна и бе уволнен. След като го уволниха, ние влязохме в контакт с него. Без много шум той възприе принципите и процедурата, които бяха помогнали на нас. Без съмнение е на път да се възстанови. За мен този случай илюстрира липсата на разбиране относно истинския проблем на алкохолика и липсата на знания каква полезна роля могат да изиграят работодателите за спасяване на болните си служители.

Ако искате да помогнете, би било добре да не вземате предвид собст­веното си пиене или въздържание. Било тежък пияч, умерен пияч или въздържател, вие вероятно имате изградени твърди представи, а може би и предразсъдъци. Вероятно хората, които пият умерено, се дразнят повече от алкохолиците, отколкото пълните въздържатели. Ако пиете умерено и познавате собствените си реакции, твърде вероятно е да сте сигурен в много неща, които по отношение на алкохолика може да не са верни. Като умерен пияч вие можете да пиете или да не пиете. Когато пожелаете, вие контролирате пиенето си. Понякога вечер вие можете да си позволите леко препиване и на следващата сутрин се събуждате, разтърсвате глава и отивате на работа. За вас алкохолът не представлява истински проблем. Не сте в състояние да разберете как може той да бъде проблем за другите, освен за безгръбначните и глупавите.

Когато човек има работа с алкохолик, естествено може да се дразни от това, че един мъж може да бъде толкова слаб, глупав и безотговорен. Дори когато разбирате по-добре болестта, това чувство може да се усили.

Един поглед към алкохолика във вашата организация често е показате­лен. Нима той обикновено не е блестящ, умен, с въображение и дарба да бъде харесван? Когато е трезвен, нима не работи усърдно и не се стреми да изпълни задачите си? Ако притежава тези качества и не пие, струва ли си да бъде запазен? Заслужава ли същото внимание като другите боле­дуващи служители? Струва ли си да бъде спасен? Ако отговорът ви е по­ложителен, по чисто човешки, по служебни или и по двете причини, тогава следващите предложения могат да ви бъдат от полза.

Можете ли да подтиснете чувството, че имате работа единствено с лош навик, с инат или слабоволие? Ако това ви затруднява, може би си струва да прочетете отново глави Втора и Трета, в които подробно се обсъжда заболяването алкохолизъм. Вие, като делови човек, искате първо да узнаете условията, а след това да търсите резултатите. Ако приемете, че служителят ви е болен човек, ще му бъде ли простено това, което е из­вършил преди? Могат ли да бъдат забравени миналите му прегрешения? Може ли да бъде възприето, че е бил жертва на деформирано мислене, причинено пряко от въздействието на алкохола върху мозъка му?

Добре си спомням шока, който изживях, когато един виден лекар от Чикаго ми разказа за случаи, при които повишеното налягане на гръбначно­мозъчната течност е довело до разкъсване на мозъка. Не е чудно, че алкохоликът е непонятно ирационален. Кой не би бил ирационален, ако мозъкът му е възпален? Нормалните пиячи не са засегнати по този начин от алкохола, нито пък могат да разберат отклоненията на алкохолика.

Вашият служител може би се опитва да прикрие много от своите вероятно твърде неприятни прегрешения. Може да са отвратителни. Вероятно вие не сте в състояние да разберете как може един толкова порядъчен човек да постъпва толкова лошо. Но тези прегрешения, колкото и да са тежки, обикновено могат да бъдат обяснени с ненормалното въздействие на алкохола върху неговия мозък. Когато е в запой или излиза от него, алкохоликът, който в нормално състояние е образец за честност, извършва невероятни неща. По-късно той изпитва ужасно отвращение към постъпките си. Почти винаги това гротескно поведение е израз единствено на едно преходно състояние.

Това не означава, че всички алкохолици са честни и порядъчни, когато не пият. Разбира се, това не е вярно и такива хора често се опитват да ви мамят. Виждайки опитите ви да проявите разбиране и да помогнете, някои хора ще се опитат да се възползват от добрината ви. Ако сте сигурни, че служителят ви не иска да спре да пие, той може да бъде уволнен, при това колкото по-рано, толкова по-добре. Вие не му помагате като го държите на работа. Уволнението на такъв човек може да се окаже от полза за него. Може би той се нуждае точно от това изхвърляне. За себе си зная, че компанията не би могла да направи нищо, което да ме спре, защото докато успявах да задържа работата си, аз не бях в състояние реално да си дам сметка колко тежко е положението ми. Ако първо ме бяха уволнили и след това бяха предприели мерки да ми предоставят решението, посочено в тази книга, може би шест месеца по-късно щях да се върна при тях в добро състояние.

Има обаче много хора, които искат да спрат и с тях можете да постигнете много. Ако се отнасяте към тях с разбиране, всичко ще ви се изплати с лихвите.

Вероятно имате предвид такъв човек. Той иска да спре да пие, а вие искате да му помогнете, дори и само защото това е в интерес на работата. Сега знаете повече за алкохолизма. Виждате, че човекът е физически и психически болен. Имате доброто желание да забравите предишните му изпълнения. Нека предположим, че подходите към проблема по следния начин:

Заявете му, че знаете за неговото пиене и че това трябва да спре. Бихте могли да му кажете, че цените неговите способности, че искате да го запазите, но няма да го направите, ако продължава да пие. В този момент твърдата позиция е помогнала на много от нас.

След това можете да го убедите, че нямате намерение да изнасяте проповеди, да го поучавате или осъждате; ако сте постъпвали така по-рано, то е било поради неразбиране на проблема. Ако ви е възможно, покажете му, че не изпитвате лоши чувства към него. В този момент би било добре да обясните какво представлява заболяването алкохолизъм. Кажете му, че сте убеден, че е тежко болен човек и тъй като може би е обречен, попитайте го иска ли да се възстанови. Задавате му този въпрос, защото много алкохолици с деформирано съзнание и отровени от алкохола, не желаят да се откажат. А иска ли да се откаже самият той? Готов ли е да предприеме необходимите стъпки, да се подложи на всичко, за да се възстанови, за да спре да пие завинаги?

Ако отговори с да, наистина ли има такива намерения или дълбоко в себе си мисли, че ви заблуждава и че след известна почивка и лечение ще може да си пийва по малко от време на време? Ние смятаме, че човекът трябва подробно да бъде изпитан по тези въпроси. Убедете се, че не заблуж­дава нито вас, нито себе си.

Вие сами ще прецените дали трябва да споменавате за тази книга. Ако той се колебае и все още мисли, че може да продължава да пие, дори само бира, по-добре би било да бъде уволнен при следващия запой, който неизбежно ще дойде, ако човекът е алкохолик. Това трябва да му бъде пределно ясно. Вие или имате работа с човек, който може и ще се възста­нови, или не. Ако не иска да се възстанови, защо да си губите времето с него? Това може би изглежда жестоко, но обикновено е най-добрият път.

След като се убедите, че служителят ви иска да се възстанови и че е готов да направи всичко необходимо за тази цел, можете да му предложите конкретен начин на поведение. За повечето алкохолици, които пият или току-що са излезли от запой, е желателно и дори наложително да бъдат подложени на лечение. Въпросът за лечението трябва, разбира се, да бъде отнесен до лекаря ви. Какъвто и метод да бъде избран, целта му е да прочисти съзнанието и тялото от въздействията на алкохола. В компетентни ръце рядко се налага дълго или скъпо лечение. Служителят ви ще се справи по-добре, ако физическото му състояние е такова, че да може да мисли ясно и да не изпитва потребност от алкохол. Ако му предложите подобно поведение, може би ще трябва да му осигурите средства за лечението, но ние сме убедени, че трябва ясно да бъде казано, че всички разходи ще бъдат възстановени по-късно от заплатата му. За него е по-добре да се чувства отговорен.

Ако служителят приеме вашето предложение, трябва да се посочи, че медицинското лечение е само малка част от необходимото. Въпреки че му осигурявате най-добрите медицински грижи, той трябва да разбере, че е необходимо да промени съзнанието си. За да се справи с алкохола, трябва да промени начина си на мислене и поведението си. За всички нас бе необходимо да поставим възстановяването си над всичко друго, защото ако не се бяхме възстановили, щяхме да изгубим и семействата, и работата си.

Уверени ли сте в способността му да се възстанови? Докато все още обсъждаме въпроса за доверието, в състояние ли сте да приемете за себе си, че това е строго личен въпрос, че алкохолните му прегрешения и лечението, което трябва да бъде проведено, не трябва да бъдат обсъждани никога без неговото съгласие? Добре би било да поговорите с него на тази тема, когато се върне.

Нека се върнем на темата на тази книга: тя съдържа подробни предло­жения, чрез които служителят може да разреши проблема си. За вас някои от идеите са новост. Може би не сте напълно съгласен с подхода, който предлагаме. В никакъв случай не смятаме, че това е единственото решение, но що се отнася до самите нас, то ни помогна. В крайна сметка, нима не търсите по-скоро резултати, отколкото пътища за тяхното постигане? Не­зависимо от това дали вашият служител ще възприеме идеите или не, той ще научи мрачната истина за алкохолизма. Това ни най-малко няма да го нарани, дори и да не възприеме този метод.

Ние ви предлагаме да предоставите тази книга на лекаря, който ще се грижи за пациента по време на лечението. Ако прочете тази книга веднага щом бъде в състояние да го направи, докато е във фаза на депресия, пациентът може би ще си даде сметка за състоянието си.

Надяваме се, че лекарят ще съобщи на пациента истината за състоянието му, каквато и да е тя. Когато книгата бъде връчена на човека, най-добре е никой да не му казва, че трябва да се придържа към предложенията, направени в нея. Човекът сам трябва да реши за себе си.

Разбира се, вие си мислите, че промененото ви отношение и съдържа­ние­то на тази книга ще извършат чудото. В някои случаи това ще стане, а в други не. Ние обаче смятаме, че ако продължавате така, процентът на успехите ще ви удовлетвори. С разрастването на нашата дейност и с нарастването на броя на нашите членове, ние се надяваме, че вашите служители ще имат възможността да влязат в личен контакт с някои от нас. Междувременно ние сме убедени, че може да бъде постигнато много само с използването на книгата.

Когато служителят ви се върне, поговорете с него. Попитайте го дали мисли, че е намерил отговор. Ако е в състояние откровено да обсъди с вас проблемите си, ако е убеден, че го разбирате и няма да се разстроите от това, което би искал да каже, той вероятно бързо ще напредне.

Във връзка с това, в състояние ли сте да запазите спокойствие, ако служителят започне да ви разкрива ужасни неща? Той може, например, да ви разкрие, че е фалшифицирал отчетите си или че е възнамерявал да ви лиши от най-добрите ви клиенти. Всъщност, би могъл да ви каже почти всичко, ако е възприел нашите предложения, които, както знаете, изискват да бъдем напълно честни. В състояние ли сте да преглътнете това като една изгубена сделка и да започнете отношенията си с него от нова страница? Ако ви дължи пари, може би ще искате да се договорите за разплащането.

Ако ви говори за семейното си положение, вие без съмнение можете да направите полезни предложения. Може ли той да говори откровено с вас, стига да не разнася служебни клюки и да не критикува колегите си? С такива служители такова поведение изисква безгранична преданост.

Най-големите неприятели за нас, алкохолиците, са притаеното чувство на обида, ревността, завистта, чувството за безизходица и страхът. Докато хората работят съвместно, винаги ще има съперничество, а от него про­изтичат известни вътрешни търкания. Понякога ние, алкохолиците, си въобразяваме, че другите се опитват да ни изместят. Често това съвсем не е вярно. Понякога обаче пиенето ни може да бъде използвано злонаме­рено.

Сещаме се за един случай, когато един злонамерен човек винаги си правеше малки приятелски шегички с подвизите на един алкохолик. По този начин той тихомълком сееше клюки. В друг случай един алкохолик бе изпратен в болница за лечение. В началото много малко хора знаеха за това, но не след дълго слухът плъзна из цялото предприятие. Естествено тези неща намалиха шансовете на човека за възстановяване. Работодателят често може да предпази жертвата от подобни клюки. Работодателят няма право да проявява предпочитания, но винаги може да защити даден човек от излишни провокации и несправедливи критики.

Като цяло алкохолиците са енергични хора. Те се трудят усърдно и се веселят усърдно. Вашият служител сигурно ще се старае много в работата си. Тъй като е до известна степен изтощен и трябва тепърва да се прис­пособи физически и умствено към живот без алкохол, той може да се преста­рава. Може да ви се наложи да охлаждате ентусиазма му да работи по шестнадесет часа дневно. Може да се наложи да го поощрявате да се развлича от време на време. Той вероятно ще желае да помага на други алкохолици, а това може да се случва през работно време. Разумните отстъпки ще бъдат от полза. Тази дейност е необходима, за да поддържа трезвостта си.

След като вашият служител издържи няколко месеца без да пие, ще можете да използвате опита му по отношение на други служители, които се въртят във въртележката на алкохолизма, при условие че са съгласни да допуснат трети човек до себе си. Един алкохолик, който се е възста­новил, но е на относително по-ниска длъжност, може да говори с човек с по-високо служебно положение. Тъй като е възприел съвсем нов начин на живот, той никога няма да злоупотреби с положението.

Можете да имате доверие в служителя си. Дългият опит с извиненията на алкохолиците естествено събужда подозрения. Когато след време съпругата му се обади и съобщи, че е болен, вероятно ще си помислите, че е пиян. Ако е пиян и все още се опитва да се възстанови, той ще си го признае, дори това да му струва работата. Той знае, че трябва да бъде честен, ако иска да оцелее. Ще оцени факта, че не се страхувате за него, че не го подозирате и че не се опитвате да направлявате живота му така, че да бъде предпазен от изкушението да пие. Ако съвестно следва програ­ма­та за възстановяване, може да отиде навсякъде, където го изисква вашата работа.

Ако се препъне, дори и веднъж, ще трябва да вземете решение дали да не го освободите от работа. Ако сте сигурни, че намеренията му не са сериозни, без съмнение следва да го уволните. Ако, напротив, сте сигурен, че полага всички усилия, може би ще поискате да му дадете още една възможност. Въпреки това не се чувствайте принуден да го задържите, защото вече сте изпълнили добре задълженията си.

Има още нещо, което бихте могли да направите. Ако вашата организация е голяма, бихте могли да предоставите тази книга на младшите ръко­водители. Нека знаят, че не водите война с алкохолиците в организа­цията. Младшите ръководители често се намират в затруднено положение. Под­чинените им често са техни приятели. Затова, поради една или друга причина те ги прикриват с надеждата, че нещата ще се оправят. Често рискуват собственото си положение, като се опитват да помагат на тежките пиячи, които отдавна е трябвало да бъдат уволнени или на които отдавна е трябвало да бъде дадена възможност да оздравеят.

След като прочете тази книга, един младши ръководител може да отиде при такъв човек и да каже приблизително следното: „Виж, Ед. Искаш ли да спреш да пиеш или не? Всеки път, когато се напиваш, ме злепоставяш. Не е честно спрямо мен или фирмата. Научих нещо за алкохолизма. Ако ти си алкохолик, тогава си много болен човек. Постъпваш като такъв. Фир­мата иска да ти помогне да се оправиш и ако проявяваш интерес, има изход. Ако го възприемеш, миналото ти ще бъде забравено и няма да се съобщава, че си постъпвал на лечение. Но ако не можеш или не искаш да спреш да пиеш, смятам, че трябва да подадеш оставка.”

Младшият ръководител може да не възприеме съдържанието на тази книга. Не е необходимо и понякога не трябва да я показва на служителя алкохолик, но поне ще разбере проблема и вече няма да се подвежда от обичайните обещания. Ще бъде в състояние да заеме една справедлива и праволинейна позиция спрямо такъв човек. Няма да има повече основания да прикрива някой служител алкохолик.

Нещата се свеждат до следното: никой не бива да бъде уволняван, само защото е алкохолик. Ако иска да спре, следва да му се даде истинска възможност за това. Ако не може или не иска да спре, тогава следва да бъде освободен. Изключенията са много малко.

Смятаме, че с този подход ще се постигнат няколко неща. Той ще даде възможност на добрите хора да се възстановят. Същевременно няма да ви бъде трудно да се отървете от онези, които не могат или не искат да спрат. Алкохолизмът причинява сериозни вреди на организацията ви, свързани със загуба на време, хора и репутация. Надяваме се, че нашите предложения ще ви помогнат да спрете тези понякога сериозни загуби. Смятаме, че ви даваме разумен съвет да спрете загубите и да дадете шанс на онези, които го заслужават.

Неотдавна се обърнахме към вицепрезидента на един голям промишлен концерн. Той каза: „Много се радвам, че сте успели да се справите с ал­ко­хола. Политиката на тази компания обаче е да не се намесваме в навиците на нашите служители. Ако даден човек пие толкова много, че не успява да изпълни служебните си задължения, ние го уволняваме. Не виждам как бихте могли да ни помогнете, защото, както виждате, ние нямаме проблеми с алкохолизма.” Същата компания изразходва всяка година милиони за проучвателна дейност. Разходите за производството са изчислени до сто­тинка. Притежава бази за отдих. Работещите имат професионална осигу­ровка. Компанията проявява истинска загриженост, както човешка, така и служебна, за благоденствието на служителите. Но що се отнася до алкохо­лизма, те просто не вярват, че имат такива проблеми.

Това вероятно е обичайно виждане. Ние, които като общност познаваме добре деловия свят, поне от гледна точка на алкохолизма, трябваше да се усмихнем на това искрено убеждение на вицепрезидента. Би се ужасил, ако знаеше колко скъпо струва алкохолизмът на организацията му всяка година. Вероятно в тази компания има много истински или потенциални алкохолици. Смятаме, че ръководителите на големи предприятия рядко си дават сметка колко често се среща този проблем. Дори ако мислите, че вашата организация няма проблеми с алкохолизма, струва си да погледнете отново. Вероятно ще откриете някои интересни неща.

Разбира се, тази глава се отнася до алкохолиците, болните хора, хората с помрачено съзнание. Нашият приятел, вицепрезидентът, имаше предвид обичайните пиячи или гуляйджии. Що се отнася до тях, неговата политика несъмнено е разумна, но той не правеше разлика между такива хора и алкохолиците.

Не трябва да мислите, че е необходимо да се отделя повече време или внимание на служителя алкохолик. Той не трябва да бъде привилегирован. Добрият човек – този, който може да се възстанови, – няма да изисква такива неща. Той няма да се натрапва. Напротив, ще работи като вол и ще ви бъде благодарен до последния си ден.

Днес аз притежавам една малка компания. Имам двама служители алкохолици, които работят колкото петима обикновени продавачи. Защо не? Те имат нов начин на живот и бяха спасени от истинска смърт. Получих удовлетворение от всеки миг, който вложих, за да им помогна да се възстановят.

Глава 11: Един поглед в бъдещето

За повечето нормални хора алкохолът е символ на веселие, приятелство и живо въображение. Той води до освобождаване от грижите, скуката и тревогите. Води до весела близост с приятелите и събужда чувството, че животът е прекрасен. Но не така стояха нещата с нас през онези последни дни на тежко пиянство. Старите удоволствия бяха отлетели. От тях бяха останали само спомени. Вече не бяхме в състояние да изпитаме приятните мигове от миналото. Упорито се опитвахме отново да се радваме на живота както преди и страдахме от сърцераздирателната мания, че ще успеем да намерим някой нов чудодеен начин да се контролираме. Опитвахме отново – и отново се проваляхме.

Колкото по-малко ни понасяха хората, толкова повече се отдръпвахме от обществото, от самия живот. Когато се превърнахме в поданици на Цар Алкохол, в треперещи обитатели на безумното му царство, вледе­ня­ва­щата мъгла на самотата се спусна над нас. Тя се сгъстяваше и ставаше все по-непрогледна. Някои от нас потънаха в калта с надеждата, че ще намерят разбиране и одобрение. За момент ги откривахме – след това идваше забвението и страшното пробуждане, за да се сблъскаме с ужас­ните четири Конника – Ужас, Объркване, Безизходица и Страх. Нещастните пияници, които четат тази страница, ще разберат това!

Понякога някой тежък пияч, който в момента не пие, казва: „Алкохолът въобще не ми липсва. Чувствам се по-добре. Работя по-добре. Живея по-добре.” Като бивши проблемни пиячи ние се усмихваме на подобни изявления. Знаем, че нашият приятел е като малко момченце, което си подсвирква в тъмнината, за да прогони страха. Той сам се заблуждава. Дълбоко в себе си би дал всичко, за да може да гаврътне пет-шест чашки, без да трябва да носи последствията. След известно време отново ще опита старата игра, защото без алкохола се чувства нещастен. Не може да си представи живота без алкохол. Някой ден няма да е в състояние да си представи живота както с алкохол, така и без него. Тогава ще опознае самотата, както много малко хора я познават. Ще се намери на ръба на пропастта. Ще поиска краят му да дойде.

Показахме как успяхме да се измъкнем от това състояние. Вие си казвате: „Да, аз искам да спра да пия. Но нима съм обречен да водя жи­вот, в който ще бъда глупав, досаден и скучен като някои от благо­честивите хора, които виждам около себе си? Зная, че трябва да се справям без алкохол, но как мога да го направя? Можете ли да ми предложите равностоен заместител?”

Да, има заместител и при това той е нещо много повече. Сред анонимните алкохолици съществува едно братство. Там ще се освободите от грижите, скуката и тревогите. Въображението ви ще се разпали. Най-накрая животът ви ще има стойност. Най-добрите години от живота ви очакват. Така въз­приемаме ние братството, така ще го възприемете и вие.

„Как ще стане това?”, питате вие. „Къде да открия тези хора?”

Ще се срещнете с тези нови приятели в собствения си град, квартал или село. Около вас безпомощно загиват алкохолици като пътници на потъващ кораб. Ако живеете в голям град, те са стотици. Високопоставени и нископоставени, богати и бедни, те са бъдещите членове на Братството „Анонимни Aлкохолици”. Между тях ще откриете приятели за цял живот. Ще бъдете свързан с тях чрез нови, чудесни взаимоотношения, защото заедно ще се спасите от гибел и ще тръгнете рамо до рамо по общия път. Тогава ще разберете какво означава да отдаваш себе си, за да могат други да оцелеят и да преоткрият живота. Ще разберете пълния смисъл на думите „Обичай ближния си като себе си”.

Може да изглежда невероятно, че такива хора могат отново да бъдат щастливи, уважавани и полезни. Как могат да се издигнат от тако­­ва падение, лоша репутация и безнадеждност? Практичният отго­вор гласи, че щом тези неща са се случили с нас, те могат да се слу­чат и с вас. Ако ги искате повече от всичко друго и желаете да използвате нашия опит, ние сме сигурни, че те ще ви се случат. Дните на чудесата все още са при нас. Собственото ни възстановяване го доказва!

Живеем с надеждата, че когато тази книжка се появи като сламка в морето на алкохолизма, победените пиячи ще се хванат за нея и ще последват препоръките и`. Сигурни сме, че мнозина ще се изправят на краката си и ще продължат пътя си. Те ще отидат при други страдащи и братства на „Анонимни Aлкохолици” ще изникнат във всеки град и селце като убежища за онези, които трябва да намерят изход.

В главата „Как да работим с другите” вие добихте представа как ние подхождаме и помагаме на други да се възстановят. Нека сега предпо­ложим, че с ваша помощ няколко семейства са възприели този начин на живот. Ще искате да научите повече за това как да продължите по-нататък. Може би най-добрият начин да ви дадем възможност да надникнете в бъдещето си е да ви опишем израстването на нашето братство. Ето историята му накратко:

Преди години, през 1935 г., един от нашите членове отиде по работа в един град на запад. От делова гледна точка пътуването завърши зле. Ако беше постигнал успех, щеше финансово да стъпи на краката си, а по онова време това бе жизнено важно. Сделката обаче приключи със съдебен иск и се провали напълно. Делото премина много тежко и оспорвано.

Горчиво разочарован, той се озова в непознат град, дискредитиран и почти разорен. Все още физически слаб и трезвен едва от няколко месеца, той си даде сметка, че е в опасно положение. Толкова много искаше да поговори с някого, но с кого?

В един мрачен следобед той крачеше из фоайето на хотела и се чудеше как да плати сметката си. В единия край на помещението имаше покрит със стъкло указател на църквите в града. В другия край се отваряше врата към привлекателен бар. Той виждаше вътре веселата тълпа. Там можеше да намери компания и успокоение. Ако не пийнеше няколко чашки, едва ли би набрал смелост да се запознае с някого и щеше да прекара почивните дни в самота.

Разбира се, той не можеше да пие, но защо да не поседи с надежда на някоя маса, само пред бутилка лимонада? В крайна сметка, нима не бе трезв от шест месеца? Може би щеше да се справи с три чаши – не повече! Обхвана го страх. Намираше се върху тънък лед. Отново се бе поя­вила старата, коварна лудост на първата чаша. Разтреперан се обърна и тръгна към другия край с указателя на църквите. Музиката и веселата глъч все още достигаха до него от бара.

Но какво ще стане с неговите задължения – със семейството му и с хората, които ще загинат, защото няма да узнаят как да се възстановят; какво ще стане с другите алкохолици? Вероятно има много такива в този град. Той ще позвъни на някой свещеник. Здравият му разум се възвърна и той благодари на Бог. Избра една църква от указателя, влезе в кабината и вдигна слушалката.

Телефонното обаждане до свещеника го насочи към един жител на града, който, макар и в миналото да бе способен и уважаван, сега се на­мираше на ръба на отчаянието. Беше в обичайното положение – домът в хаос, съпругата болна, децата объркани, сметките неплатени, репутацията загубена. Отчаяно искаше да спре, но не виждаше изход, защото честно бе опитвал различни средства. Въпреки че болезнено съзнаваше, че не е съвсем нормален, човекът не си даваше ясна сметка какво означава да си алкохолик.

Когато нашият приятел разказа за своя опит, човекът се съгласи, че каквато и воля да успее да събере, тя не би могла да спре пиенето му за дълго. Съгласи се, че духовният опит е абсолютно необходим, но цената му се струваше прекалено висока. Разказа как живее в постоянен страх от хората, които биха могли да разберат за неговия алкохолизъм. Разбира се, той страдаше от обичайната за алкохолиците заблуда, че много малко хора знаят за пиенето му. Защо, спореше той, да съсипва остатъка от клиентелата си, за да донесе още повече страдания на семейството си, като глупаво признае за страданието си пред хората, от които печелеше хляба си? Каза, че е готов да направи всичко друго, но не и това.

Тъй като все пак бе заинтригуван, той покани нашия приятел у дома си. След известно време, точно когато му се струваше, че овладява по­ложението с алкохола, той влезе в страшен запой. За него това бе запоят, който сложи край на всички запои. Видя, че трябва да се изправи с лице срещу проблемите си, за да може Бог да ги отстрани.

Една сутрин той хвана бика за рогата и тръгна да разкаже за проблемите си на хората, от които се страхуваше. За негово удивление бе посрещнат много добре и откри, че мнозина знаеха за пиенето му. Обиколи с колата си хората, на които беше причинил зло. Трепереше, когато тръгна, защото такава постъпка би могла да разруши всичко, особено при професия като неговата.

Върна се в полунощ изтощен, но много щастлив. Оттогава не е пил. Както ще видим по-късно, сега той е много полезен за жителите на своя град и най-лошото, натрупано за тридесет години тежко пиянство, бе изкупено за четири години.

Но животът не бе лек за двамата приятели. Пред тях възникваха много трудности. И двамата разбираха, че трябва да бъдат духовно активни. Един ден те позвъниха на главната сестра в една от местните болници. Обясниха и` от какво имат нужда и попитаха дали при тях има някой тежък алкохолик, с когото да се заемат.

Тя отговори: „Да, имаме един чешит. Току-що наби две сестри. Когато пие, напълно откача. Когато е трезвен обаче, е много добър човек, независимо от това, че през последните шест месеца е бил в болницата осем пъти. Преди време беше добре известен юрист в града, но точно сега ни се наложи здраво да го вържем.”

Човекът наистина бе подходящ, но според описанието не вдъхваше особени надежди. Прилагането на духовните принципи в подобни случаи по онова време не беше толкова добре разбрано, колкото е сега. Но все пак единият от приятелите каза: „Сложете го в отделна стая. Ще отидем при него.”

Два дни по-късно един бъдещ член на „Анонимни Алкохолици” пог­ледна с безжизнен поглед непознатите, които стояха до леглото му. „Кои сте вие, момчета, и защо съм в самостоятелна стая? Досега винаги съм бил в обща стая.”

Един от посетителите каза: „Предлагаме ти средство срещу алкохолиз­ма.” На лицето на човека бе изписано чувство за безнадеждност, когато отговори: „Няма полза от това. Нищо не е в състояние да ми помогне. Аз съм пропаднал човек. Последните три пъти се напих, веднага щом излязох от болницата. Страхувам се да изляза от тук. Не мога да го разбера.”

В продължение на час двамата приятели му разказваха за своя опит на пияници. Отново и отново човекът казваше: „Това съм самият аз. Самият аз. Аз пия точно по този начин.”

Разказаха на човека в леглото за острото отравяне, от което страда, как то руши тялото на алкохолика и деформира съзнанието му. Много бе казано за психическото състояние, което предшества първата чаша.

„Да, точно така постъпвам аз”, каза болният човек. „Точно така изглеждам. Вие, момчета, разбирате добре нещата, но не виждам как това ще ми помогне. Вие, момчета, сте почтени хора. И аз някога бях такъв, но сега съм нищожество. От това, което ми казвате, ми е по-ясно от всякога, че не мога да спра.” При това и двамата посетители избухнаха в смях. Бъдещият анонимен алкохолик каза: „По дяволите, не виждам нищо смешно.”

Двамата приятели говориха за духовния си опит и му казаха какви действия са предприели.

Той ги прекъсна: „По-рано бях вярващ, но това няма да ми помогне. Молил съм се на Бог в дните след тежко пиянство и съм се клел, че никога повече няма да изпия и капка, но до девет сутринта се напивах като скот.”

На следващия ден те го намериха по-добре настроен. Беше размислил. „Може и да сте прави”, каза той. „Бог сигурно е в състояние да постигне всичко.” След това добави: „Той обаче определено не направи много за мен, когато се опитвах да се боря срещу пиянството сам.”

На третия ден юристът довери живота си в ръцете на своя Създател и каза, че е напълно готов да направи всичко необходимо. Съпругата му дойде, без да смее да храни надежда, въпреки че вече виждаше нещо различно в съпруга си. Той бе започнал да придобива духовен опит.

В този ден той се облече и излезе от болницата като свободен човек. Включи се в политическата кампания, произнасяше речи, посещаваше различни митинги с различни хора, често не се прибираше по цяла нощ. Изгуби изборите с много малко гласове. Но беше открил Бог – и когато откри Бог, откри себе си.

Това се случи през юни 1935 г. Повече не вкуси нито капка… Той също се превърна в уважаван и полезен член на обществото. Помогна на много хора да се възстановят и днес е деен член на църквата, от която се беше отвърнал в продължение на дълги години.

И така, виждате, че в този град имаше трима алкохолици, които сега чувстваха, че ако не искат да загинат, трябва да предадат на другите това, което бяха открили. След няколко неуспешни опита да открият други, се появи четвърти човек. Той дойде с помощта на свои познати, които бяха научили добрата новина. Оказа се един безразсъден млад човек, чиито родители не бяха наясно дали иска да спре да пие или не. Те бяха много религиозни хора и страдаха от отказа на сина си да има нещо общо с църквата. Той се измъчваше ужасно от запоите си, но като че ли нищо не можеше да му помогне. Все пак се съгласи да постъпи в болницата, като зае точно стаята, освободена наскоро от юриста.

При него дойдоха трима посетители. След известно време каза: „В начина, по който излагате тези духовни неща, има смисъл. Готов съм да направя необходимото. Предполагам, че моите старци в крайна сметка са прави.” По този начин още един човек се присъедини към Братството.

През цялото време нашият приятел от фоайето на хотела остана в града. Той беше там в продължение на три месеца. След това се върна у дома, като остави в града първия си познат, юриста и безразсъдния млад човек. Тези мъже бяха открили нещо съвсем ново в живота си. Знаеха, че трябва да помагат на други алкохолици, ако искат да останат трезви, но този мотив мина на втори план. Превъзхождаше го щастието да отдават себе си в името на другите. Споделяха домовете си, оскъдните си средства и с радост посвещаваха свободното си време на страдащите си събратя. Бяха готови по всяко време да заведат някой нов човек до болницата и да го посещават след това. Броят им нарастваше. Изпитаха няколко горчиви разочарования, но в тези случаи се опитваха да въведат семействата на алкохолиците в духовния начин на живот, като по този начин облекчаваха много от тревогите и страданията им.

След година и половина тримата мъже бяха успели да спасят още седем души. Виждаха се често – почти всяка вечер в дома на някой от тях се събираше малка група от мъже и жени, радващи се на освобождението си, които постоянно мислеха как биха могли да предоставят откритието си на нови хора. Освен тези свободни срещи, стана обичай да се отделя една вечер седмично, за да могат сбирките да бъдат посещавани от някой или всички, проявяващи интерес към духовния начин на живот. Освен за поддържане на връзките и на братството, главната им цел бе да се осигури време и място, където нови хора да имат възможност да изложат пробле­мите си.

Проявиха интерес и странични хора. Един мъж и съпругата му пре­доставиха голямата си къща на тази странна и разнородна тълпа. Двойката бе толкова заинтригувана, че впоследствие изцяло посвети дома си на това дело. Много обезумели съпруги посетиха този дом, за да намерят обич и разбиране между жените, които познаваха проблема им, за да чуят от устата на съпрузите си какво им се бе случило, за да получат съвет как собственият им своенравен спътник може да бъде настанен в болница и как да се отнасят към него при един евентуален нов запой.

Много мъже, все още объркани от преживяното в болницата, прекрачиха този праг, за да намерят свободата. Много от алкохолиците, които влязоха в този дом, намериха отговор за проблемите си. Те бяха очаровани от веселата тълпа, която се смееше на собствените си нещастия и разбираше добре техните. Впечатлени от хората, които ги бяха посещавали в болницата, те напълно се предаваха, когато по-късно, в някоя от стаите на горния етаж, изслушваха историята на някой човек, чиито преживявания бяха сход­ни с техните. Изразът на лицата на жените, онова неопределимо нещо в очите на мъжете, стимулиращата и наелектризирана атмосфера в дома, всичко се съюзяваше, за да им покаже, че най-сетне са намерили сигурно убежище.

Съвсем практичният подход към проблемите, липсата на каквато и да е нетърпимост, неофициалната обстановка, истинската демокрация, стран­ната способност на тези хора да разбират, бяха завладяващи. Мъжът и съпругата му излизаха от дома въодушевени от мисълта колко много могат да направят сега за някой поразен от болестта познат и за семейството му. Знаеха, че имат много нови приятели; струваше им се, че винаги са познавали тези непознати хора. Бяха видели чудеса и едно такова чудо щеше да се случи на тях. Бяха съзрели Великата Реалност – своя любящ и Всемогъщ Създател.

Сега този дом едва ли би побрал ежеседмичните посетители, защото по правило те наброяват шестдесет или осемдесет.

Алкохолици идват от близо и далеч. От околните градове пристигат семейства, за да присъстват на срещите. В един град, отдалечен на тридесет мили, има петнадесет членове на „Анонимни Алкохолици”. Тъй като това е голям град, ние вярваме, че някой ден местното Братство ще наброява стотици членове (написано през 1939 г. – бел.ред.).

Но животът в Братството „Анонимни Алкохолици” не се ограничава до посещение на сбирките и болниците. Разчистване на стари вражди, съ­действие при уталожване на семейни противоречия, разясняване на бо­лестта, сполетяла лишения от наследство син, пред разгневените му ро­дители, оказване на финансова помощ и, когато е оправдано, взаимно търсене на работа – това са неща, които се случват всеки ден. Никой не е смятан за толкова опозорен или пропаднал, че да не бъде приет добре – ако намеренията му са сериозни. Социалните разлики, дребнавите съ­перничества и ревността – тук се присмиват на тези неща. Претърпели заедно корабокрушение, възстановени и обединени от един Бог, със сърца и ум отправени към благополучието на другите, те вече не обръщат особено внимание на нещата, които означават толкова много за някои хора. И как биха могли?

При почти същите условия, същите неща се наблюдават в много източни градове. В един от тях има добре известна болница за лечение на алко­холици и наркомани. Преди шест години един от нас бе там на лечение. Мнозина от нас за първи път между тези стени почувстваха Присъствието и Силата на Бог. Много сме задължени на лекуващия лекар в тази болница, защото той сподели, че вярва в нашето дело, макар че това можеше да пре­дизвика предубеждения към собствения му професионализъм.

През няколко дни този лекар предлага нашия подход на някои от па­циентите си. Той проявява разбиране към нашата дейност и може да подбере хората, които имат желание и са в състояние да се възстановят чрез духовен подход. Много от нас, бивши пациенти, отиват в болницата, за да оказват помощ. Освен това в този източен град се провеждат не­принудени сбирки, подобни на онези, които вече описахме, на които сега можете да видите много членове. И там откривате същите приятелства, същата взаимопомощ, на каквато се радват приятелите ни на запад. Много хора пътуват между източните и западните щати и ние очакваме тези полезни връзки в бъдеще да се разрастват.

Надяваме се, че някой ден всеки алкохолик, който пътува, ще открива братство на „Анонимни Алкохолици” в края на пътя си. До известна степен това вече е реалност. Някои от нас са търговци и пътуват много. Малки групички от по двама-трима или петима вече изникват в други градове с помощта на нашите два по-големи центъра. Онези от нас, които пътуват, се отбиват толкова често, колкото могат. Тази практика ни дава възможност да помагаме, като при това избягваме подмамващите опасности по пътя, за които всеки пътник може да ви разкаже (написано през 1939 г. През 1996 г. АА има приблизително 86 хиляди групи. АА развиват дейност в 141 страни и имат приблизително 2 милиона членове. – бел.ред.).

Така ние израстваме. Така можете да израснете и вие, дори и да сте сам с тази книга в ръце. Ние вярваме и се надяваме, че тя съдържа всичко, което ви е необходимо, за да започнете.

Знаем за какво си мислите. Казвате си: „Страх ме е и съм сам. Не бих могъл да направя това.” Можете. Забравяте, че току-що сте се докоснали до сила, много по-висша от вас. С такава подкрепа е необходимо само желание, търпение и труд, за да повторите това, което постигнахме ние.

Познаваме един член на АА, който живее в голям град. Беше там едва от няколко седмици, когато откри, че в града вероятно има повече алко­холици на квадратен километър от всеки друг град в страната. Това се случи само преди няколко дни, когато се пишеше тази книга (1939). Властите бяха много разтревожени. Той влезе във връзка с виден психиа­тър, който бе поел известни задължения за душевното здраве на населе­нието. Лекарят бе способен и проявяваше изключителна загриженост да открие някакъв ефективен метод, за да се справи с положението. Поради това прояви интерес към предложенията на нашия приятел.

Нашият приятел му разказа за нашия опит. Бе толкова убедителен, че лекарят се съгласи да проведе проучване сред пациентите си и някои алкохолици от друга болница, в която работеше. Беше постигнато спора­зумение и с главния психиатър на една голяма държавна болница да подбере и други пациенти от нещастния поток, който преминаваше през това заведение.

И така нашият деятел скоро ще има много приятели. Някои от тях може би ще затънат и вероятно никога няма да се възстановят, но ако приемем нашия опит за критерий, повече от половината от онези, към които се обърне, ще станат членове на „Анонимни Алкохолици”. Когато няколко мъже в този град открият себе си и радостта да помагат на други да се справят отново с живота, този процес няма да спре, докато всеки в този град не получи възможността да се възстанови – стига да може и иска.

И все пак може би ще кажете: „Но аз няма да имам възможността да се срещна с вас, които пишете тази книга.” Не сме сигурни в това. Бог ще го реши, затова си напомняйте, че трябва да се уповавате за всяко нещо на Него. Той ще ви покаже как да създадете братството, за което жаду­вате.

Нашата книга е предназначена единствено да прави предложения. Даваме си сметка, че знанията ни са малко. Бог ще разкрива все повече неща пред вас и пред нас. Попитайте Го по време на сутрешната си медитация какво можете да направите през всеки ден за човека, който все още е болен. Ще получите отговор, ако домът ви е прочистен. Очевид­но, вие не бихте могли да предавате на другите това, което самите вие не притежавате. Постарайте се взаимоотношенията ви с Него да са правилни и ще видите, че с вас и с безброй други хора ще се случат велики неща. Това е Великата Истина за нас.

Оставете се в ръцете на Бог, така както разбирате Бог. Признайте грешките си пред Него и пред събратята си. Разчистете останките от миналото си. Отдавайте на другите това, което откривате и се присъединете към нас. Ние ще бъдем заедно с вас в Братството на Душевността и сигурно ще се срещнете с някои от нас, когато тръгнете упорито по Пътя на Щастливата Съдба.

Нека Бог ви благослови и съхрани! До скорошна среща!

Кой би признал, че е напълно победен? Практически никой, разбира се. Всеки естествен инстинкт се опълчва срещу мисълта за личната безпомощност. Действително ужасно е да признаем, че когато сме с чаша в ръка, съзнанието ни е до такава степен деформирано от пристрастието ни към разрушително пиене, че само намесата на Провидението може да ни освободи от него.

Никоя друга разруха не е като тази. Алкохолът, превърнал се в хищен кредитор, изсмуква от нас цялата ни независимост и цялата ни воля да се противопоставяме на изискванията му. След като веднъж приемем този неумолим факт, нашата разруха като човешки същества е пълна.

След присъединяването си към АА обаче, много скоро започваме да възприемаме по друг начин това пълно унижение. Започваме да схващаме, че само по пътя на пълното си поражение сме в състояние да направим първите си стъпки към освобождението и силата. Признаването на личната ни безпомощност в крайна сметка се оказва онази здрава основа, върху която може да се изгради един щастлив и целеустремен живот.

Ние знаем, че много малко може да бъде направено за един алкохолик, който най-напред не е признал разрушителната си слабост с всичките и последствия. Докато той не се е смирил, трезвостта му – ако се стигне до такава – ще бъде несигурна. Той няма да намери никакво истинско щастие. Това е една от истините за живота на АА, безспорно доказани от огромния ни опит. Принципът, че няма да постигнем истинска сила, докато първо не признаем пълното си поражение, е основният корен, от който нашето общество е изникнало и процъфтяло.

Когато за първи път бяхме принудени да признаем поражението си, повечето от нас се разбунтуваха. Обърнахме се към АА, очаквайки там да ни научат на самоувереност. Тогава ни казаха, че по отношение на алкохола самоувереността не води към добро, а точно обратното – представлява огромна пречка. Нашите наставници казваха, че сме жертва на душевно пристрастие, притежаващо такава коварна мощ, че никаква човешка воля не е в състояние да го пречупи. Казаха ни, че лична победа над този толкова непреодолим импулс само с едната воля е невъзможна. Навлизайки все по-дълбоко в същността на нашия проблем, наставниците ни посочваха нарастващата ни чувствителност към алкохола – наричаха я алергия. Тиранинът алкохол размахваше нож с двойно острие над главите ни – първо бяхме тормозени от налудничаво пристрастие, което ни осъждаше да продължаваме да пием, а след това от алергия на тялото, която в крайна сметка със сигурност щеше да доведе до нашата разруха. Действително много малко бяха тези, които атакувани по този начин, бяха успели да победят в двубоя без ничия помощ. Статистиката сочеше, че алкохолиците почти никога не успяват да се възстановят без чужда помощ. И това изглежда бе вярно от момента, в който човек за първи път бе смачкал гроздови зърна.

В първите години на АА само най-отчаяните случаи можеха да преглътнат и смелят тази горчива истина. Дори тези, които едва душа носеха, често трудно си даваха сметка за действителната си безпомощност. Някои обаче успяваха и приели принципите на АА с цялата сила на удавници, хванали се за спасителен пояс, те почти неизменно се подобряваха. Ето защо в първото издание на книгата “Анонимни Алкохолици”, публикувана по времето, когато нашето общество бе все още малобройно, се говори само за безнадеждни случаи. Мнозина не чак дотам отчаяни алкохолици опитаха АА, но не успяха, защото не можеха да признаят безнадеждността на своето положение.

С огромно удовлетворение можем да отбележим, че през изминалите години това се промени. Алкохолици, които все още не бяха загубили здравето си, семейството си, работата си, нито дори двете коли в гаража, започваха да признават своя алкохолизъм. С нарастването на тази тенденция към тях се присъединяваха млади хора, които бяха само потенциални алкохолици. На тях им бяха спестени последните десет или петнадесет години истински ад, през които ние останалите бяхме минали. И тъй като стъпка Първа изисква да се признае, че животът ни е станал неуправляем, как можеха такива хора да предприемат тази стъпка.

Очевидно бе необходимо да се разкрие дъното, до което останалите от нас бяха достигнали, така че то да ги разтърси. Връщайки се към собственото си пиянско минало, можехме да покажем, че години преди да го осъзнаем, вече сме били извън контрол, че нашето пиене дори тогава не е било обикновен навик, че то е било само началото на фатална прогресия. На съмняващите се можехме да кажем: “Може би ти наистина не си алкохолик. Защо не опиташ още известно време да пиеш контролирано, като все пак имаш предвид какво ти казахме за алкохолизма?” Това отношение водеше до непосредствени и практически резултати. Тогава открихме, че когато един алкохолик е посял в съзнанието на друг мисълта за истинската природа на заболяването му, то този човек никога повече не можеше да бъде същият. След всеки запой той щеше да си казва: “Може би тези от АА имаха право…”. След няколко такива опита, понякога години преди началото на изключителни трудности, той щеше да се върне при нас убеден. Той наистина щеше е достигнал дъното, така както всеки от нас. Джон Ечемиченото зърно – старият Дух на алкохола – бе станал нашият най-добър адвокат.

Защо толкова упорито твърдим, че всеки член на АА трябва първо да е достигнал дъното? Отговорът е, че много малко хора ще се опитат да практикуват програмата на АА, ако най-напред не са достигнали дъното. Защото практикуването на останалите единадесет стъпки означава да се възприемат отношения и действия, които почти никой алкохолик, който все още продължава да пие, и на сън не може да предприеме. Кой иска да бъде абсолютно честен и толерантен? Кой иска да си признае грешките пред друг и да овъзмезди стореното зло? Кой иска да жертва време и енергия, за да отнесе посланието на АА до следващия страдащ? Не, средният алкохолик, затворен в себе си до крайност, не се интересува от всички тези неща – освен ако не го направи, за да опази живота си.

Ударени от бича на алкохолизма, ние достигаме до АА и там откриваме пагубното естество на нашето положение. Тогава и само тогава отваряме ушите си за убеждение и желаем да слушаме толкова силно, колкото може да го желае само един умиращ. Решени сме да направим всичко, което би ни освободило от безпощадното ни пристрастие към алкохола.

В момента, в който прочетат стъпка Втора, повечето от новодошлите в АА се сблъскват с проблем, който понякога се оказва много сериозен. Колко често сме чували да възкликват: “Какво направихте от нас! Убедихте ни, че сме алкохолици и че животът ни е неуправляем! След като ни докарахте до състояние на пълна безпомощност, сега ни заявявате, че само някаква Висша сила може да премахне нашето пристрастие към алкохола. Някои от нас не искат да повярват в Бог, други не могат, а трети, които вярват, че Бог съществува, не хранят никаква надежда, че Той ще извърши това чудо. Доведохте ни до състояние на пълна зависимост, дотук добре – а сега накъде?”

Нека първо вземем за пример този, който казва, че не иска да вярва – случая на войнствения. Той е в такова състояние на духа, което може да се нарече само диво. Цялата му житейска философия, с която се е гордял, е застрашена. Струва му се, че е достатъчно лошо да си признаеш, че алкохолът те е обсебил. Сега обаче, все още под болезненото въздействие на това признание, той се сблъсква с нещо действително невъзможно. Колко се гордее с мисълта, че човекът, издигнал се толкова величествено от една клетка, зареяна в първобитната тиня, е върхът на еволюцията и следователно e единственият бог, когото неговата вселена познава. Трябва ли да се отрече от всичко това, за да се спаси?

При тези разсъждения неговият наставник обикновено се разсмива. Това, мисли си новодошлият, е последната капка. Това е началото на края. И е точно така: това е краят на стария му живот и началото на навлизането му в нов. Наставникът вероятно му казва:”Бъди спокоен! Обръчът, през който трябва да прескочиш, е много по-широк, отколкото ти се струва. Поне така беше с мен. Така беше и с един мой приятел, който навремето беше вицепрезидент на Американското дружество на атеистите, но го прескочи, като при това му остана много място.”

“Добре”, казва новодошлият. “Зная, че ми казвате истината. Без съмнение обществото на АА е пълно с хора, които някога са вярвали в това, в което вярвам и аз. Но как при тези обстоятелства мога да бъда спокоен? Това искам да зная.”

“Това, съгласява се наставникът, – е наистина много хубав въпрос. Мисля, че мога да ти кажа точно как да се успокоиш. И при това няма да ти бъде трудно. Вслушай се, ако искаш, в тези три неща. Първо, АА не иска от теб да вярваш в каквото и да било. Всички дванадесет негови стъпки са само предложения. Второ, за да изтрезнееш и да останеш трезвен, не е необходимо веднага да преглътнеш всичко от стъпка Втора. Връщайки се назад си спомням, че самият аз я възприех на части. Трето, единственото, от което наистина се нуждаеш е да забравиш предубежденията си. Откажи се от безконечните спорове, кое е първичното – яйцето или кокошката. Отново ти повтарям, забрави предубежденията си.”

Наставникът продължава: “Вземи например моя случай. Аз имам образование в областта на точните науки. Естествено уважавах, благоговеех и дори боготворях науката. Всъщност и сега я уважавам и благоговея пред нея, но не я боготворя. Моите преподаватели непрекъснато ми повтаряха основното ръководно начало на всеки научен прогрес – търсене и пак търсене, отново и отново, и винаги без предубеждения. Когато за първи път попаднах в АА, първата ми реакция беше точно като твоята. Тази програма на АА, мислех си, няма никакво научно покритие. Това не мога да го преглътна. Просто няма да си губя времето с такива глупости.

След това се вразумих. Трябваше да призная, че АА даваше резултати, удивителни резултати. Видях, че моето отношение към тях е всичко друго, но не и научно. Не АА, аз бях пълен с предразсъдъци. В момента, в който престанах да споря, можех вече да виждам и да усещам. Точно тогава стъпка Втора бавно и много постепенно започна да навлиза в живота ми. Не мога да кажа по повод на какво или в кой ден започнах да вярвам в сила, по-висша от мен, но сега определено имам тази вяра. За да я придобия, трябваше само да спра да се съпротивлявам и да започна да практикувам останалото от програмата на АА с цялото въодушевление, на което съм способен.

Разбира се, това е мнението само на един човек, основано на собствения му опит. Бързам да те уверя, че членовете на АА търсят неизброими пътища към вярата. Ако не ти харесва този, които ти предложих, най-вероятно ще откриеш такъв, който да ти допада стига само да гледаш и да слушаш. Мнозина като теб са започвали да преодоляват проблемите си по метода на заместването. Ако желаеш, можеш да издигнеш АА във висша сила. Тук има голяма група хора, които са намерили решение на алкохолния си проблем. В това отношение те са сила по-висша от теб, който дори не си доближил до решението на проблема си. Определено можеш да им вярваш. Дори тази минимална частица вяра е достатъчна. Ще откриеш много хора, които са прекрачили прага именно по този начин. Всеки от тях ще ти каже, че щом веднъж го е прекрачил, вярата му се е разширила и задълбочила. Освободени от алкохолното пристрастие, животът им без съмнение се промени, те повярваха в по-висшата сила и повечето от тях започнаха да говорят за Бог.”

Нека сега разгледаме и състоянието на онези, които някога са вярвали, но впоследствие са загубили вярата си. Има такива, които са затънали в безразличие, други – изпълнени със самодоволство, като са се само изолирали, трети, които са се настроили срещу религията и такива, които се държат предизвикателно, защото Бог не е изпълнил молбите им. Може ли опитът на АА да покаже на всеки от тях, че те все още могат да намерят вяра, която да им помогне?

Понякога АА е по-трудно за тези, които са загубили или отхвърлили вярата си, отколкото за тези, които никога не са имали такава, защото първите мислят, че са опитали вярата, но тя се е оказала недостатъчна. Те са опитвали и вярата, и безверието. Тъй като и двете горчиво са ги разочаровали, те са решили, че състоянието им е безизходно. Безразличието, въображаемото самодоволство, предразсъдъците и предизвикателното отношение често се оказват за тези хора по-солидни и опасни препятствия, отколкото тези, издигнати от неубедения агностик или войнстващия атеист. Религията твърди, че съществуването на Бог може да бъде доказано, агностикът казва, че то не може да бъде доказано, атеистът пък представя доказателства, че Бог не съществува. Очевидно проблемът на загубилия вярата си е този на дълбоко объркване. Той смята, че не може да намери утеха в каквато и да е вяра. Не може да достигне дори и в малка степен сигурността на вярващия, на агностика или атеиста. В негово лице виждаме случая на объркания.

Мнозина членове на АА могат да кажат, че са загубили вярата си: “Да, ние също бяхме загубили детската си вяра. Прекомерната увереност на младостта бе твърде много за нас. Разбира се, ние бяхме доволни, че доброто домашно и религиозно възпитание ни беше помогнало да изградим известна ценностна система. Ние продължавахме да вярваме, че трябва да бъдем честни, толерантни и справедливи, че трябва да сме амбициозни и здраво да работим. Бяхме стигнали до убеждението, че тези прости правила на честната игра и почтеност са достатъчни.

След като благодарение на тези елементарни качества започнахме да преуспяваме материално, започнахме да си мислим, че сме спечелили житейската игра. Тази мисъл ни опияняваше и се чувствахме щастливи. Защо да се затормозяваме с теологични абстракции и религиозни задължения или със състоянието на душите тук и в отвъдното? Тук и сега беше достатъчно добро за нас. Волята да спечелим щеше да ни помага. Тогава обаче започна да ни обладава алкохолът. Накрая, когато всичките ни печалби бяха сведени до нула и видяхме, че още един ход би ни извадил от играта завинаги, трябваше да потърсим загубената си вяра. В АА я преоткрихме. Така можеш да я преоткриеш и ти.”

Сега достигаме до друг проблем – интелектуално независимите мъже и жени. На тях мнозина от АА могат да кажат: “Да, и ние бяхме като теб – толкова умни, че от ума си теглехме. Приятно ни беше хората да ни наричат преждевременно развити. Използвахме образованието си, за да се надуваме от гордост като балони, въпреки че старателно криехме това от другите. Тайно си мислехме, че можем да се извисяваме над останалите само чрез силата на интелекта си. Научният прогрес ни сочеше, че човек може да постигне всичко. Знанието бе всемогъщо. Интелектът можеше да победи природата. След като бяхме по-умни от повечето хора (поне така си мислехме), лаврите на победата щяха да бъдат за нас. Богът на интелекта измести Бога на прадедите ни. Но отново духът на алкохола имаше други намерения. Ние, които успявахме навсякъде, в един миг се превърнахме в неудачници. Видяхме, че трябва да преосмислим нещата или ще загинем. В АА открихме много хора, които по-рано бяха мислили като нас. Те ни помогнаха да се видим такива, каквито бяхме в действителност. Чрез своя пример ни показаха, че смирението и интелектът могат да бъдат съвместими при условие, че поставяме на първо място смирението. Когато започнахме да постъпваме така, бяхме възнаградени с дара на вярата. Вяра, която дава добри резултати. Тази вяра е и за теб.”

Друга група членове казват: “Ние бяхме напълно отвратени от религията и всичките и прояви. Говорехме, че Библията е пълна с измишльотини, можехме да цитираме глави и песни, но не можехме да съзрем блаженствата, отредени за “нищите духом”. На места моралът на Библията бе прекалено висок, на други ни се струваше прекалено нисък. Но тъкмо моралът на онези, които проповядваха религията, ни беше разочаровал истински. Ние злорадствахме на лицемерието, фанатизма и смазващото фарисейство, които прилягаха на толкова много “вярващи” дори и в най-добрата им неделна форма. С каква наслада крещяхме разобличението, че милиони праволинейни вярващи се избиваха един друг в името на Бога. Всичко това означаваше разбира се, че сме подменили положителното мислене с отрицателното. След като се присъединихме към АА, трябваше да признаем, че това само подхранваше нашето себелюбие. Нищейки греховете на някои вярващи, ние можехме да чувстваме превъзходството си над всички тях. Нещо повече, по този начин можехме да затворим очи пред собствените си недостатъци. Тъкмо фарисейството, което с презрение осъждахме у другите, бе злото, обхванало самите нас. По отношение на вярата тази фалшива форма на почтеност бе нашата гибел. Но накрая, след като се присъединихме към АА, очите ни се отвориха.

Както психиатрите често отбелязват, предизвикателното отношение е една от основните черти на много алкохолици. Така че е обяснимо защо много от нас в даден момент са предизвиквали дори самия Бог. Понякога причината е в това, че Бог не ни е дарил с хубавите неща, които сме си поискали, държейки се като ненаситно дете, което прави невъзможен списък за Дядо Коледа. По-често обаче се бяхме сблъсквали с голямо бедствие и както ни се струваше – бяхме загубили, защото Бог ни бе изоставил. Момичето, за което искахме да се оженим, имаше други намерения, молехме Бог да го накара да размисли, но то не искаше. Молехме го за здрави деца, но ни се раждаха болнави или въобще нямахме деца. Молехме го за повишение в службата, но такова не идваше. Тези, които обичахме и на които разчитахме от цялото си сърце, ни бяха отнемани по така наречената Божия воля. Тогава се пропихме и помолихме Бог да ни спре. Но това не стана. Това бе най-страшното. Тогава си казахме: “Да бъде проклета вярата!”

Когато влязохме в АА, заблудата на нашето предизвикателно отношение стана очевидна. В нито един момент не се бяхме попитали какви са намеренията на Бог спрямо нас. Напротив, казвахме Му какво трябва да прави. Разбрахме също така, че нито един човек не може да вярва в Бог и да го предизвиква. Вярата означаваше упование, а не предизвикателство. В АА видяхме плодовете на тази вяра – мъже и жени спасени от крайна алкохолна катастрофа. Видяхме ги да посрещат и превъзмогват другите си болки и изпитания. Видяхме ги спокойно да приемат невъзможни положения, без да бягат или да отправят обвинения. Това не бе само вяра – това бе вяра, която действаше при всякакви обстоятелства. Скоро стигнахме до заключението, че каквато и да е цената в смирение, която трябва да платим, ние ще я платим.

Нека сега да вземем човека, изпълнен с вяра, но все още лъхащ на алкохол. Той вярва, че е набожен. Добросъвестно спазва религиозните обичаи. Сигурен е, че все още вярва в Бог, но подозира, че Бог не вярва в него. Дава обет след обет и след всеки от тях не само, че продължава да пие, но се държи по-лошо от предишния път. Смело се опитва да се бори с алкохола като се моли за Божия помощ, но такава не идва. Защо става така?

За свещениците, лекарите, приятелите и семейството му алкохоликът, който има добри намерения и усилено се опитва да скъса с алкохола, представлява сърцераздирателна загадка. За повечето анонимни алкохолици той не е загадка. Между нас има много такива, които са били точно като него и са успявали да открият решението на загадката. Отговорът е свързан повече с качеството на вярата, отколкото с нейното количество. Дълго време за нас това беше “бяло петно”. Смятахме, че сме смирени, когато всъщност не бяхме. Смятахме, че сме сериозни по отношение на религиозните обичаи, но при една честна преценка осъзнавахме, че сме били просто суеверни. Или, отивайки в другата крайност, сме затъвали в емоционалност, която погрешно сме смесвали с истинското религиозно чувство. И в двата случая искахме, без да даваме. Истината бе, че не бяхме прочистили напълно душите си, за да може Божията милост да ни изпълни и пропъди пристрастието ни към алкохола. Не бяхме хвърляли дълбок и значим критичен поглед към себе си, не бяхме възмездявали онези, на които бяхме причинили зло, не бяхме давали нищо на друго човешко същество даром, без да искаме нещо в отплата. Дори не се бяхме молили правилно. Винаги казвахме: “Изпълни желанията ми”, вместо “Да бъде волята Ти”. Въобще не разбирахме Божията и човешката любов. Следователно оставахме самозаблудени и неспособни да приемем достатъчно благодат, която да ни възвърне здравия разум.

Действително малко са пиещите алкохолици, които разбират колко са ирационални или, виждайки своята ирационалност, имат силата да застанат лице в лице с нея. Някои имат доброто желание да се нарекат “проблемни пиячи”, но не могат да понесат мисълта, че са всъщност душевно болни. Към това заблуждение ги подтиква един свят, който не разбира разликата между разумното пиене и алкохолизма. Душевното здраве означава здравомислие. Нито един алкохолик обаче, анализирайки трезво разрушителното си поведение, било когато е чупил мебелите в трапезарията, било когато и рушил собствените си морални устои, не може да има претенции за здравомислие.

Следователно стъпка Втора е обединителната точка за всички нас. Агностици, атеисти или бивши вярващи, ние можем да предприемем заедно тази стъпка. Истинското смирение и непредубеденост могат да ни изведат до вярата и всяка сбирка на АА е гаранция, че Бог ще ни възвърне здравия разум, ако се отнасяме към него така, както трябва.

Практикуването на стъпка Трета е като отварянето на врата, която привидно е все още здраво заключена. Единственото, от което се нуждаем, е ключ и решение да отворим вратата. Има само един ключ и той се нарича добра воля. Веднъж отключена от добрата воля, вратата се отваря сама и когато погледнем през нея, ще видим пътека, където има надпис. Той гласи: “Това е пътят към вярата, която дава резултат”. В първите две стъпки се занимавахме с размишления. Видяхме, че сме безпомощни пред алкохола, но също така разбрахме, че някаква вяра, дори в самото братство на АА, е достъпна за всеки. Тези заключения не изискваха действия; достатъчно бе само да ги приемем.

Като всички останали стъпки, стъпка Трета изисква положително действие, защото само чрез действие можем да премахнем своеволието, което винаги е препречвало пътя на Бога, или ако предпочитате на Висшата сила, към нашия живот. Вярата наистина е необходима, но вярата сама не може да ни предостави нищо. Можем да вярваме и въпреки това да не допускаме Бог в живота си. Следователно нашият проблем сега е точно как и по какъв начин да Го допуснем там. Стъпка Трета представлява първия опит да направим това. Наистина ефективността на цялата програма на АА зависи от това, доколко добре и честно сме се опитали да стигнем до решението “да оставим живота и волята си в ръцете на Бог, така както го разбираме”.

За всеки светски и практичен начинаещ тази Стъпка изглежда трудна, дори невъзможна. Независимо от това колко старателно се опитва, как всъщност може да остави собствената си воля и собствения си живот в ръцете на този Бог, чието съществуване приема? За щастие, ние, които сме опитвали, при това със същите опасения, можем да докажем, че всеки, който и да е, може да започне да го прави. По-нататък можем да добавим, че единственото, което се иска, е едно начало, дори и най-малкото. Щом веднъж сме поставили ключа на добрата воля в ключалката и едва сме открехнали вратата, откриваме, че винаги можем да я отворим по-широко. Въпреки че своеволието може отново да я затвори, тя винаги ще се отваря отново в момента, в който отново вземем ключа на доброто желание.

Може би това звучи загадъчно и далечно, нещо като теорията на Айнщайн за относителността или като хипотеза в ядрената физика. Но не е така. Нека видим колко е практично всъщност. Всеки мъж и жена, които са се присъединили към АА и имат намерение да останат в него, без да осъзнават са започнали да практикуват стъпка Трета. Нима не е вярно, че по отношение на всичко, което се отнася до алкохола, всеки от тях е решил да остави живота си за грижа, насока и защита в ръцете на “Анонимни алкохолици”? Вече е постигнато доброто желание да се отхвърлят собствената воля и собствените идеи по отношение на алкохолния проблем и да се приемат тези, предлагани от АА. Всеки желаещ новодошъл е сигурен, че АА е единственото безопасно пристанище за потъващия кораб, в какъвто той се е превърнал. Какво друго може да се нарече това, ако не и оставяне на волята и живота в ръцете на новооткритото Провидение?

Да предположим обаче , че инстинктът ни все още се обажда, както сигурно става: “Да по отношение на алкохола сигурно трябва да завися от АА, но по отношение на всичко друго трябва да запазя независимостта си. Нищо не е в състояние да ме превърне в кръгла нула. Ако постоянно оставям живота и волята си в ръцете на Нещо или Някого, то какво ще стане с мен? Ще заприличам на дупката на геврека.” Това разбира се е процесът, чрез който инстинктът и логиката винаги търсят начин да подкрепят егоцентризма ни, пречейки на духовното ни развитие. Проблемът е, че този начин на разсъждение в действителност не взима под внимание фактите. А фактите са следните: колкото повече искаме да бъдем зависими от Висшата сила, толкова по-независими в действителност ставаме. Следователно зависимостта, каквато я практикува АА, е всъщност средство за придобиване на истинска независимост на духа.

Нека разгледаме за момент идеята за зависимост на равнището на ежедневието. Изненадващо е да се открие колко сме зависими в тази област и до каква степен не си даваме сметка за това. Всеки съвременен дом има електрическа инсталация и осветление. Очаровани сме от тази зависимост; основната ни грижа е нищо да не прекъсне електрозахранването. Приемайки своята зависимост от това чудо на науката, ние ставаме лично по-независими. Не само, че сме по-независими, но притежаваме и по-голям душевен комфорт и сигурност. Енергията се насочва там, където е необходима. Безшумно и сигурно електричеството, тази странна енергия, разбираема само за малцина, задоволява както нашите най-елементарни, така и най-важните ни всекидневни потребности. Допитайте се до болния от полиомиелит, който е принуден да живее в метален бял дроб и храни пълно доверие към един мотор, поддържащ живота му.

Но в момента, в който духовната ни или емоционална независимост са поставени под въпрос, нашето поведение става напълно различно. Как упорито отстояваме правото си да решаваме сами точно как да мислим и как да постъпваме. О, да, ние преценявахме всички “за” и “против” по отношение на всеки проблем. Изслушвахме учтиво онези, които ни съветват, но настояваме всички решения да взимаме сами. Никой не бива да се бърка в личната ни независимост по отношение на тези неща. Освен това ни се струва, че няма на кого напълно да се доверим. Сигурни сме, че собственият ни разум, подкрепян от силата на волята, може правилно да контролира вътрешния ни живот и да ни осигури успех в света, в който живеем. Тази дръзка философия, в която всеки си играе на Бог, звучи добре, но все пак трябва да се сблъска с горчивото изпитание – колко добре работи на практика? Един поглед в огледалото трябва да е достатъчен отговор за всеки алкохолик.

Ако собственият му образ в огледалото е прекалено ужасен (а той обикновено е такъв), той би могъл да погледне първо резултатите от самонадеяността при нормалните хора. Навсякъде вижда хора изпълнени със страх и гняв, вижда обществото да се разделя на воюващи страни. Всяко страна казва на другата:”Ние сме прави, вие не сте”. Всяка такава група, ако е достатъчно силна, самонадеяно налага волята си над останалите. И навсякъде се извършва същото на индивидуална основа. Резултатът от цялото това мощно усилие е по-малко мир и по-малко братство от преди. Философията на самонадеяност не се оправдава. Казано с две думи, тя е смазваща неумолима сила, чийто краен резултат е разруха.

Следователно ние алкохолиците можем наистина да се смятаме за щастливци. Всеки от нас е имал фатална среща с неумолимата сила на своеволието и достатъчно е изстрадал под теглото му така, че да има желанието да потърси нещо по-добро. Така че по-скоро поради обстоятелствата, отколкото подтикнати от някакви морални подбуди, сме достигнали до АА, признали сме поражението си, придобили сме основите на Вярата и сега искаме да вземем решение да оставим волята и живота си в ръцете на Висша сила.

Даваме си сметка, че думата “зависимост” за много психиатри и психолози е също толкова отблъскваща, колкото и за алкохолиците. Също както и приятелите ни специалисти сме наясно, че има погрешни форми на зависимост. Преминали сме през много от тях. Например, нито един пълноценен мъж или жена не бива да бъде в прекалена степен емоционално зависим от родителите си. Те би трябвало да са се отбили отдавна и ако не са, трябва да осъзнаят този факт. Точно тази форма на погрешна зависимост е довела много алкохолици до заключението, че каквато и да е зависимост е недопустимо вредна. Но зависимостта от групата на АА или от висша сила не е довела до никакви пагубни резултати.

Когато избухна Втората световна война, този духовен принцип бе подложен на първото си голямо изпитание. Редица хора от АА влязоха в редовете на армията и бяха разпръснати по цял свят. Щяха ли да бъдат в състояние да се подчинят на дисциплината, да издържат на огъня, да изтърпят монотонността и мъките на войната? Щеше ли да им помогне зависимостта, която бяха възприели от АА? Да, тя им помогна. Те имаха дори по-малко алкохолни емоционални пристъпи, отколкото алкохолиците, които бяха останали вкъщи. Те бяха точно толкова издръжливи и храбри, колкото който и да било друг войник. Било в Аляска, било на плацдарма в Салерно, тяхната зависимост от Висшата сила действаше. Не само, че не беше слабост, напротив, тази зависимост бе основният източник на тяхната сила.

И така, как точно желаещият може по-нататък да оставя волята и живота си в ръцете на Висшата сила? Както видяхме, в началото той започна да се уповава на АА в решаването на алкохолния си проблем. До този момент обаче той трябваше вече да се е убедил, че има и други проблеми освен алкохола и че част от тях не могат да бъдат решени единствено с помощта на цялата лична решимост и кураж, които той може да събере. Те просто не биха помръднали и го правят безнадеждно нещастен и заплашват новопридобитата му трезвост. Нашият приятел е все още жертва на угризения и чувство за вина, когато мисли за вчерашния ден. Озлоблението все още взема надмощие, когато той се връща в спомените си към тези, на които продължава да завижда или все още мрази. Финансовата му несигурност го безпокои болезнено и го обзема страх, когато си помисли за всички мостове към спокойствието, които алкохолът е изгорил зад него. Как въобще ще съумее да се справи с ужасната бъркотия, която е погубила любовта на семейството му и го е отделила от него? Само собствената му смелост и воля без помощ отвън няма да са достатъчни. Той определено трябва да разчита на Някого или Нещо друго.

Отначало този “някой” ще бъде най-близкият му приятел в АА. Той разчита на уверението му, че многото проблеми, сега още по-изострени, защото не може да прибягва към алкохола, за притъпяване на болката, също ще бъдат решени. Разбира се, настойникът му посочва, че животът на нашия приятел е все още неуправляем, независимо от факта, че той е трезв, че в крайна сметка едва е започнал да следва програмата на АА. Повече трезвост, постигната след признаването на алкохолизма и след посещението на няколко сбирки наистина е много хубаво нещо, но то все още е много далеч от постоянната трезвеност и пълноценния, полезен живот. Точно тук е мястото на останалите Стъпки от програмата на АА. Само постоянното и практикуване като начин на живот може да доведе до така желания резултат.

Тогава му се обяснява, че следващите Стъпки от програмата на АА могат да бъдат практикувани успешно, само ако е опитал решително и упорито стъпка Трета. Това може да учуди новодошлите, които са се сблъсквали единствено с постоянни разочарования и нарастващо убеждение, че човешката воля няма никаква стойност. Те са се убедили, при това с право, че освен алкохола, много други проблеми няма да се подадат на натиск, упражняван от човека сам. Сега обаче изглежда, че има неща, които само той може да постигне. Самичък и според собствената си ситуация, той трябва да развие качеството на добра воля. Когато придобие добра воля, единствено той може да вземе решение да упражни натиск върху себе си. Опитът да направи това е акт на собствената му воля. Всички Дванадесет стъпки изискват постоянни усилия от страна на личността за спазването на техните принципи, а – убедени сме, че по този начин – и на Божията воля.

Именно когато се опитваме да съобразим волята си с тази на Бога, започваме да я използваме правилно. За всички нас това бе най-изумително прозрение. Цялата ни беда идваше от погрешното използване на волята ни. Опитвахме се да атакуваме с нея проблемите си, вместо да се опитаме да я приведем в съгласие с Божиите намерения спрямо нас. Целта на Дванадесетте стъпки на АА е да направи по-лек пътя към тази цел, като стъпка Трета отваря вратата пред него.

Щом веднъж възприемем тези идеи, практикуването на стъпка Трета става наистина лесно. В моменти на емоционални смущения и нерешителност можем да спрем, да помолим за покой и в тишината просто да кажем: “Нека Бог ме дари със смирение, за да приема нещата, които не мога да променя, със смелост, за да променя нещата, които мога, и с мъдрост, за да прозра разликата между тях. Нека бъде Твоята, не моята воля.”

Създателят ни е дарил с инстинкти с определена цел. Без тях ние не бихме били пълноценни човешки същества. Ако хората не полагаха усилия да подсигурят живота си, не се стараеха да осигурят прехрана и покрив над главите си, те не биха могли да оцелеят. Ако не се възпроизвеждаха, земята нямаше да бъде населена. Ако не съществуваше социален инстинкт, ако хората не търсеха общуване със себеподобните си, нямаше да има общество. И така тези желания – за сексуален контакт, за материална и емоционална сигурност и за общуване – са напълно необходими и правилни и съвсем определено са дар Божи.

И все пак тези инстинкти, толкова необходими за нашето съществуване, често многократно надхвърлят собственото си предназначение. Мощно, сляпо и много често неуловимо те ни подтикват, вземат надмощие и настоятелно се опитват да управляват живота ни. Желанията ни за секс, за материална и емоционална сигурност и значимо място в обществото често ни тиранизират. Станали неуправляеми, естествените желания на човека му причиняват много беди, всевъзможни беди. Нито едно човешко същество, дори и най-доброто, не е застраховано срещу тези беди. Почти всеки сериозен емоционален проблем може да бъде разглеждан като случай на погрешно насочен инстинкт. Когато се случва така, нашите големи природни дарове, инстинктите, се превръщат във физически и умствени отклонения.

Стъпка Четвърта е един енергичен и болезнен опит да открием какви са били и продължават да бъдат нашите отклонения. Искаме да открием точно как, кога и къде нашите естествени желания са се деформирали. Искаме да погледнем право в очите нещастието, което те са причинили на другите или на нас самите. Откривайки емоционалните си отклонения, можем да пристъпим към тяхното коригиране. Без целенасочени и постоянни усилия в тази насока за нас няма да има трезвеност или удовлетворение. Без дълбок и безстрашен духовен самоанализ повечето от нас откриват, че вярата, която наистина дава резултати в ежедневието, е все още недостижима.

Преди да се заемем с подробностите на въпросния духовен самоанализ, нека погледнем по-отблизо основния проблем. Следващите прости примери придобиват голямо значение, когато мислим за тях. Да предположим, че даден човек поставя сексуалните си желания над всичко. В такъв случай този повелителен импулс може да разруши изгледите му за материална и емоционална сигурност, както и положението му в обществото. Друг може да развие такава мания за финансова стабилност, че да няма желание за нищо друго освен да трупа пари. Достигайки до крайност, може да се превърне в скъперник и дори в самотник, който отблъсква от себе си семейство и приятели.

Търсенето на сигурност не винаги се изразява в пари. Колко често виждаме някое уплашено човешко същество, решено да разчита изцяло на по-силна личност за напътствия и защита. Слабият, не успял да се прави със собствени сили с трудностите на живота, никога не узрява. Разочарованието и безпомощността са негова съдба. След време неговите покровители изчезват или умират и той отново остава сам и уплашен.

Виждаме също така мъже и жени, обладани от стремеж за власт, да се посвещават на опити да управляват себеподбните си. Такива хора често пропиляват всичките си възможности за постигане на разумна сигурност и щастлив семеен живот. Когато едно човешко същество се превърне в бойно поле на инстинктите си, той не може да има покой.

Но това не е цялата опасност. Всеки път, когато човек неразумно налага инстинктите си над околните, следва нещастие. Ако в преследване на богатство той потъпква хората, оказали се на пътя му, то това вероятно ще предизвика гняв, ревност и желание за мъст. Необузданият сексуален стремеж води до подобни усложнения. Отправените към другите претенции за прекалено внимание, протекция и любов могат само да пробудят у самите покровители желание за власт или отвращение – две чувства, също така нездравословни, колкото и претенциите, които са ги предизвикали. Когато стремежът за завоюване на престиж стане неконтролируем, било в кръжока по шев и кройка, било на международна конференция, то други хора започват да страдат, а често и да се бунтуват. Този сблъсък на инстинкти може да предизвика всякакви реакции, от студения укор до пламъците на революцията. По този начин ние влизаме в конфликт не само със самите себе си, но и с други хора, които също притежават инстинкти.

За алкохолиците е особено важно да разберат, че необузданите инстинкти в самите тях са основната причина за разрушителното им пиене. Ние пиехме, за да удавим чувството на страх, разочарование или потиснатост. Пиехме, за да избягаме от чувството на вина, причинено от страстите ни и след това пиехме отново, за да възбудим нови страсти. Пиехме от тщеславие – за да продължим да се наслаждаваме на глупавите си блянове за величие и власт. Тази извратена душевна болест не е приятна за гледане. Трудно е да се анализират вилнеещите инстинкти. Веднага, щом се опитаме да ги анализираме, се излагаме на опасността от сериозни реакции.

Ако по темперамент сме склонни към депресия, вероятно ще ни обхване чувство за вина и самоненавист. Затъваме в това лепкаво блато, като често изпитваме уродливото и болезнено удоволствие от това. С болезненото преследване на тази меланхолична дейност можем да изпаденем до такава степен на отчаяние, от която забвението изглежда единственият изход. Тук, разбира се, сме загубили всякаква перспектива и следователно цялото си истинско смирение. Защото това е гордост, обърната наопаки. Това въобще не е духовен самоанализ; това е точно процесът, който е довеждал депресирани хора до бутилката и до смъртта.

Ако все пак сме естествено предразположени към самодоволство или грандомания, реакцията ще бъде точно обратната. Ще се обидим от предложението на АА да направим духовна равносметка със самите себе си. Без съмнение с гордост ще посочим добрия живот, който мислим, че сме водили преди бутилката да ни срине. Ще настояваме, че сериозните недостатъци на характера ни, ако въобще приемаме, че има такива, са били причинени най-вече от прекомерното пиене. Поради това смятаме, че съвсем логично трезвеността е първото и последното нещо, към което трябва да се стремим. Вярваме, че някогашните ни добри черти ще се възродят в момента, в който се откажем от алкохола. След като в крайна сметка, като се изключи пиенето, сме добри хора, то защо трябва да си правим духовен самоанализ, щом сега сме трезви?

Хващаме се и за друга чудесна причина, за да избегнем духовния самоанализ. Викаме на висок глас, че сегашните ни неприятности и тревоги са причинени от други хора, такива, които наистина се нуждаят от духовен самоанализ. Твърдо вярваме, че ако те се отнасят добре с нас, всичко ще ни е наред. Следователно смятаме, че възмущението ни е справедливо – че сме в пълното си право да негодуваме. Не ние сме виновните. Други са виновни!

На този етап на самоанализа нашите наставници ни идват на помощ. Те могат да го сторят, защото носят със себе си изпитания опит на АА по отношение на стъпка Четвърта. Те успокояват потиснатите, като им показват, че техният случай не е нито необичаен, нито по-различен, че недостатъците в характера им не са по-многобройни или по-лоши от тези на който и да е друг член на АА. Наставникът доказва това като говори свободно и с лекота, без показност, за собствените си недостатъци, и минали, и настоящи. Този спокоен и все пак реалистичен поглед към постигнатото вдъхва сигурност. Наставникът вероятно подчертава, че новодошлият притежава някои добри качества, които трябва да се отбележат заедно с минусите му. Това отстранява болезнените чувства и поощрява равновесието. Щом стане по-обективен, новодошлият може по-скоро безстрашно, отколкото със страх да погледне собствените си недостатъци.

Наставниците на онези, които смятат, че не се нуждаят от самоанализ, се сблъскват с друг проблем. Това е така, защото хората, заслепени от гордост, несъзнателно отхвърлят мисълта за собствените си недостатъци. Тези новодошли едва ли се нуждаят от утеха. Проблемът е да им се помогне да намерят пролука в стената, издигната от собственото им Аз, през която да проникне светлината на разума.

Преди всичко може да им се каже, че по време на пиянското си минало болшинството от членовете на АА сериозно са страдали от склонността да се самооправдават. За повечето от нас самооправданието измисляше извинения; извинения, разбира се, за пиенето ни и за какви ли не прояви на налудничаво и разрушително поведение. Въздигнахме измислянето на извинения във висше изкуство. Трябваше да пием, защото времената бяха лоши или защото времената бяха добри. Трябваше да пием, защото вкъщи се задушавахме от много обич или пък ни липсваше такава. Трябваше да пием, защото в работата си постигахме огромни успехи или пък за нищо не ни биваше. Трябваше да пием, защото страната ни бе спечелила войната или бе загубила мира. И така – до безкрай.

Мислехме, че “обстоятелствата” ни тласкат към алкохола, а когато се опитвахме да променим тези обстоятелства и не успявахме, пиенето ни ставаше неконтролируемо и ние се превръщахме в алкохолици. И през ум не ни минаваше, че трябва да променим самите себе си, за да се приспособим към обстоятелствата, каквито и да са те.

В АА обаче постепенно разбрахме, че трябва да се направи нещо срещу отмъстителното ни негодувание, самосъжаление и неоправдана гордост. Трябваше да разберем, че всеки път, когато се правехме на важни, настройвахме хората срещу себе си. Трябваше да разберем, че когато таяхме злоба и търсехме отмъщение за пораженията си, всъщност удряхме самите себе си с тоягата на гнева, с която се канехме да налагаме другите. Научихме, че когато сме сериозно разстроени, първото нещо, което трябва да направим, е да уталожим това безпокойство, независимо от това кой или какво според нас го бе причинило.

Понякога ни бе необходимо много време, за да установим до каква степен сме жертва на тази емоционална неустойчивост. Лесно я долавяхме у другите, но много бавно – у самите себе си. Преди всичко трябваше да признаем, че притежаваме много от тези недостатъци, колкото и болезнено и унизително да бе това. Трябваше да се откажем от понятието “вина” в думите и мислите си по отношение на другите. Необходимо бе огромно желание, дори само да започнем. Но след като преодолеехме първите две-три препятствия, пътят пред нас изглеждаше по-лек. Започвахме да се виждаме такива, каквито бяхме в действителност или казано образно, печелехме смирение.

Разбира се, потиснатите и властолюбивите са личностни крайности, с които изобилства както АА, така и целият свят. Често те са точно толкова ярко изявени, колкото в посочените примери. Но също толкова често някои от нас притежават черти и на двете групи. Човешките същества никога не си приличат изцяло, така че всеки от нас, правейки духовна равносметка, трябва да определи недостатъците на собствения си характер. След като открие кои обувки му стават, би трябвало да ги обуе и да закрачи с нова увереност, че най-накрая е излязъл на правилния път.

Сега нека обмислим необходимостта от изготвяне на списък на по-изразените недостатъци на личността, които всеки от нас притежава в една или друга степен. От тези, които имат религиозно възпитание, тези слабости ще бъдат възприемани като сериозни нарушения на моралните принципи. Други ще мислят за тях като за недостатъци на характера. Трети ще ги наричат показатели за неприспособеност. Четвърти ще се разгневят, ако се говори за неморалност, а още повече за грях. Но всички, които имат поне капка разум, ще се съгласят с едно: че ние алкохолиците имаме много недостатъци, за отстраняването на които трябва да се направи много, ако искаме да постигнем трезвост, напредък и истинска способност да се справим с живота.

За да избегнем недоразуменията, породени от названията, които трябва да бъдат дадени на тези слабости, нека вземем всепризнатия списък на основните човешки недостатъци – Седемте смъртни гряха – гордост, алчност, сладострастие, гняв, чревоугодничество, завист и леност. Не напразно гордостта оглавява листата. Това е така, защото гордостта, водеща до самооправдание и винаги пришпорвана от неосъзнати страхове, е основата на повечето човешки затруднения, най-голямото препятствие за истински напредък. Гордостта ни примамва да отправяме към себе си и другите желания, които не могат да бъдат изпълнени без да деформираме или злоупотребим с инстинктите, дарени ни от Бог. Когато удовлетворяването на инстинктите ни за секс, сигурност и общуване се превърне в единствената цел на живота ни, тогава идва гордостта, за да оправдае излишествата.

Всички тези недостатъци пораждат страх, който сам по себе си е душевна болест. Тогава страхът води до нови недостатъци на характера. Неоправданият страх, че инстинктите ни няма да бъдат задоволени, ни кара да желаем това, което притежават другите, да се блазним от секс и власт, да се гневим, когато инстинктивните ни желания са заплашени, да завиждаме, когато амбициите на другите се осъществяват, а нашите не. Ядем, пием и се опитваме да сграбчим повече от това, което ни е необходимо, страхувайки се, че то няма никога да ни стигне. Истински уплашени пред перспективата да работим, ние оставаме бездейни. Шляем се и се маем или в най-добрия случай работим неохотно и на половин оборот. Тези страхове са термитите, които постоянно разяждат основите на всеки начин на живот, който се опитваме да изградим.

И така, когато АА предлага да се направи безстрашна духовна равносметка, на всеки новодошъл му се струва, че това е повече, отколкото той би могъл да стори. Всеки път, когато се опитва да надзърне в душата си, гордостта и страхът го дърпат назад. Гордостта казва:”Не си длъжен да минеш по този път”, а страхът нашепва:”Да не си посмял да погледнеш”. Но опитът на тези членове на АА, които наистина са направили духовен анализ на самите себе си, сочи, че гордостта и страхът всъщност се оказват само бостански плашила. Щом веднъж пожелаем да си направим равносметка и положим усилия да я направим добросъвестно, чудна светлина озарява мрака. Ако постоянстваме, у нас се поражда нова увереност и чувството на облекчение, с което най-накрая се срещаме със себе си, е неописуемо. Това са първите плодове на стъпка Четвърта.

До този момент новодошлият вероятно е стигнал до следните заключения: че недостатъците на характера му, причинени от необуздани инстинкти, са първопричина за пиенето и провала на живота му, че ако не желае да положи сериозни усилия за отстраняването на най-лошите от тези слабости, ще му убягват и трезвостта, и душевното спокойствие, че фалшивите основи на живота му трябва да бъдат сринати и той да бъде изградена отново на сигурна почва. Веднъж пожелал да търси недостатъците си, той ще попита: “Как точно да го направя? Как да направя анализ на самия себе си?”

Тъй като стъпка Четвърта е само началото на един дълготраен начин на живот, може да се предложи първо да погледне онези свои слабости, които водят до сериозни неприятности, а са доста очевидни. Като използва най-добрите си критерии за добро и зло, може да направи бърз преглед на поведението си по отношение на първичните си инстинкти за секс, сигурност и общуване. Поглеждайки назад към собствения си живот, той може веднага да започне като отговори на следните въпроси: Кога, как и точно в кои случаи егоистичното ми търсене на сексуални контакти навреди на други хора и на самия мен? Кои хора бяха наранени и до каква степен? Не разруших ли брака си и не нанесох ли вреда на децата си? Не изложих ли на опасност положението си в обществото? Как точно реагирах тогава в тези ситуации? Не страдах ли от чувство на вина, което нищо не бе в състояние да потуши? Или пък настоявах, че аз бях преследваният, а не преследващият, като по този начин се самооправдавах? Как реагирах на сексуални разочарования? Когато ме отхвърляха отмъстителен ли ставах или потиснат? Изкарвах ли си го на други хора? Ако вкъщи ме отблъскваха или ме посрещаха хладно, използвах ли това като повод за изневяра?

За повечето алкохолици от значение са и въпросите, които трябва да се зададат по отношение на поведението, свързано с емоционалната и финансова сигурност. В тези области страхът, алчността, властолюбието и гордостта са причина за най-честите и големи злини. Като гледа служебното си развитие, почти всеки алкохолик може да си зададе следните въпроси: Освен пиенето, кои недостатъци на характера ми доведоха до финансовата ми нестабилност? Дали страхът и чувството ми за малоценност по отношение на това дали съм годен за работата си, разрушиха самоувереността ми и ме изпълниха с противоречия? Опитах ли се да прикрия тези усещания чрез блъфиране, измама, лъжа и бягство от отговорност? Или пък чрез раздразнение от това, че другите не са разпознали моите наистина изключителни способности? Не се ли надценявах и не се ли правех на важен? Нямах ли безпринципни амбиции, поради които измених на партньорите си и ги ощетих? Не бях ли прахосник? Не бях ли вземал неразумно пари назаем, без да се замисля за връщането им? Не бях ли скъперник, отказал да издържа семейството си както трябва? Правех ли икономии? Какво беше отношението ми към “лесните пари”, към борсовите спекулации, към надбягванията?

Деловите жени в АА естествено ще открият, че много от тези въпроси се отнасят и до тях. Но домакинята-алкохоличка също може да доведе до финансова нестабилност на семейството си. Може да лъже в сметките, да отнема пари за домакинството, да прекарва следобедите си в хазартни игри и да вкарва съпруга си в дългове чрез безотговорност, пилеене и екстравагантност.

Всички алкохолици, които поради пиене са загубили работата си, семействата си и приятелите си, трябва да се самоанализират безмилостно, за да могат да преценят как собствените им личностни недостатъци са унищожили тяхната сигурност.

Най-честите симптоми на емоционалната нестабилност са тревогата, гневът, самосъжалението и депресията. Те извират от неща, които понякога изглежда са вътре в нас, а понякога са извън нас. За да направим равносметка в това отношение, би следвало да разгледаме внимателно личните си взаимоотношения, които ни причиняват постоянни или периодични неприятности. Трябва да помним, че този вид несигурност може да се породи навсякъде, където инстинктите са заплашени. Въпросите, насочени в тази посока, биха могли да звучат така: Като се обърна към миналото си, кои сексуални ситуации мога да кажа, че са ми донесли тревога, горчивина, разочарование или депресия? Разглеждайки всяка ситуация обективно, мога ли да видя къде съм сгрешил? Не ме ли разстройваха тези затруднения поради егоизъм или прекомерни искания? Или, ако безпокойството ми бе привидно причинено от поведението на другите, защо бях неспособен да приема условията, които не мога да променя? Това са основните въпроси, които могат да пресекат източника на моето безпокойство и да посочат дали съм в състояние да променя поведението си и по този начин спокойно да се подложа на самодисциплина.

Нека предположим, че финансовата нестабилност постоянно събужда същите чувства. Мога да се запитам до каква степен собствените ми грешки са подхранвали моето разяждащо безпокойство. И ако действията на другите са част от причината, какво мога да направя аз по този повод? Ако не съм в състояние да променя сегашното положение на нещата, имам ли желание да предприема необходимите мерки, за да нагодя живота си към условията, такива каквито са? Въпроси като тези, повечето от които лесно идват на ум във всеки отделен случай, ще помогнат да се видят главните причини.

Много от нас обаче са пострадали най-силно от деформираните си взаимоотношения със семейството, приятелите и обществото. Точно в тези отношения проявявахме особена глупост и инат. Основният факт, който не бяхме в състояние да прозрем, е нашата пълна неспособност да изградим истинско партньорство с друго човешко същество. Нашата его мания изкопава две катастрофални клопки. Или настояваме да се разпореждаме с хората, които познаваме, или прекалено много зависим от тях. Ако прекалено много разчитаме на другите, те рано или късно ще ни изоставят, защото и те са хора и не могат да откликват постоянно на нашите искания. По този начин нашата нестабилност нараства и започва да ни измъчва. Обикновено когато се опитваме да подчиним другите на собствените си интереси, те се бунтуват и сериозно ни се противопоставят. Тогава развиваме чувство на обида, преследване и желание за мъст. Ако удвоим усилията си за самоконтрол и продължаваме да се проваляме, страданията ни стават тежки и постоянни. Нито веднъж не се бяхме постарали да бъдем част от семейството, приятел сред приятели, работник сред колегите си, полезни членове на обществото. Винаги се стараехме да си пробием път до върха или да се скрием под него. Това егоистично отношение пречеше на всякакви дружески взаимоотношения с когото и да било от заобикалящите ни. Нямахме и най-малка представа за истинско братство.

Някои ще де възпротивят на много от поставените въпроси, защото си мислят, че недостатъците на собствения им характер не са така ярко изразени. На такива хора може да се каже, че един съвестен анализ вероятно ще разкрие точно тези недостатъци, с които са свързани въпросите, будещи негодуванието им. Тъй като погледнато повърхностно ние не изглеждахме кой знае колко лоши, често със смущение откривахме, че това се дължи на дебелите пластове самооправдание, с които бяхме затрупали дълбоко в себе си точно тези недостатъци. Каквито и да бяха тези недостатъци обаче, в крайна сметка те ни бяха тласкали към алкохолизма и страданието.

Следователно при започване на самоанализа девизът ни трябва да бъде: „Да не пропускаме нищо.” В това отношение е разумно да записваме отговорите си. Това ще бъде от полза за ясното мислене и честната преценка. Това ще бъде първото осезателно доказателство за истинското ни желание да тръгнем напред.

И Дванадесетте стъпки на АА изискват от нас да вървим против естествените си наклонности – всички те потискат нашето “Аз”. Когато нещата опрат до потискане на собственото “Аз”, малко други стъпки се приемат толкова трудно, колкото стъпка Пета. Но едва ли друга Стъпка е по-важна от тази за постигане на дълготрайна трезвеност и душевен покой.

Опитът на АА ни е научил, че не можем да живеем само със смазващите ни проблеми и недостатъците на характера ни, които ги причиняват и задълбочават. Ако със стъпка Четвърта като с прожектор сме осветили живота си и тя ясно е очертала онези преживявания, за които не бихме искали да си спомняме, ако сме разбрали как погрешното ни мислене и погрешните действия са причинили щети на нас и на други хора, тогава потребността да престанем да живеем сами с измъчващите ни призраци от предишния живот става все по-остра.

Едновременно с това страхът и нежеланието да направим това са толкова силни, че мнозина от АА в началото се опитват да прескочат стъпка Пета. Търсим по-лесен начин, който обикновено се състои в общото и общо-взето безболезнено признание, че по време на пиянското ни минало понякога сме се държали зле. Тогава за известно равновесие добавяме драматични описания на тази част от пиянското си поведение, за която нашите приятели вероятно и без това знаят.

За нещата, които действително ни безпокоят и изгарят, не казваме обаче нищо. Казваме си, че някои обезпокоителни и унизителни спомени не трябва да бъдат споделяни с когото и да било. Те ще си останат наша тайна. Жива душа не бива да ги узнае. Надяваме се да ги отнесем със себе си в гроба.

Но ако опитът на АА има някаква стойност, това не само е неразумно, но дори и опасно решение. Малко други объркани становища са причинили повече беди, отколкото прескачането на стъпка Пета. Някои хора изобщо не могат да останат трезви; други ще се запиват периодично, докато в крайна сметка действително не “прочистят” душите си. Дори ветерани в АА, трезви в продължение на години, често прескъпо заплащат прескачането на тази стъпка. Те ще признаят как са се опитвали да носят товара си сами, колко много са страдали от избухливост, тревога, угризения и потиснатост и как несъзнателно търсейки облекчение понякога са обвинявали дори най-добрите си приятели точно в тези недостатъци на характера, които самите те са се опитвали да прикрият. Те винаги установяваха, че изповядването на чужди грехове не носи облекчение. Всеки един от нас трябваше да изповядва собствените си грехове.

Разбира се, този обичай да се признават недостатъците пред друг човек е много древен. Той е изпитван през всяко следващо столетие и е характерен за живота на всички духовно целеустремени и действително религиозни хора. Днес обаче религията в никакъв случай не е единственият адвокат на този спасителен принцип. Психиатри и психолози подчертават дълбоката потребност на всяко човешко същество да вижда и познава недостатъците на собствената си личност и да ги обсъжда с друг, достоен за доверие и предявяващ разбиране човек. Що се отнася до алкохолиците, АА би отишло и по-далеч. Повечето от нас биха заявили, че без смело признаване на недостатъците си пред друго човешко същество не бихме могли да останем трезви. Ясно е, че Божията милост няма да влезе в нас и няма да отстрани разрушителните ни пристрастия, докато не направим това.

Какво можем да получим от стъпка Пета? Най-малкото ще се отървем от онова страшно чувство на изолираност, което винаги сме имали. Почти без изключение алкохолиците страдат от самота. Дори и преди пиенето ни да се влоши и хората да започнат да ни отбягват, почти всички ние се чувствахме без собствено място. Или бяхме срамежливи и не смеехме да се доближим до другите, или се проявявахме като шумни хора, жадуващи за внимание и приятелство, каквито никога не получавахме – поне не така, както разбирахме нещата. Винаги се сблъсквахме с онова загадъчно препятствие, което нито можехме да прескочим, нито успявахме да разберем. Приличахме на актьори на сцената, които отведнъж осъзнават, че не знаят нито една от репликите си. Това е една от причините, поради които толкова много обичахме алкохола.Той ни позволяваше да се държим непринудено. Но дори Бакхус се обърна срещу нас – бяхме окончателно сразени и изоставено в ужасяваща самота.

Когато достигнахме до АА и за първи път в живота си се озовахме сред хора, които изглежда ни разбираха, ни обхвана страшно вълнуващо чувство за принадлежност. Струваше ни се, че проблемът с нашата изолираност е решен. Скоро обаче открихме, че докато вече не бяхме сами в социален смисъл, все още страдахме от старите пристъпи на тревожна отчужденост. Докато не споделяхме с пълна откровеност противоречията си и не чуехме друг да го прави, все още не можехме да бъдем приобщени. Стъпка Пета беше отговорът. Това бе началото на истинска близост с хората и Бога.

Тази жизнено важна стъпка също така ни вдъхна чувството, че може да ни бъде простено, независимо от това какво бяхме мислили или вършили. Често пъти, докато работехме с нашите наставници и духовни съветници по тази стъпка, за първи път се чувствахме истински способни да простим на другите, независимо от това колко тежко се чувствахме наранени от тях. Духовният ни самоанализ ни беше убедил, че трябва да се стремим към пълно опрощение, но едва когато решително се заехме със стъпка Пета, дълбоко в себе си разбрахме, че можем да получим опрощение, така както можем и да дадем опрощение.

Друго нещо, което можем да очакваме от споделянето на недостатъците си с друго човешко същество е смирението – нещо, което често е неправилно разбирано. За тези, които са напреднали в АА, това означава ясно да определим какво и кои сме всъщност, след което искрено да се опитаме да станем това, което бихме могли да бъдем. Следователно първото ни истинско придвижване към смирението трябва да се състои в това да признаем недостатъците си. Нито един недостатък не може да бъде отстранен, ако не го виждаме ясно. Трябва обаче да направим нещо повече от това да го видим. Обективният поглед върху самите себе си, който постигнахме в стъпка Четвърта, бе в крайна сметка само един поглед. Всички видяхме например, че ни липсва честност и търпимост, че понякога ни обхващат пристъпи на самосъжаление или заблуда за лично величие. Макар че това беше унизително, то не означаваше непременно, че сме се сдобили с истинско смирение. Въпреки че ги бяхме признали, недостатъците ни си оставаха. Трябваше да се направи нещо за тях. Скоро след това открихме, че сами не можем да се справим.

Големите придобивки, които ни носи стъпка Пета, се състоят в по-големия ни реализъм, а оттам и повечето искреност спрямо самите нас. Когато направихме равносметка със самите себе си, започнахме да подозираме колко много главоболия ни е причинила самоизмамата. Това доведе до една обезпокояваща мисъл. Ако през целия си живот повече или по-малко сме се самозалъгвали, как можем сега да сме сигурни, че не продължаваме да се самозаблуждаваме? Как можехме да сме сигурни, че сме направили истински опис на недостатъците си и че действително сме ги признали дори пред самите себе си? Тъй като все още ни спохождаха страхът, самосъжалението и наранените чувства, вероятно въобще не можехме да си направим вярна самопреценка. Прекаленото чувство за вина и угризенията можеха да ни накарат да драматизираме и преувеличаваме грешките си. Или пък гневът и наранената гордост можеха да бъдат димна завеса за прикриване на някои от недостатъците ни, в които обвинявахме другите. Вероятно също така продължаваха да ни спъват много други наши слабости, големи и малки, за чието съществуване дори не подозирахме.

И така, бе повече от очевидно, че самостоятелната самопреценка и основаващото се единствено на нея признаване на недостатъците ни не би било достатъчно. Ако искахме действително да узнаем и признаем истината за себе си, ни трябваше помощ отвън – Божията помощ и тази на друго човешко същество. Само обсъждайки самите себе си без да скриваме нищо, чрез желанието да приемем съвет и напътствие можехме да излезем на пътя на правилното мислене, непоклатимата честност и истинското смирение.

И все пак много от нас все още се спираха. Казвахме:”Защо да не може Бог “така както го разбираме”, да ни каже къде сме се отклонили от правия път? Ако Създателят ни е дал живот на първо място, то тогава Той трябва в подробности да знае къде сме сгрешили. Защо не направим признанията си направо пред Него? Защо трябва да въвличаме и други във всичко това?”

На този етап трудностите в опитите да общуваме сами с Бог са двустранни. Въпреки че в началото може с изненада да установим, че Бог знае всичко за нас, ние сме склонни много бързо да свикнем с това. Неизвестно защо, да бъдем насаме с Бог не изглежда толкова смущаващо, колкото ако се изправим пред друг човек. Докато наистина не седнем и не започнем да говорим на висок глас за това, което толкова дълго сме прикривали, желанието да прочистим душите си остава само на теория. Когато сме откровени с друг човек, това потвърждава, че сме били честни пред себе си и пред Бог.

Втората трудност е следната: нещата, както ги виждаме, когато сме сами, могат да бъдат изопачени от собствените ни размишления и самозалъгване. Ползата от споделянето с друг човек се състои в това, че можем да получим направо мнението му и съвет за нашето положение без да се съмняваме в смисъла на този съвет. Опасно е да решаваш сам по отношение на духовни неща. Колко пъти сме чували хора с добри намерения да твърдят, че Бог ги напътства, когато бе съвсем ясно, че те жестоко се заблуждават. Не притежавайки нито опит, нито смирение, те са се заблудили и са в състояние да оправдаят и най-голямата глупост под предлог, че това Бог им го е казал. Трябва да се отбележи, че духовно издигнатите хора почти винаги настояват да обсъдят с приятели или духовни наставници съветите, за които смятат, че са дошли от Бог. Още повече непосветеният не бива да се излага на опасността по този начин да допусне глупави, ако не и трагични грешки. Въпреки че мнението или съветът на другите може и да не са безгрешни, вероятно те ще бъдат значително по-точни от всяко друго напътствие, което бихме получили, докато сме все още неопитни в умението да общуваме със сила по-Висша от нас.

Следващият ни проблем е да открием човек, на който можем да се доверим. Тук трябва да бъдем много внимателни, като не забравяме, че предпазливостта е високо ценена добродетел. Вероятно ще трябва да споделим с този човек факти за себе си, които никой не бива да узнае. Ще искаме да говорим с някои, който е опитен, който не само че не пие, но е успял да се справи и с други сериозни трудности. Трудности, които вероятно напомнят нашите собствени. Този човек може да бъде нашият наставник, но това не е задължително. Ако му имате доверие, ако характерът и проблемите му са сходни с вашите, то това би бил добър избор. Освен това вашият наставник има предимството да знае нещо за вашия случай.

Може би отношенията ви с него са такива, че сте готови да му разкриете само част от миналото си. Ако случаят е такъв, сторете го непременно, защото би трябвало да започнете колкото се може по-рано. Може да се окаже, че ще изберете някой друг за по-трудните и дълбоки откровения. Другият може да бъде някой външен за АА човек – например вашият свещеник или лекар. За някои от нас един напълно непознат човек се оказва най-добрият избор.

Истинските доказателства за правилен избор са собственото ви желание да се доверите и пълното ви упование в този, с когото споделяте първото си вярно самонаблюдение. Дори ако сте открили такъв човек, често е необходима голяма решителност, за да се обърнете към него. Никой не може да твърди, че програмата на АА не изисква воля; това е едно от местата, където вероятно ще ви бъде необходима цялата воля, на която сте способни, но въпреки това за ваше щастие има всички изгледи да бъдете приятно изненадани. Когато внимателно обясните целта си и довереното лице разбере каква неоценима услуга може да ви направи, разговорът ще потече с лекота и скоро ще се оживи. Не след дълго слушателят ви вероятно ще ви разкаже нещо за себе си, което още повече ще ви предразположи. При условие, че не прикривате нищо, чувството за облекчение ще нараства от минута на минута. Проклетите, натрупани от години емоции ще се освободят и като по чудо ще изчезнат в момента, в който са споделени. С утихване на болката, мястото и ще бъде заето от изцелително спокойствие. И когато така се съберат смирението и ведрината, вероятно ще се случи друго важно нещо. Мнозина анонимни алкохолици, в миналото атеисти или агностици, споделят, че на този етап на стъпка Пета са почувствали присъствието на Бог. И дори вярващите започват да чувстват присъствието на Бог по-осезателно от преди.

Това чувство на съединяване с Бог и хората, това излизане от изолацията чрез откритото и честно споделяне на ужасното чувство за вина ни извежда до място за отдих, където можем да се подготвим за следващата стъпка към пълна и съдържателна трезвеност.

“Това е стъпката, която разграничава мъжете от момчетата.” Така казва един уважаван от нас свещеник, който е един от най-добрите приятели на АА. Той обяснява, че всеки човек, който притежава достатъчно желание и честност, за да опитва многократно стъпка Шеста по отношение на всичките си несъвършенства – без каквито и да е задръжки – наистина е изминал дълъг духовен път и следователно има правото да се нарича мъж, който чистосърдечно се опитва да израсне по образ и подобие на Създателя си.

Разбира се, на често спорния въпрос дали Бог може – и при определени обстоятелства иска – да отстрани недостатъците на характера ни, почти всички членове на АА могат да отговорят положително. За тях това предположение изобщо не е гола теория; това е един от най-сигурните факти в живота им. Те често предлагат да го докажат чрез твърдения като следното:

“Разбира се, аз бях напълно победен, смазан. Собствената ми воля нямаше никакво въздействие, що се отнася до алкохола. Промяната на обстановката, най-старателните усилия от страна на семейството ми приятели, лекари и свещеници не се справяха с алкохолизма ми. Просто не можех да спра да пия и изглежда нито едно човешко същество не можеше да го стори. Но когато поисках да прочистя душата си и помолих Висшата сила – Бог, така както го разбирах – да ме освободи, пристрастието ми към пиенето изчезна. Просто бе отстранено от мен.”

На сбирките на АА по цял свят ежедневно се чуват такива изявления. За всички е очевидно, че всеки трезв член на АА е бил освободен от това много упорито и вероятно фатално пристрастие. Така изцяло и буквално всички от АА са били”напълно готови” за това Бог да премахне пристрастието към алкохола от живота им. И Бог е сторил точно това.

След като ни бе даден покой от алкохолизма, тогава защо да не можем по същия начин да достигнем до освобождаване от всяко друго затруднение или недостатък? Това е една от загадките на нашето битие, пълният отговор на която е само в Божия разум. Независимо от това, поне част от отговора е очевиден за нас. Когато мъже и жени се наливат с толкова много алкохол, че разрушават живота си, те извършват най-противоестествено деяние. Предизвиквайки инстинктивното си желание за самосъхранение, те изглежда са склонни към саморазрушение. Те вървят срещу собствения си най-силен инстинкт.

Когато разрушителната сила на алкохола ги отведе до смирение, Божията милост може да влезе в тях и да пропъди пристрастието им. Тук мощният им инстинкт за живот може напълно да сътрудничи на желанието на Създателя им да ги дари с нов живот. Защото както природата, така и Бог, презират самоубийството.

Повечето от другите ни трудности обаче не се вписват в такава една категория. Всеки нормален човек желае например да се храни, да се възпроизвежда, да бъде някой в обществото на себеподобните си. И иска да има поне някаква сигурност и безопасност, когато се опитва да постигне тези неща. Така всъщност го е сътворил Бог. Бог не е сътворил човека, за да се самоунищожава с алкохол, а го е дарил с инстинкти, които да му помагат да оцелее.

Отникъде, поне в този живот, не се разбира, че Създателят ни очаква от нас да се освободим от инстинктивните си желания. Доколкото ни е известно, никъде не пише, че Бог е отстранил от някое човешко същество всичките му естествени влечения.

Тъй като повечето от нас са родени с изобилие от естествени желания, не е странно, че допускаме те да надминат първоначалното си предназначение. Когато сме сляпо увлечени от тях или когато настоятелно искаме те да ни доставят повече наслади и удоволствия, отколкото е възможно или ни се полага, достигаме точката, в която се отклоняваме от степента на съвършенство, която Бог ни е отредил да имаме тук на земята. Това е мярката за недостатъците на нашия характер или, ако щете, на нашите грехове.

Ако се помолим, Бог сигурно ще прости прегрешенията ни. Той в никакъв случай не би ни направил белоснежно чисти и не би ни съхранил такива без нашето съдействие. Това е нещо, към което трябва сами да се стремим. Той иска от нас само да се опитаме с всички сили да напреднем в изграждането на характера си.

И така, стъпка Шеста – “Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези недостатъци от характера ни” – е начинът на АА за заемане на възможно най-добра позиция, за да се започне това доживотно дело. Това не означава, че очакваме да бъдем освободени от всичките си недостатъци така, както стана с пиенето. Някои от тях могат да изчезнат, но по отношение на повечето от тях трябва да се задоволим с бавно и постепенно подобряване. Ключовите думи “напълно готови” подчертават факта, че искаме да се стремим към най-доброто, което ни е известно или за което можем да научим.

Колко измежду нас притежават тази степен на готовност? В абсолютен смисъл, практически никой. Най-доброто, което можем да направим, с цялата си честност, на която сме способни, е да се опитаме да я постигнем. Дори тогава най-добрите от нас ще открият за свое удивление, че винаги има една точка, в която казваме: “Не, все още не мога да се откажа от това.” И често ще се оказваме на още по-опасно място, когато ни идва да възкликнем: “От това никога няма да се откажа!” Такава е силата на нашите инстинкти да надхвърлят самите себе си. Независимо от това доколко сме напреднали, винаги ще се намерят желания, които се противопоставят на Божията благодат.

Някои, които си мислят, че са постигнали много, могат да оспорят това, така че нека се опитаме да се спрем на проблема малко по-подробно. Никой не иска да е толкова горд, че да бъде упрекван в самохвалство, нито толкова алчен, че да бъде белязан като крадец. Никой не иска да се гневи толкова много, че да убие, да бъде толкова похотлив, че да изнасили, толкова лаком, че да съсипе здравето си. Никой не иска да бъде измъчван от постоянната болка на завистта или да бъде парализиран от мързел. Разбира се, повечето човешки същества не страдат от посочените недостатъци в толкова изразени форми.

Ние, които сме се отървали от тези крайности, сме склонни да се поздравим. А всъщност имаме ли основание за това? В крайна сметка не е ли чисто и просто личният интерес този, който е помогнал на повечето от нас да се отърват? Така или иначе за избягване на крайностите, които биха довели до нашето наказание, не се иска кой знае какво духовно усилие. Когато обаче се сблъскахме с по-меките прояви на същите тези несъвършенства, тогава къде сме?

Това, което трябва да признаем сега е, че ние се радваме на тези недостатъци. Ние всъщност ги обичаме. Кой например не обича усещането, че поне малко или дори много превъзхожда околните? Не е ли вярно, че оставяме алчността да се маскира като амбиция? Не е възможно да мислим, че харесваме похотта. Но колко мъже и жени говорят за любов, като при това вярват в думите си, само за да прикрият сладострастието в някой тъмен ъгъл на съзнанието си. И дори когато остават в рамките на общоприетото, много хора трябва да признаят, че сексуалните им фантазии често се прикриват под формата на романтични мечти.

Удоволствие доставя и така нареченият “справедлив гняв”. По перверзен начин може да извлечем удовлетворение от факта, че много хора предизвикват у нас досада, защото това ни носи приятното усещане на превъзходство. Обвитите с нашия гняв клюки, благовидна форма на убийство чрез съсипване на хората, също ни носят удовлетворение. С това ние не се опитваме да помогнем на онези, които критикуваме; опитваме се да изтъкнем собствените си морални принципи.

Когато чревоугодничеството не е напълно разрушително, за него също сме измислили по-лека формулировка – наричаме го “да не си отказваме нищо”. Живеем в свят, пълен със завист. Повече или по-малко всеки е заразен от нея. От този недостатък извличаме деформирано, но съвсем определено удоволствие. Иначе защо ще прахосваме толкова време да искаме това, което не притежаваме, вместо да полагаме усилия да го постигнем, или яростно да гоним качества, които никога няма да притежаваме, вместо де приемем факта и да се примирим? Колко често се трудим усилено без друг мотив, освен този да сме осигурени и бездейни в бъдеще – разбира се, наричаме това “излизане в пенсия”. Нека разгледаме и способността си за протакане, което всъщност е мързел с четири срички. Почти всеки може да представи дълъг списък от такива слабости и много малко от нас биха се замислили сериозно да се откажат от тях, освен ако те не започнат да им причиняват прекалено големи неприятности.

Някои хора могат разбира се да заключат, че са наистина готови за отстраняването на такива недостатъци. Но дори и те, ако изготвят списък на по-леки несъвършенства, ще бъдат принудени да признаят, че предпочитат да запазят някои от тях. Следователно ясно е, че много малко от нас могат лесно и бързо да се подготвят за насочване към духовно и морално съвършенство; искаме да постигнем само толкова, колкото ни е необходимо да си изкараме живота, в зависимост разбира се от различните ни схващания за това колко ни е необходимо. Така че разликата между “момчета и мъже” е разликата между стремежа към цел, която сами сме си набелязали и цел, която идва от Бога.

Мнозина веднага ще попитат: “Как е възможно да приемем пълния смисъл на стъпка Шеста? Та това е самото съвършенство!” Това изглежда труден въпрос, но в действителност не е такъв. Само стъпка Първа, в която направихме стопроцентово признание, че сме безпомощни пред алкохола, може да бъде практикувана до пълно съвършенство. Останалите единадесет стъпки представляват идеалното съвършенство. Те са целите, към които се стремим и мерките, с които преценяваме напредъка си. Погледната в тази светлина стъпка Шеста е все още трудна, но не е невъзможна. Единственото належащо нещо е да положим началото и да продължаваме да се опитваме.

Ако наистина искаме да постигнем нещо по тази стъпка по отношение на други проблеми освен алкохола, ще трябва отново да преоценим своята непредубеденост. Ще трябва да издигнем поглед към съвършенството и да бъдем готови да тръгнем в тази посока. Рядко има значение дали вървим колебливо. Единственият въпрос ще бъде: “Готови ли сме?”

Поглеждайки отново към тези недостатъци, от които все още не можем да се откажем, би трябвало да премахнем твърдите ограничения, които сме си поставили. Вероятно в някои случай ще бъдем принудени да кажем: “Все още не мога да се откажа от това…”, но не трябва да казваме: “От това никога няма да се откажа!”

Нека отхвърлим това, което изглежда като опасно отворени вратички. Предлага ни се да бъдем напълно готови да се стремим към съвършенство. Отбелязваме все пак, че известно забавяне може да ни бъде простено. Но на тази дума в съзнанието на търсещия благовидни причини алкохолик може да бъде дадено дълготрайно значение. Той може да се каже: “Лесна работа! Добре, ще се стремя към съвършенство, но няма за какво да си давам зор. Може би мога да отлагам безконечно решаването на някои от проблемите си”. Разбира се, така нищо няма да се постигне. Такова самозаблуждение трябва да бъде отстранявано заедно с много други приятни опити за обяснение на фактите. Най-малкото трябва да се захванем с най-лошите недостатъци на характера си и колкото се може по-скоро да тръгнем към отстраняването им.

В момента, в който кажем: “Не, никога!”, съзнанието ни се затваря за Божията благодат. Забавянето е опасно, а съпротивлението може да се окаже фатално. Точно това е точката, в която изоставяме ограничените си цели и се приближаваме към Божията воля спрямо нас.

Тъй като тази стъпка се отнася специално до смирението, тук би трябвало да се спрем и да размислим какво представлява смирението и какво означава неговото практикуване.

Наистина постигането на по-голямо смирение е основният принцип на всяка една от Дванадесетте стъпки на АА. Това е така, защото без известна степен на смирение нито един алкохолик не би могъл да остане трезвен. Почти всички в АА са установили, че ако не развият това скъпоценно качество повече, отколкото се изисква само за да останат трезви, те все още няма да имат кой знае какви изгледи да се почувстват истински щастливи. Без него не могат да живеят целеустремено или в трудни моменти да повикат на помощ вярата, която може да се справи с бедствени положения.

Смирението, като дума и като идеал, се посреща много лошо в нашия свят. Не само идеята е зле разбрана; често не се харесва и самата дума. Много хора нямат и най-малка представа за смирението като начин на живот. Много от приказките, които чуваме в ежедневието си и голяма част от това, което четем, подчертават възгордяването на човека от собствените му достижения.

С много интелект хората на науката са принуждавали природата да разкрие тайните си. Огромните ресурси, които сега се овладяват, обещават такива количества материални богатства, че много хора вярват в скорошното настъпване на сътворения от човека “златен век”. Бедността ще изчезне и ще има такова изобилие, че всеки ще може да се ползва от всичко, което си пожелае и да удовлетворява всяка своя прищявка. Теорията изглежда твърди, че щом всички първични инстинкти бъдат задоволени, няма да останат поводи за кавги. Хората ще бъдат щастливи и свободни да се съсредоточат върху културата и изграждането на личността. Единствено чрез собствените си разум и труд хората ще изградят съдбата си.

Определено нито един алкохолик и със сигурност нито един член на АА не подценява материалните постижения. Нито пък влизаме в спорове с многото, които все още страстно се придържат към убеждението, че задоволяването на основните ни естествени желания е главното предназначение на живота. Ние обаче определено сме сигурни, че нито една категория хора на света, повече отколкото алкохолиците, не е забърквала по-голяма каша в резултат на опитите си да живее според тези предписания. В течение на хилядолетия сме искали повече, отколкото ни се полагат обезпеченост, престиж и любов. Когато изглеждаше, че успявахме, ние пиехме, за да станат мечтите ни още по-грандиозни. Когато се разочаровахме, дори и частично, ние пиехме, за да забравим. Никога не получавахме достатъчно от това, което ни се струваше, че искаме.

Във всички тези стремежи, много от които добронамерени, основната ни грешка бе липсата на смирение. Не съумявахме да прозрем, че изграждането на личността и духовните ценности трябваше да бъдат поставяни на първо място и че предназначението на живота не е в удовлетворяването на материалните потребности. Съвсем типично за нас, бяхме объркали напълно целите със средствата. Вместо да гледаме на удовлетворяването на материалните желания като на средство, чрез което можем да живеем и функционираме като човешки същества, ние гледахме на тях като крайна цел и смисъл на живота.

Вярно е, че повечето от нас смятаха, че е желателно да имаме достоен характер, но очевидно добрият характер бе необходим, за да продължаваме да бъдем доволни от себе си. С повече честност и морал бихме имали по-добра възможност да получим онова, от което наистина се нуждаем. Но всеки път, когато трябваше да избираме между достойнството на характера и удобството, изграждането на характера се изгубваше в пушилката на това, което си мислехме, че е щастие. Много рядко приемахме, че изграждането на характера е нещо привлекателно само по себе си, нещо, към което бихме искали да се стремим независимо от това дали инстинктивните ни потребности са удовлетворени или не. Никога не ни минаваше през ум, че можехме да направим от честността, търпимостта и истинската любов към хората и Бог ежедневната основа на живота си.

Тази липса на придържане към някакви постоянни ценности и слепотата ни за истинския смисъл на нашия живот имаха и други лоши последици. Докато бяхме убедени, че можем да живеем като разчитаме единствено на собствената си воля и разум, дотогава действащата вяра във Висшата сила бе нещо невъзможно. Това оставаше в сила, дори когато вярвахме, че Бог съществува. В действителност може и да сме били искрено вярващи, но вярата ни оставаше безплодна, тъй като се опитвахме да си играем на Господ. Докато разчитахме преди всичко на собствените си сили, немислимо бе наистина да се уповаваме на Висшата сила. Липсваше основната съставка на всяко смирение – желанието да търсим и да изпълним Божията воля.

За нас процесът на откриване на нова перспектива бе невероятно болезнен. Само чрез постоянните унижения успявахме да научим нещо за смирението. Едва в края на един дълъг път, белязан от последователни поражения и унижения и при окончателното разгромяване на нашата самонадеяност, започнахме да възприемаме смирението като нещо повече от състояние на унизително отчаяние. На всеки новодошъл в АА се казва, в което скоро и сам има възможност да се убеди, че смиреното му признание за безпомощност пред алкохола е първата стъпка към освобождаването от неговата парализираща хватка.

И така, първо виждаме смирението като необходимост. Но това е само началото. Да се освободим напълно от отвращението към мисълта да бъдем смирени, да успеем да възприемем смирението като път към истинската свобода на човешкия дух, да се устремим към смирението като към нещо, което искаме, отнема на повечето от нас безкрайно много време. Един цял живот, движен от егоцентризъм, не може да бъде обърнат наведнъж. В началото се съпротивляваме на всяка крачка.

Когато най-накрая признаем без задръжки, че сме безсилни пред алкохола, ние сме склонни да въздъхнем с голямо облекчение и да кажем: “Добре, слава Богу, всичко свърши! Никога повече няма да ми се налага да мина през всичко това отново!” Тогава разбираме, често за свое изумление, че това е само първата крачка по новия път, който сме поели. Все още подтиквани от чиста необходимост, с нежелание се изправяме пред сериозните несъвършенства на характера ни, които на времето ни превърнаха в проблемни пиячи, несъвършенства, с които трябва да се справим, за да не се върнем отново към алкохолизма. Ние ще искаме да се отървем от някои недостатъци, но понякога това ще ни се струва ужасяващо невъзможно. Тогава със страстно постоянство се вкопчваме за други, които също са толкова пагубни за нашето равновесие, защото все още им се наслаждаваме прекалено много. Как е възможно да съберем решителност и желание да се отървем от такива непреодолими пориви и желания?

Отново обаче сме подтиквани от неизбежното заключение, до което води опитът на АА, че определено трябва да опитаме с воля или в противен случай ще се провалим по пътя. На този етап от нашето напредване изпитваме огромен натиск от страна на стремежа си да постъпваме правилно. Принудени сме да изберем между мъките на опитването и неизбежните наказания, ако не се опитваме. Тези първи стъпки по пътя правим с нежелание, но все пак ги правим. Може и все още да не ценим високо смирението като желана лична добродетел, но го приемаме като необходима помощ за нашето оцеляване.

Но когато открито погледнем към някои от тези недостатъци, когато ги обсъдим с друг човек и пожелаем да се освободим от тях, представата ни за смирението започва да придобива по-широк смисъл. По това време вероятно до известна степен сме се отървали от най-унищожителните си слабости. Радваме се на минути, в които наистина сме обхванати от душевен покой. За тези от нас, които до този момент са познавали само състоянието на възбуда, депресия или напрежение – с други думи за всеки от нас – този новооткрит покой е безценен дар. Наистина се е прибавило нещо ново. Докато преди смирението беше насилствено преглъщана унизителна храна, сега то се превръща в хранителна съставка, която може да ни донесе ведрина.

Това подобрено схващане за смирението отключва вратата пред друга революционна промяна в нашия поглед към света. Очите ни се отварят за огромните ценности, произтичащи от болезненото освобождаване от егоцентризма. До този момент животът ни бе насочен предимно към бягство от болката и проблемите. Бягахме от тях като от чума. Не искахме да си признаем факта, че страдаме. Бягството чрез бутилката беше винаги разрешение. Изграждането на личността чрез страданието може и да приляга на светци, но на нас определено не ни допадаше.

Тогава в АА ние гледахме и слушахме. Навсякъде видяхме смирението да превръща провалите и нещастието в безценни достойнства. Слушахме история след история за това, как смирението бе извлякло сила от слабостта. Във всеки случай болката бе цената, необходима за да бъдем допуснати до нов живот. Тази цена обаче ни бе дала повече, отколкото очаквахме. Даде ни известно смирение, което, както открихме – уталожваше болката. Започнахме по-малко да се страхуваме от болката и повече от всякога да се стремим към смирението.

В хода на по-доброто опознаване на смирението най-дъблокия резултат бе промяната на нашето отношение към Бог. И това бе вярно независимо от това дали бяхме вярващи или невярващи. Започнахме да се прощаваме с мисълта, че Висшата сила е нещо като второстепенен резервен играч, когото можем да повикаме само при нужда. Идеята, че ще продължим да си живеем живота, като Бог ни помага по малко от време на време, започва да се изпарява. Много от нас, които се бяха смятали за религиозни, осъзнаха ограничеността на това отношение. Отказвайки да поставим Бог на първо място, ние се бяхме лишили от помощта Му. Но сега в думите: “Аз не представлявам нищо, всичко е дело на Отца” се появи обещанието за помощ и смисъл.

Видяхме, че не бе необходимо да ни тласкат насила към смирението. То можеше да дойде от собственото ни желание, както и от неотслабващото страдание. В живота ни настъпи обрат, когато потърсихме смирението като нещо, което желаем, вместо като нещо, което ни е необходимо. Той отбеляза момент, в който започнахме да разбираме истинския смисъл на стъпка Седма: “Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци”.

Доближавайки се до самото изпълнение на стъпка Седма, може би е добре ние от АА да се запитаме още веднъж точно какви са по-далечните ни цели. Всеки от нас би искал да живее в мир със себе си и с околните. Бихме искали да сме сигурни, че Божието милосърдие може да направи от нас това, което не можем да постигнем сами. Видяхме, че недостатъците на характера, основани на недалновидни и недостойни желания са препятствията, които блокират пътя ни към тези цели. Сега виждаме ясно, че сме отправяли неразумни искания към себе си, към другите и към Бог.

Основният двигател на недостатъците ни бе егоцентричния страх – първичния страх, че може да загубим нещо, което притежаваме или че няма да получим нещо, което сме пожелали. Живеейки с неизпълнени желания, ние бяхме в състояние на постоянно объркване и неудовлетворение. Следователно, не можехме да намерим покой, ако не откриехме начин да намалим тези искания. Разликата между искане и обикновена молба е ясна за всеки.

Стъпка Седма е точката, в която променяме поведението си така, че с помощта на смирението можем да излезем от себе си и да се придвижим към другите и към Бог. Най-важното в стъпка Седма е смирението. Всъщност това означава, че сега трябва да пожелаем да опитаме смирението като цяр за отстраняването на другите ни недостатъци така, както в случая, когато признахме, че сме безпомощни пред алкохола и повярвахме, че сила по-висша от нас ще възвърне здравия ни разум. Ако тази степен на смирение ни помогне да открием милосърдието, чрез което можеше да бъде прогонено едно толкова смъртоносно пристрастие, то тогава трябва да има надежда за постигане на същия резултат по отношение на всеки друг проблем.

Стъпка Осма и стъпка Девета се отнасят до сферата на личните взаимоотношения. Първо, поглеждаме назад и се опитваме да открием къде сме сгрешили; след това влагаме цялото си старание за поправянето на стореното зло и трето, след като сме разчистили по този начин останките на миналото, търсим по какъв начин с новооткритото познание за самите себе си, можем да развием възможно най-добри отношения с всяко човешко същество, което познаваме.

Това е много голямо начинание. Това е задача, която можем да изпълняваме с нарастващо умение, без никога да успеем наистина да я осъществим. Овладяването на умението да живеем в мир, партньорство и братство с всички мъже и жени е интересно и увлекателно начинание. Всеки анонимен алкохолик е открил, че не може да постигне голям напредък в него, ако първо не се обърне назад и не направи точен и безпощаден преглед на човешките отломки, които е оставил по пътя си. До известна степен той вече е направил това, извършвайки духовния си самоанализ, но сега идва времето, когато трябва да удвои усилията си, за да открие колко хора и по какъв начин е наранил. Това ново отваряне на емоционални рани, някои стари, други вероятно забравени, а трети все още болезнено чувствителни, на пръв поглед може да изглежда безцелна и безсмислена операция. Но ако с добро се положи началото, големите придобивки се проявяват толкова бързо, че болката стихва с отстраняването на всяко следващо препятствие.

Тези препятствия са разбира се съвсем реални. Първото и едно от най-трудните е свързано с прошката. В момента, в който преосмислим изкривените си или прекъснати взаимоотношения с друг човек, преминаване в защитна позиция. За да избегнем мислите за злото, което сме причинил на друг, ние отмъстително се съсредоточаваме върху злото, което той ни е причинил. Това е особено вярно, ако той наистина не се е държал добре. Триумфално се хващаме за лошото му поведение като за идеалния мотив да намалим или забравим нашето собствено.

Точно тук трябва да се хванем здраво в ръце. Не върви истинският алкохолик да връзва кусури другиму. Нека не забравяме, че алкохолиците не са единствените, които са обсебени от болезнени чувства. Нещо повече, обикновено поведението ни под въздействието на алкохола е предизвикало недостатъците на другите да излязат наяве. Ние многократно сме изчерпвали до краен предел търпението на най-добрите си приятели и сме предизвиквали най-лошите страни на тези, на чието предразположение по начало не сме се радвали. В много случаи става дума за събратя по съдба, за хора, чиито мъки бяхме увеличили. Ако сега трябва да поискаме да ни простят, защо не започнем от това първо ние да простим, на всеки поотделно и на всички заедно?

Когато изреждаме хората, на които сме причинили зло, повечето от нас се сблъскват с друго препятствие. Беше ни нанесен доста сериозен удар, когато установихме, че трябва да се подготвим да признаем ужасното си поведение пред тези, на които бяхме причинили зло. Достатъчно неловко ни беше, когато трябваше да си го признаем само пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество. Но перспективата да посетим или дори да пишем на засегнатите ни ужасяваше, особено когато си припомняхме колко лошо бяха настроени към нас. Имаше също и такива случаи, когато хората, на които бяхме причинили зло, все още бяха в щастливо неведение, че сме ги наранили. Тогава защо да не оставим миналото на мира, казвахме ние. Защо въобще да мислим за всички тези хора? Това бяха някои от пътищата, чрез които страхът се обединяваше с гордостта, за да ни попречи да направим списък на всички хора, на които бяхме причинили зло.

Някои от нас обаче се препънаха друго непредвидено препятствие. Хващахме се упорито за твърдението, че когато пиехме, причинявахме зло единствено на себе си. Семействата ни не страдаха, защото винаги си плащахме сметките и рядко пиехме вкъщи. Деловите ни партньори не страдаха, защото обикновено идвахме навреме на работа. Репутацията ни не беше пострадала, защото бяхме сигурни, че малко хора знаят за нашето пиене. Тези, които знаеха пък понякога ни убеждаваха, че и на порядъчния човек може да му се случи да бъде на градус. Нищо повече от това, което лесно можеше да мине с няколко обичайни извинения.

Това отношение разбира се е крайният резултат на умишленото забравяне. Това е отношение, което може да бъде променено единствено чрез дълбоко и честно анализиране на мотивите на действията ни.

Въпреки че в някои случаи въобще не можем да възмездим злото, а в някои случаи това трябва да бъде отложено, независимо от това трябва да направим точен и наистина изчерпателен преглед на миналия си живот, тъй като в него са били замесени и много други хора. В много случаи ще установим, че независимо от това, че злото сторено на другите не е голямо, емоционалните злини, които сме причинили на себе си, са много големи. Много дълбоко, понякога съвсем забравени, в подсъзнанието ни се таят пагубни емоционални конфликти. В момента на тези събития те са ни причинили силни емоционални сътресения, които в последствие са обезцветили личността ни и са тласнали живота ни надолу.

Въпреки че главната ни цел е да възмездим другите, също толкова важно е да извлечем от преосмислянето на личните си взаимоотношения възможно най-изчерпателна информация за самите себе си и за основните ни затруднения. Тъй като лошите взаимоотношения с други хора почти винаги са били непосредствена причина за мъките ни, в това число и за алкохолизма ни, нито една друга област на анализ не дава по-удовлетворителни и ценни резултати от тази. Спокойното, вглъбено размишление върху личните ни взаимоотношения е в състояние да задълбочи степента на нашето самопознание. Можем да достигнем много по-далеч от повърхностните си слабости, можем да видим основните недостатъци, тези, които понякога бяха в самата основа на хода на живота ни. Дълбокото вникване в себе си, както откриваме, се отплаща и то щедро.

След това бихме могли да се попитаме какъв смисъл влагаме в думите “причинихме зло” на други хора. И въобще какви видове зло си причиняват хората един на друг? За да дадем определение на думата “зло” в практически смисъл, можем да го наречем резултат от сблъсък на инстинкти, които причиняват физическа, умствена, емоционална или духовна вреда на хората. Ако сме с постоянно лош нрав, предизвикваме гняв у другите. Ако лъжем или мамим, лишаваме другите не само от благата на този свят, но и от емоционална устойчивост и душевно спокойствие. Всъщност им даваме повод за презрение и отмъстителност. Ако сексуалното ни поведение е егоистично, можем да предизвикаме ревност, страдание и силно желание за мъст.

Тези прояви на осъдително поведение в никакъв случай не изчерпват злото, което можем да причиним. Нека помислим за по-трудно доловимите форми, които понякога нанасят не по-малка вреда. Нека предположим, че в семейна среда сме стиснати, безотговорни, коравосърдечни и студени. Нека предположим, че сме раздразнителни, прекалено критични, нетърпеливи и ни липсва чувство за хумор. Нека предположим, че съсредоточаваме вниманието си върху един член на семейството и пренебрегваме другите. Какво става, когато се опитваме да наложим волята си над цялото семейство, било чрез желязна дисциплина, било чрез постоянно даване на дребнави указания как точно трябва да организират живота си час по час? Какво става, когато затънем в депресия и самосъжаление, които прехвърляме и върху околните? Такъв списък на злини, причинени на другите – този вид, който прави съвместния живот с нас пиещите алкохолици, труден и често непоносим – може да бъде продължен до безкрайност. Когато пренасяме такива недостатъци в магазина, в службата и компанията на нашите познати, те могат да причинят почти толкова големи злини, колкото тези, които сме причинили вкъщи.

След като внимателно сме разгледали тази област на човешките взаимоотношения и сме решили кои черти на нашата личност са наранили и объркали живота на другите, вече можем да се опитаме да преровим паметта си за хората, които сме обидили. Няма да е трудно да открием най-близкостоящите и най-оскърбените. Тогава, връщайки се назад в живота си година по година, докъдето стига паметта ни, вероятно ще направим дълъг списък на хора, които до една или друга степен са били засегнати. Разбира се, би трябвало да обмислим и преценим внимателно всеки отделен случай. Трябва да се придържаме към признаването на нещата, които ние сме извършили, като междувременно забравим злините, които са ни причинени, както истинските, така и измислените. Трябва да избягваме крайните преценки, както по отношение на самите нас, така и по отоношние на другите. Не бива да преувеличаваме нито собствените си, нито чуждите недостатъци. Нашата постоянна цел трябва да бъде постигането на трезва и обективна оценка.

Когато моливът ни спира, можем да се окуражим и подкрепим, като си припомним какво е означавал за другите опитът на АА по тази Стъпка. Това е началото на края на нашата изолация от другите хора и Бога.

Добра разсъдливост, правилна преценка за подходящия момент, смелост и благоразумие – това са качествата, които ще са необходими за предприемането на стъпка Девета.

След като сме изготвили списък на хората, на които някога сме причинили зло, след като сме размислили внимателно върху всеки отделен случай и сме се опитали да възприемем най-правилното поведение, установяваме, че изкупуването на вината разделя тези, към които трябва да подходим, на няколко групи. Ще има такива, към които трябва да се обърнем веднага, щом сме достатъчно сигурни, че можем да останем трезви. Ще има такива, пред които можем само частично да изкупим вината си, защото пълното и разкриване ще причини на тях или на други по-скоро зло, отколкото добро. Ще има и други случаи, в които това трябва да бъде отложено и други, с които поради естеството на обстоятелствата никога няма да можем да влезем в непосредствен контакт.

Повечето от нас започват да разглеждат някои от грешките си още в деня, в които сме се присъединили към Анонимни алкохолици. В момента, в който споделяме със семействата си, че наистина ще опитаме програмата на АА, процесът вече е започнал. В това отношение рядко става въпрос за правилен избор на момента или за предпазливост. Искаме да се приберем и на висок глас да съобщим добрата вест. След завръщането си от първата сбирка или може би след прочитането на книгата “Анонимни алкохолици” обикновено ни се иска да седнем с някой член на семейството си и откровено да признаем злото, което сме причинили с пиенето си. Почти винаги искаме да отидем дори по-далеч и да си признаем и други недостатъци, които са направили съвместния живот с нас толкова труден. Това ще бъде нещо съвсем ново, коренно различно от онези махмурлийски утрини, когато ту ругаехме себе си, ту обвинявахме домашните си, и целия свят за собствените си неприятности. По време на това начало е необходимо само общо да признаем недостатъците си. Може би е неразумно в този момент да се връщаме към конкретни мъчителни епизоди. Разумът подсказва, че не трябва да бързаме. Дори и да искаме да разкрием най-лошото, не бива да забравяме, че не можем да си купуваме душевен покой за сметка на другите.

По сходен начин трябва да постъпваме и в работата си. Трябва веднага да помислим за такива хора, които знаят всичко за нашето пиене и са най-много засегнати от него. В тези случаи обаче трябва да бъдем дори по-сдържани, отколкото с домашните си. Може би в продължение на няколко седмици или дори повече не трябва да казваме нищо. Първо трябва да сме сигурни, че крачим уверено по пътя на АА. Тогава ще сме готови да се обърнем към тези хора, да им кажем какво представлява АА и какво се опитваме да постигнем. На тази основа можем спокойно да признаем стореното зло и да поднесем извиненията си. Можем да платим или да обещаем да платим всички свои дългове, финансови или от друго естество. Великодушието на повечето хора спрямо това спокойно откровение често е изненадващо. Дори и най-строгите ни и имащи основание да бъдат такива критици често ще ни протягат ръце още при първия опит.

Тази атмосфера на одобрение и похвала е толкова въодушевяваща, че можем да излезем от равновесие и да ни се иска още и още да изпитваме това чувство. Или можем да бъдем тласнати в обратна посока в редките случаи, когато ни посрещат хладно и скептично. Това ще ни изкуши да спорим или да настояваме на своето. Или може да ни обезсърчи и подтикне към песимизъм. Но ако предварително сме се подготвили добре, такива реакции няма да ни отклонят от поставената цел.

След първите опити да изкупим грешките си може би ще изпитаме такова чувство на облекчение, че ще сметнем задачата си за изпълнена. Ще ни се иска да почиваме върху лаврите си. Изкушението да се откажем от най-унизителните и плашещи ни срещи, които все още ни предстоят, е много голямо. Често ще измисляме благовидни причини, за да отхвърлим изцяло тези проблеми. Или просто може да протакаме, като си казваме, че все още не е дошъл подходящият момент, докато всъщност сме пропуснали много възможности за поправяне на сериозни грешки. Нека не говорим за благоразумие, когато всъщност става дума за бягство.

Веднага щом се почувстваме уверени в новия си начин на живот и започнем чрез поведението си и чрез примери да убеждаваме околните, че действително се променяме към по-добро, обикновено е разумно да си поговорим напълно откровено с тези, които са били сериозно засегнати и дори с тези, които не си дават пълна сметка за това, което сме сторили. Единствените изключения трябва да бъдат само за тези хора, на които разкритията биха причинили зло. Тези разговори могат да започнат непринудено. Ако обаче спонтанно не се появи благоприятен случай, в даден момент ще трябва да съберем цялата си смелост с открито лице да се обърнем към дадения човек и да свалим картите на масата. Излишно е да затъваме в прекалени угризения пред тези, но които сме сторили зло, но отстраняването на грешките на това ниво трябва да бъде винаги открито и пълно.

Може да има само едно съображение, което да ни спре от пълно разкриване на стореното зло. То ще се появи в редките случаи, когато пълното откровение може да нанесе вреда на този, пред когото искаме да изкупим вината си. Или – което е не по-малко важно – може да нанесе вреда на други хора. Не можем, например, да излеем разказ за извънбрачните си приключения върху главата на нищо неподозиращите си съпруга или съпруг. И дори в тези редки случаи, когато трябва да се обсъждат подобни проблеми, нека избягваме да нанасяме вреда на трети лица, които и да са те. Нашият товар няма да олекне, ако необмислено правим кръста на другите по-тежък.

Много деликатни въпроси могат да възникнат и в други области, където е валиден същият този принцип. Нека предположим, че сме пропили много служебни пари, било под формата на “заем”, било като прекомерно сме раздули графата “Разходи”. Да предположим, че това не може да остане незабелязано, ако ние си мълчим. Дали веднага да признаем вината си пред фирмата, като можем да бъдем напълно сигурни, че ще ни уволнят и ще бъдем осъдени на безработица? Или първо да се посъветваме с тези, които ще бъдат тежко засегнати? Да изложим ли тези свои проблеми пред нашия наставник или духовен съветник, като откровено помолим Бог за помощ и съвет – едновременно с това решавайки да предприемем правилната стъпка в момента, в който проблемът се изясни, каквото и да ни струва това? Разбира се, няма готов отговор за всички тези въпроси. Всички те обаче изискват желание за пълно изкупване на вината, толкова по-скоро и по-пълно, колкото обстоятелствата позволяват.

Преди всичко трябва да сме абсолютно сигурни, че не се бавим от страх. Защото готовността ни да понесем пълната отговорност за миналите си постъпки и същевременно да поемем пълната отговорност за благополучието на другите е истинският дух на стъпка Девета.

Работейки по първите девет стъпки, ние се подготвяхме да пристъпим към нов живот. Но когато наближавахме стъпка Десета, започвахме на практика ден след ден, в бели и черни дни да прилагаме начина на живот на АА. Тогава идва трудното изпитание – можем ли да останем трезви, за да съхраним емоционалното си равновесие и да живеем целеустремено при всякакви условия?

Постоянното наблюдение върху лошите и добрите ни качества и истинското желание да се учим и да се развиваме духовно се оказаха жизнено необходими за нас. Ние алкохолиците проумяхме това, заплащайки висока цена. Разбира се, хора с повече опит във всички времена и навсякъде са се подлагали на безпощадно самонаблюдение и самокритика. Това е така, защото мъдрите винаги са знаели, че никой не може не може да постигне нищо в живота, докато не превърне самоанализа в свой редовен навик, докато не бъде в състояние да признава и приема онова, което открива, и докато търпеливо и настоятелно не се опитва да поправя грешките си.

Ако един пияница има ужасен махмурлук, защото е препил предния ден, той не може да се чувства добре днес. Има обаче и друг вид махмурлук, който всички ние изпитваме, независимо от това дали пием или не. Това е емоционалният махмурлук, пряк резултат от вчерашни или понякога днешни прекалени отрицателни емоции – гняв, страх, ревност и други подобни. Ако искаме да живеем днес и утре, непременно трябва да се отървем от тези “махмурлуци”. Това не означава, че трябва да се връщаме болезнено към миналото. Това означава да признаваме и поправяме грешките си сега. Самоанализът ни позволява да се справим с миналото. Когато това е направено, наистина сме в състояние да оставим миналото зад гърба си. Когато сме си направили щателен самоанализ и сме се помирили със себе си, идва и увереността, че ще можем да се справим и с утрешните проблеми.

Въпреки че всички самооценки се основават на сходни принципи, те се отличават по фактора време. Има моментни преценки, които предприемаме по всяко време на деня, всеки път когато се усетим объркани. Има такива, които извършваме в края на деня, когато правим преглед на всичко случило се през изминалите часове. Тогава правим отчет, като в графата “Кредит” си поставяме оценка за доброто, а в графата “Дебит” отбелязваме стореното зло. Освен това има и такива случаи, когато сами или в компанията на нашия наставник или духовен съветник правим внимателен преглед на постигнатото от времето на последната равносметка. Мнозина от АА извършват ежегодно и шестмесечно “прочистване на душите си”. Много от нас обичат от време на време да се оттеглят от външния свят някъде, където на спокойствие могат да се отдадат на самоанализ и медитация.

А всъщност не убиват ли тези навици радостта и времето ни? Трябва ли ние, анонимните алкохолици, да прекарваме по-голяма част от деня в мрачно преразглеждане на греховете, допуснати когато сме извършили нещо, или обратно, когато не сме извършили нещо? Всъщност едва ли. Настояваме за правенето на самоанализ, само защото много от нас никога не са имали навика да си правят точна самопреценка. Щом веднъж този оздравителен обичай пусне корени, той става толкова интересен и полезен, че не забелязваме как минава времето, през което сме заети с него. Защото минутите, а понякога и часовете, прекарани в самоанализиране, правят всички останали часове по-добри и по-щастливи. С течение на времето, вместо да бъде нещо необикновено и изолирано, самоанализът се превръща в нещо обичайно за всекидневието ни.

Преди да се запитаме какво представлява моментната оценка, нека погледнем при какви обстоятелства такъв род самопреценка може да се окаже от полза.

Духовно правило е, че всеки път, когато сме разстроени по независимо каква причина, нещо не е наред с нас самите. Ако някой ни нарани и нас ни заболи, грешката е и наша. Но няма ли изключения от това правило? Какво да кажем за “справедливия гняв”? Ако някой ни мами, не сме ли в правото си да изпаднем в ярост? Не можем ли да се разгневим на самодоволните? За нас от АА това са твърди опасни изключения. Установихме, че “справедливият гняв” трябва да остане само за онези, които по-добре могат да се справят с него.

Малко хора са ставали толкова често жертва на недоволството, колкото алкохолиците. Без значение е дали недоволството ни е оправдано или не. Едно избухване може да провали цял един ден, а спотаената злоба да ни направи отчайващо неефективни. Освен това не съумявахме да разграничим справедливия от несправедливия гняв. Мислехме си, че възмущението ни е винаги основателно. Гневът, този лукс, който по-уравновесените хора рядко си позволяват, можеше да ни държи до безкрайност в състояние на емоционална неуравновесеност. Тези “емоционални” запои често ни водеха към бутилката. Други смущения като ревност, завист, самосъжаление или наранена гордост, водеха до същите последствия.

Моментната преценка предприета в случаите на такива смущения може да помогне много за успокояване на бурните чувства. Тя намира приложение основно в случаите, които възникват в ежедневието. Разглеждането на по-сериозните затруднения е добре да бъде отложено, когато е възможно, за специално отредено за това време. Бързата преценка има за цел да се справи с всекидневните приливи и отливи, особено когато хора или нови събития ни изваждат от равновесие и ни тласкат към грешки.

При всички тези ситуации се нуждаем от сдържаност, честна преценка на положението, готовност да приемем, че вината е наша и също така готовност да простим, ако вината е у другиго. Не трябва да се отчайваме, когато допускаме старите си грешки, защото сдържаността не се усвоява лесно. Трябва да се стремим към напредък, а не към съвършенство.

Първата ни цел трябва да бъде да се учим на сдържаност. Това е особено важно умение. Когато говорим или действаме припряно или необмислено, способността ни да бъдем справедливи или търпеливи се изпарява за миг. Една неприятна реплика или една прибързана оценка могат да провалят отношенията ни с околните за цял ден, а може би и за цяла година. Няма нищо по-ценно от сдържаността в това, което изричаме или пишем. Трябва да избягваме прибързаното критикуване и яростните емоционални спорове. Същото се отнася и до цупенето и мълчаливата надменност. Това са глупави емоционални клопки, към които ни примамват гордостта и отмъстителността. Първата ни работа е да избегнем тези клопки. Когато нещо ни тласка към тях, трябва да се научим да спрем и да размислим. Защото няма да бъдем в състояние да мислим и действаме правилно, ако навикът да бъдем сдържани не стане автоматичен.

Неприятните или неочаквани проблеми не са единствените, които изискват от нас да се самоконтролираме. Трябва да бъдем не по-малко внимателни и когато постигнем известна степен на престиж или материален успех. Вярно е, че няма други хора, които да обичат личните успехи повече от нас – ние се опивахме от успехите като от вино, което винаги ни изпълваше с ликуване. Когато ни спохождаше успех, ние се отдавахме на блянове за още по-големи победи над хората и обстоятелствата. И така, заслепени от горделива самоувереност, бяхме склонни да се самовъзвеличаваме. Разбира се, тогава хората се отдръпваха от нас с досада или огорчение.

Сега, когато сме в АА и сме трезви и печелим отново уважението на приятелите и колегите си, ние откриваме, че все още ни е необходимо да проявяваме бдителност. Като гаранция срещу “самовъзвеличаването” можем да си напомняме, че днес сме трезви само благодарение на Божията милост и че всеки успех, който сме постигнали се дължи повече на Бог, отколкото на самите нас.

Накрая виждаме, че всички хора, без ние да правим изключение, са до известна степен неуравновесени и често грешат и тогава се доближаваме до истинската търпимост и разбираме истинския смисъл на любовта към хората. С придвижването ни напред ще ни става все по-ясно, че е безсмислено да се гневим или да допускаме да бъдем наранявани от хора, които като нас страдат от болестите на растежа.

Такава коренна промяна в схващанията ще ни отнеме време, понякога много време. Малко хора могат искрено да твърдят, че обичат всички. Повечето от нас трябва да признаят, че са обичали, но много малко хора; че към повечето са били безразлични дотогава, докато не им причинят някаква неприятност; а що се отнася до останалите – тях просто не са ги харесвали или направо са ги мразели. Въпреки че такова поведение се среща често, ние от АА намираме, че се нуждаем от нещо по-добро за поддържането на душевното ни равновесие. Не можем да живеем с омраза към хората. Мисълта, че можем собственически да обичаме малък брой хора, да пренебрегваме повечето и да продължаваме да мразим или да се страхуваме от когото и да било, трябва да бъде изоставена, макар бавно и постепенно. Можем да се опитаме да спрем да отправяме неразумни искания към онези, които обичаме.

Можем да започнем да оказваме внимание на онези, на които досега не сме обръщали никакво внимание. Спрямо тези, които не харесваме, трябва да се стремим да бъдем справедливи и любезни, като полагаме всички усилия да ги разберем и да им помагаме.

Когато подведем някои от тези хора, трябва бързо да си го признаем – винаги пред себе си, а и пред тях, ако признанието може да им помогне. Учтивостта, любезността, справедливостта и любовта са ключовете, чрез които можем да постигнем хармония практически с всеки човек. Когато се съмняваме, можем винаги да спрем и да кажем: “Нека бъде Твоята, а не моята воля.” Можем също така да се питаме: “Постъпвам ли днес спрямо другите така, както бих искал те да постъпват спрямо мен?”

Когато настъпва вечерта, може би непосредствено преди лягане мнозина от нас правят равносметка на изминалия ден. Тук е мястото да си спомним, че самоанализът не дава задължително отрицателни резултати. Наистина лош ден е този, в който не сме направили нищо добро. В действителност дните ни обикновено са изпълнени с конструктивни неща. Трябва да потърсим добрите намерения, добрите мисли и добрите действия. Дори когато сме положили усилия, но не сме успели, трябва да оценим това като едно от най-добрите ни постижения. При тези условия положените усилия, макар и неуспешни, се превръщат в предимства. От тях получаваме необходимата подкрепа, за да продължим напред. Един човек, изпитал това на собствения си гръб, веднъж каза, че страданието е пробният камък към всеки духовен прогрес. Ние от АА сме изцяло съгласни с това твърдение, защото знаем, че преди да дойде трезвостта, трябваше да понесем страданията, свързани с пиенето, а преди да дойде спокойствието, трябваше да минем през емоционалното объркване.

Поглеждайки към графата “Дебит” на дневния си отчет, трябва внимателно да изследваме мотивите си за всички мисли и действия, които ни се струват лоши. В повечето случаи е лесно да се видят и разберат мотивите ни. Когато сме били изпълнени с гордост, когато сме били разгневени, ревниви, тревожни или уплашени, сме постъпвали чисто и просто по съответния начин. Тук само трябва да видим, че сме постъпили лошо, да опитаме да съзрем как бихме могли да постъпим по-добре и да решим да пренесем с Божията помощ тези уроци в утрешния ден, като разбира се нанесем тези поправки, на които досега не сме обръщали внимание.

В други случаи обаче, само при най-щателно взиране можем да разберем какви са били истинските ни мотиви. Има случаи, в които нашият стар враг, склонността да се самооправдаваме, се е намесил и е оправдал действително лошо поведение. Тук се изкушаваме да си мислим, че мотивите и причините са били правилни, докато всъщност това не е така.

Ние “конструктивно критикувахме” някого, който се нуждаеше от критика, но всъщност истинският ни мотив бе да спечелим един безцелен спор. Или ако това ставаше в отсъствие на съответното лице, мислехме, че помагаме на другите да го преценят правилно, докато всъщност истинският ни мотив бе, принизявайки другия да почувстваме своето превъзходство. Понякога наранявахме тези, които обичахме, защото си мислехме, че се нуждаят от “урок”, а всъщност искахме да ги наказваме. Бяхме потиснати и се оплаквахме, че не се чувстваме добре, когато преди всичко искахме да спечелим съчувствие и внимание. Тази странна черта на ума и чувствата, това перверзно желание да скрием един лош мотив под формата на добър, прониква в човешкия живот от горе до долу. Този неуловим и изплъзващ се вид лицемерие може за залегне в основата и на най-малкото желание или мисъл. Ежедневният стремеж за откриване, признаване и изправяне на тези недостатъци е изключително важен за изграждането на личността и воденето на правилен живот. Искреното съжаление за стореното зло, истинската благодарност за получените блага и желанието утре да постъпим по-добре са онези постоянни добродетели, към които трябва да се стремим.

След като сме разгледали по този начин изминалия ден, без да пропускаме да оценим стореното зло и като сме претърсили душите си без страх и снизхождение, можем искрено да благодарим на Бог за получените блага и да спим с чиста съвест.

Молитвата и медитацията са нашите основни средства за осъществяване на съзидателен контакт с Бог.

Ние от АА сме активни хора, получаващи удоволствие от решаването – обикновено за пръв път в живота си – на реални жизнени проблеми и усърдно стараещи се да помогнем на следващите алкохолици, които идват при нас. Така че не е учудващо, че често подценяваме сериозната медитация и молитва като нещо, което всъщност не е необходимо. Разбира се чувстваме, че тя е нещо, което би могло да ни помогне в извънреден случай, но в началото много от нас са склонни да гледат на нея като на загадъчна способност на духовниците, от която можем да се надяваме на косвена полза. Или може би въобще не вярваме в тези неща.

На някои новодошли и на тези бивши агностици, които все още гледат на групата на АА като своя висша сила, твърденията за силата на молитвата могат, независимо от логическите доводи и натрупания опит, все още да се струват неубедителни или неприемливи. Тези от нас, които някога са мислили така, могат да се отнесат с разбиране и съчувствие. Ние добре помним как нещо дълбоко в нас ни караше да се бyнтyваме срещу идеята да коленичим пред какъвто и да е Бог. Мнозина от нас имаха силни логически доводи, които “доказваха”, че Бог изобщо не съществува. Как да се обяснят всичките нещастни случаи, болести, жестокост и несправедливост по света? Какво да кажем за всеки нещастен живот, който е пряк резултат от вродени дефекти и неконтролируеми обстоятелства? Определено в тези неща няма никаква справедливост и следователно не може да има Бог.

Понякога приемахме нещата по малко по-различен начин. Разбира се, казвахме ние, кокошката сигурно е съществувала преди яйцето. Без съмнение вселената има някаква “първопричина”, може би Бога на Атома, ту студен, ту горещ. Но определено няма никакви доказателства за съществуването на Бог, който да знае, за съществуването на хората и да се грижи за тях. Ние харесвахме АА и бързо приемахме, че то прави чудеса. При все това бягахме от медитацията и молитвата с упоритостта на изследовател, който отказва да извърши някои опити от страх те да не оборят любимата му теория. Разбира се, най-накрая опитахме и когато дойдоха неочакваните резултати, се почувствахме различно; всъщност научихме нещо различно и така повярвахме в силата на медитацията и молитвата. Открихме, че това може да се случи на всеки, които опита. Някога добре са казвали, че “единствените безбожници, които отхвърлят молитвата, са тези, които никога не са я опитали както трябва”.

Тези от нас, които достигнаха до редовна молитва, не биха се отказали от нея така, както не биха се отказали от въздуха, храната и слънчевата светлина. И при това поради същата причина. Когато се лишим от въздух, светлина или храна, страда тялото. Когато обръщаме гръб на медитацията и молитвата, по сходен начин лишаваме ума си, чувствата си и интуицията си от жизнено необходима подкрепа. Така както тялото може да не изпълнява предназначението си поради липса на храна, така може да стане и с душата. Ние всички се нуждаем от светлината на Божието битие, от храната на неговата сила и от духа на Неговата милост. По удивителен начин животът на АА доказва тази вечна истина.

Съществува пряка връзка между самоанализа, медитацията и молитвата. Взети по-отделно, тези действия могат да ни донесат много облекчение и полза. Но когато са логично свързани и преплетени, резултатът им е една непоклатима основа за човешкия живот. От време на време ни се дава възможност да съзрем тази задпределна реалност, която е Божието царство. И ние ще бъдем успокоени и уверени, че собствената ни съдба в това царство ще бъде сигурна докато се опитваме, колкото и колебливо, да открием и изпълним волята на собствения си Създател.

Както видяхме, самоанализът е средство, чрез което ние мобилизираме ново виждане, действие и благодат в борбата си срещу тъмните и отрицателни страни на собствената си природа. Това е стъпка към придобиване на такава смиреност, която ни дава възможност да получим помощ от Бог. И все пак това е само една стъпка. Ще трябва да отидем по-нататък.

Ще искаме доброто, което съществува във всички нас, дори и в най-лошите от нас, да разцъфти и израсне. Сигурно ще имаме нужда от освежителен въздух и изобилие от храна. Но преди всичко ще ни бъде необходима слънчевата светлина, защото нищо не расте в тъмнината. Медитацията е нашата крачка към слънцето. Как тогава трябва да медитираме?

Реалният опит по отношение на медитацията и молитвата, натрупан през вековете, е огромен. Световните библиотеки и храмове съдържат съкровища, достъпни за всички търсещи. Надяваме се, че всеки вярващ анонимен алкохолик, чиято религия приканва към медитация, ще се заеме с жар с нея както никога по-рано. Но какво да направим останалите ние, които нямаме този късмет и дори не знаем как да започнем?

Е добре, можем да започнем така. Първо, нека намерим една наистина хубава молитва. Няма да се налага да търсим много – великите мъже и жени на всички религии са ни оставили богат избор. Нека тук разгледаме една, която е класическа.

Авторът е човек, който от няколкостотин години се смята за светец. Това не бива да ни разколебава или плаши, защото макар и да не е бил алкохолик, и той като нас е преминал през емоционални сътресения. Излизайки от тези мъчителни преживявания, в молитвата е изразил всичко, което тогава е могъл да види, да почувства или да пожелае да стане.

“Господи, превърни ме в пътека за Твоя мир – така че там, където има омраза, да съумея да донеса любов – където има зло, да донеса духа на опрощението – там където има раздори, да донеса хармония – където има заблуда, да донеса истина – където има съмнение, да донеса вяра – където има отчаяние, да донеса надежда – където има сенки, да донеса светлина – където има тъга, да донеса радост. Господи, направи така, че да мога да утешавам, вместо да бъда утешаван, да разбирам, вместо да бъда разбран, да обичам, вместо да бъда обичан. Защото човек намира, само когато забравя себе си. Прощавайки на другите, получава опрощение. Умирайки, се пробужда за вечен живот. Амин.”

Като начинаещи в медитацията можем да препрочетем тази молитва няколко пъти много бавно, вкусвайки всяка дума и опитвайки се да възприемем дълбокия смисъл на всяка фраза и идея. Ще ни бъде по-лесно, ако се откажем от всякакво противопоставяне на това, което казва нашият приятел. Защото при медитацията няма място за спорове. Тихо се отпускаме с мислите на този, който знае, така че да можем да опитваме и да се учим. Нека приемем, че лежим на огрян от слънцето плаж, нека се отпуснем и дишаме дълбоко в духовната атмосфера, създадена от Божия благодат на тази молитва.

Нека пожелаем да бъдем съпричастни, подкрепени и въздигнати от духовната мощ, красотата и любовта, носени от тези великолепни слова. Нека сега погледнем към морето и размислим за тайните му; нека вдигнем поглед над хоризонта, зад които ще търсим неведоми чудеса.

“Дрън-дрън!”, казва някои. “Това са глупости. В това няма никакъв смисъл.”

Когато нахлуват такива мисли, можем да си спомним с малко печал колко високо ценяхме въображението, когато то извличаше реалности от съдържанието на бyтилките. Да, ние се отдавахме на този начин на мислене, нали? И въпреки, че сега сме трезви, често не се ли опитваме отново да правим същото? Може би проблемът ни не беше в това, че използваме въображението си. Може би проблемът се състоеше в почти пълната ни неспособност да насочим въображението си в правилна посока. Няма нищо лошо в градивното въображение; то е основата на всички сериозни успехи. В крайна сметка човек не може да построи къща, ако първо не си представи нейния план. Е, добре, медитацията е нещо подобно – помага ни да си представим духовните цели, преди да се опитаме да тръгнем към тях. И така, нека се обърнем към огрения от слънцето плаж или към равнините или планините, ако предпочитате тях.

Когато по този простичък начин сме достигнали до състоянието да се съсредоточим необезпокоявани върху градивното въображение, можем да продължим.

Още веднъж прочитаме нашата молитва и отново се опитваме да схванем вътрешния и смисъл. След това ще помислим за човека, които пръв е промълвил тази молитва. Преди всичко той е пожелал да се превърне в “пътека”. След това е помолил за милостта да носи любов, опрощение, хармония, истина, вяра, надежда, светлина и радост на всяко човешко същество.

След това е изразил стремежа и надеждата си по отношение на самия себе си. Той се е надявал с Божията помощ да успее и той да открие някои от тези съкровища. Това той се е опитал да направи чрез това, което нарича “да забравиш себе си”. Какво е имал предвид под това “да забравиш себе си” и как е възнамерявал да го осъществи?

Той е смятал, че е по-добре да утешава другите, отколкото да бъде утешаван; да разбира, отколкото да бъде разбран; да прощава, отколкото да му бъде прощавано.

Това би могло да бъде част от онова нещо, което се нарича медитация, може би първият ни опит да почyстваме настроението и, полет в царството на духа, ако щете. То би трябвало да бъде последвано от един добър поглед върху това къде се намираме сега и след това към бъдещето, към това какво би могло да се случи в живота ни, ако сме в състояние да се приближим към идеала, който сме се опитали да съзрем. Медитацията е нещо, което винаги може да бъде усъвършенствано. За нея няма нито граници, нито ширина, нито височина. Подплатена с всички наставления и примери, които можем да открием, тя е преди всичко лично преживяване – нещо, което всеки от нас трябва да отработи по свой начин. Но целта и е винаги една и съща – да се усъвършенства съзнателният ни контакт с Бог, с Неговата милост, мъдрост и любов. И нека винаги помним, че медитацията е всъщност практическа дейност. Един от първите и плодове е емоционалното равновесие. С негова помощ можем да разширим пътеката между себе си и Бог, така както Го разбираме.

А сега, какво е молитвата? Молитвата е въздигането на сърцето и душата към Бог и в този смисъл тя включва медитацията. Как трябва да подходим към нея? И как точно да я съчетаем с медитацията? Молитвата, според всеобщото схващане, е молба, отправена към Бог. След като сме открили пътеката, опитваме се да поискаме тези добри неща, от които ние и другите най-много се нуждаем. Ние смятаме, че всички неща, от които се нуждаем, са добре определени от стъпка Единадесета, която гласи: ” … да ни бъде открита волята Му спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним”. Молбата за това се вмества във всеки момент на нашия ден.

Сутринта мислим за следващите часове. Може би си мислим за дневните си задължения и за възможностите, които те ще ни дадат да извършим нещо полезно и нужно, или за някои специфични проблеми, които могат да изникнат. Вероятно днес ще имаме някой сериозен и все още неразрешен въпрос, който сме оставили от вчерашния ден. Първото ни изкушение ще бъде да се помолим за конкретното разрешаване на конкретни въпроси и за възможността да помогнем на други хора по начина, по който си мислим, че трябва да им се помогне. В такъв случаи искаме Бог да направи така, както ние сме решили. Следователно трябва да обмислим внимателно всяка молба и да преценим какво е истинското и съдържание. Дори и тогава, когато отправяме конкретни молби, е добре да прибавяме към всяка една от тях: “… ако е такава волята Ти”. Просто молим през целия ден Бог да ни помогне да открием волята My спрямо нас за деня и да ни бъде дадена силата да я изпълним.

С напредването на деня можем да спрем всеки път, когато трябва да се справим с дадено положение и да вземем решение, за да подновим тази проста молба: “Нека бъде Твоята воля, не моята”. Ако в тези моменти емоционалните ни смущения са много по-големи, по-сигурно ще запазим равновесието си, ако си спомняме и си повтаряме някоя особена молитва или фраза, които са ни харесали по време на четене или медитация. Повтарянето и отново и отново често ни дава възможност да прочистим пътеката, затлачена с гняв, страх, разочарование или неразбиране и ни позволява да се върнем към най-сигyрната помощ – търсенето на Божията, а не на нашата воля в момент на стрес. Ако в тези критични моменти си напомняме, че е “по-добре да утешаваш, отколкото да бъдеш утешаван, да разбираш, отколкото да бъдеш разбиран, да обичаш, отколкото да бъдеш обичан”, то ние ще действаме в духа на стъпка Единадесета.

Разбира се, разумен и разбираем е следващият често задаван въпрос: “Защо да не можем да се обърнем по някои конкретен и тревожещ ни проблем направо към Бог и в молитвата си да Му поискаме сигурни и определени отговори на молбите си?”

Това може да бъде направено, но крие редица опасности. Виждали сме анонимни алкохолици да молят с много искреност и вяра Бог да им даде точни указания как да се справят с различни проблеми, от разрушителните семейни и финансови кризи до поправянето на дребни лични недостатъци като мудност например. Много често обаче мислите, които ни се струва, че идват от Бог, всъщност не са никакви отговори. Те в действителност са добронамерени, неосъзнати собствени размишления. Един анонимен алкохолик, а и всеки човек, който се опитва да направлява живота си точно чрез този тип молитви, е особено смущаващ случай. На всички въпроси или критика към поведението му той веднага противопоставя твърдението, че разчита на молитвата като на пътеводител за всичките свои дребни или големи дела. Той забравя, че е възможно собственото му самозалъгване и естествената човешка склонност към търсене на различни обяснения да деформират това, което той нарича Божии напътствия. С най-добри намерения той налага волята си при всякакви обстоятелства и проблеми, убеден, че действа според Божиите препоръки. При такова заблуждение, без нищо да подозира, той може да стигне до опустошение.

Ние се поддаваме на още едно подобно изкушение. Въобразяваме си какви са Божиите намерения спрямо други хора. Казваме си: “Този човек трябва да бъде излекуван от фаталната си болест” или “Този човек трябва да се избави от душевната си болка” и се молим специално за това. Разбира се, такива молитви са в основата си добри, но те често се основават на предположението, че на нас ни е известна волята на Бог по отношение на човека, за когото се молим. Това означава, че освен искрената молитва у нас съществува и известна доза суета и самонадеяност. Опитът на АА сочи, че особено в такива случаи трябва да се молим да бъде изпълнена Божията воля, независимо каква е тя, както по отношение на другите, така и спрямо нас.

В АА открихме, че добрите резултати от молитвата не подлежат на съмнение. Те са въпрос на знание и опит. Всички, които са проявявали постоянство, са усещали в себе си сила, която не е била обичайна за тях. Откривали са в себе си разум, надхвърлящ обичайните им способности. Намирали са душевно спокойствие, което не ги напуска в трудни моменти. Откриваме, че получаваме напътствия за живота си точно до такава степен, че преставаме да отправяме искания към Бог да ни ги даде, когато и както ги пожелаем. Почти всеки опитен член на АА може да разкаже как животът му е тръгнал забележително и неочаквано към по-добро, след като се е опитал да подобри съзнателния си контакт с Бог. Ще каже също така, че от всяка мъка или страдание, когато ръката на Бог е изглеждала тежка и дори несправедлива, е научил нов житейски урок, открил е нови източници на смелост и най-накрая неизбежно е стигнал до убеждението, че наистина “неведоми са пътищата на Господ да прави чудеса”.

Всичко това би трябвало да окуражи онези, които странят от молитвата, било защото не вярват в нея, било защото се чувстват изоставени от Божията помощ. Всички ние, без изключения, преминаваме през моменти, когато сме в състояние да се молим само с огромни усилия на волята. Понякога дори отиваме и по-далеч. Толкова болезнено се бyнтyваме, че просто отказваме да се молим. Когато идват такива моменти, не трябва да се осъждаме прекалено строго. Просто трябва да се върнем към молитвата колкото се може по-скоро, като правим това, за което знаем, че е добро за нас.

Може би най-голямата награда, която получаваме от медитацията и молитвата, е изпълващото ни чувство, че принадлежим някъде. Не живеем повече в напълно враждебен свят. Вече не се чувстваме изгубени и уплашени и без никакви цели. В момента, когато дори за секунда съзрем Божията воля, в момента, когато възприемем истината, справедливостта и любовта като истински непреходни житейски ценности, ние преставаме да се смущаваме от всички заобикалящи ни неща, които привидно доказват обратното в чисто човешки дела. Знаем, че Бог ни гледа с любов. Знаем, че когато се обърнем към Него, всичко ще бъде добре за нас, тук и в отвъдното.

Радостта от живота е тема на стъпка дванадесета на АА, а действието е нейната ключова дума. Тук ние се обръщаме към нашите братя по нещастие, алкохолиците, които все още страдат. Тук разбираме какво означава да даваш, без да искаш отплата. Тук започваме да упражняваме във всекидневния си живот всички Дванадесет стъпки на програмата така, че самите ние и тези около нас да достигнат до душевна трезвост. Пълното осъзнаване на смисъла на стъпка Дванадесета ни позволява да разберем, че става дума за любов, която няма цена.

Нашата Дванадесета стъпка също така гласи, че в резултат на прилагането на всички стъпки ние сме намерили нещо, което се нарича духовно пробуждане. За всеки нов член на АА това често изглежда съмнително и невероятно. “Какво разбирате под духовно пробуждане?”, питат те.

Вероятно съществуват толкова много определения за духовното пробуждане, колкото са и хората, които са достигнали до него. Сигурно обаче всяко истинско пробуждане има нещо общо с другите. При това не е трудно да се разберат общите неща. Когато един човек се е пробудил духовно, най-значимият смисъл на това е, че той вече е в състояние да прави, чувства и да вярва в това, в което по-рано само със собствените си сили и средства не е могъл. Този човек е получил дар, равностоен на ново съзнание и съществуване. Той е тръгнал по път, който води на някъде, разбира, че животът не е задънена улица, че не е нещо, което трябва да изтърпиш или с което трябва да се пребориш. В истинския смисъл на думата се е променил, защото вече притежава източник на сила, от която до сега по един или друг начин сам се е лишавал. Открива, че притежава честност, толерантност, себеотрицание, душевен покой и любов, на които до сега се е смятал неспособен. Това, което е получил, е безплатен дар, за който все пак до известна степен сам се е подготвил.

Начинът на подготовка за получаването на този дар се състои в изпълнението на Дванадесетте стъпки на нашата програма. Така че нека накратко разгледаме какво сме се опитвали да постигнем до този момент.

Стъпка Първа ни откри един удивителен парадокс. Открихме, че сме напълно неспособни да се отървем от алкохолното си пристрастие, докато първо не признаем, че сме безпомощни пред него. В стъпка Втора видяхме, че след като не можехме да си възвърнем здравия разум, някаква Висша сила трябваше да направи това в името на нашето спасение. Ето защо в стъпка Трета оставихме волята и живота си в ръцете на Бог, така както Го разбираме. За момент тези от нас, които бяха атеисти или агностици откриха, че собствената ни група или АА като цяло могат да се проявят като висша сила. Тръгвайки към стъпка Четвърта, ние започнахме да търсим у себе си причините, които ни бяха довели до физическа, морална и духовна разруха. Направихме си дълбока и безстрашна духовна равносметка. Обръщайки се към стъпка Пета решихме, че самоанализът сам по себе си не е достатъчен. Знаехме, че трябва да се откажем от опасния навик да живеем сами с проблемите си и трябва да ги споделим с Бог и друго човешко същество. При стъпка Шеста мнозина от нас се препънаха по простата причина, че не искахме всичките ни недостатъци да бъдат премахнати, тъй като все още бяхме привързани към някои от тях. И все пак знаехме, че трябва да влезем в съгласие с основния принцип на стъпка Шеста. Затова решихме, че макар и да не можехме все още да изоставим някои свои недостатъци, трябваше все пак да се откажем от упоритото, бунтарско вкопчване в тях. Казвахме си: “Може да не съм в състояние да направя това днес, но поне мога да спра да викам: “Не, никога!”. Тогава, при стъпка Седма, смирено помолихме Бог да отстрани нашите недостатъци, доколкото бе възможно в този момент и в степен, която му бе угодна. При стъпка Осма продължихме да прочистваме душите си, защото разбрахме, че се намираме в конфликт не само със самите себе си, но и с хората и обстоятелствата в света, в който живеем. Трябваше да потърсим примирие, така че направихме списък на хората, на които бяхме причинили зло и пожелахме да се помирим с тях. Продължихме това и при стъпка Девета, като изкупувахме вината си пред засегнатите, освен в случаите, когато това би навредило на тях или на други хора. От този момент, при стъпка Десета, започнахме да изграждаме основите на ежедневния си живот и ясно осъзнахме, че трябва да продължим с личния самоанализ и незабавното признаване на грешките, които допускаме. При стъпка Единадесета видяхме, че ако Висшата сила ни бе възвърнала здравия разум, и ни бе дала възможност да живеем в душевен покой в един мъчително объркан свят, то тогава си струва да опознаем по-добре Висшата сила чрез колкото се може по-пряк контакт. Открихме, че постоянството в медитацията и молитвата откриваше пътеката така, че там, където преди имаше само едно малко поточе, сега течеше река, водеща ни до сила, на която можехме да разчитаме, и до сигурно напътствие от Бог, така както все по-добре започвахме да Го разбираме.

И така, осъществявайки тези Стъпки, ние достигнахме до духовно пробуждане, в което вече нямаше никакво съмнение. Виждайки тези, които сега започваха и все още не се съмняваха в себе си, останалите от нас бяха в състояние да забележат настъпващата промяна. Въз основа на огромния си натрупан опит можехме да предвидим, че съмняващият се, който все още твърдеше, че няма “духовен поглед” и който все още гледаше на любимата си АА група като на висша сила, щеше да обикне Бог и да го нарече с името Му.

Какво още може да се каже за стъпка Дванадесета? Чудесната енергия, която тя освобождава, и напрегнатото предаване на посланието на АА на други страдащи алкохолици, което в крайна сметка превръща Дванадесетте стъпки в ръководно начало на всички наши дела, е отплатата, великолепната реалност на братството на “Анонимните алкохолици”.

Дори и последният от новодошлите изпитва удоволствие, за което дори на сън не е мечтал, когато се опитва да помогне на събрат алкохолик, който е по-сляп от него. Това означава наистина да даваш, без да очакваш отплата. Той не очаква неговият събрат по страдание да му заплати, дори не очаква от него да го обича. И тогава открива, че чрез божествения парадокс на този начин на даване е открил собственото си възнаграждение, независимо от това дали брат му вече е получил нещо или все още не е. Собственият му характер е все още пълен с недостатъци, но той все пак знае, че Бог му е дал възможност да положи началото, и чувства, че пристъпва към нови чудеса, радости и преживявания, за които дори не е мечтал.

Практически всеки член на АА заявява, че няма по-дълбоко удовлетворение и по-голяма радост от доброто изпълнение на стъпка Дванадесета. Да виждаш очите на мъже и жени да се разтварят удивено, когато те пристъпват от мрака към светлината, да виждаш животът им да се изпълва с нови цели и смисъл, да виждаш цели семейства отново събрани, да виждаш отритнатия алкохолик отново приет в обществото като пълноправен гражданин и преди всичко да гледаш как тези хора се пробуждат за присъствието на любящия Бог в живота си – тези неща са същност на това, което получаваме, когато предаваме посланието на АА на други алкохолици.

Но това не е единственият начин на практикуване на стъпка Дванадесета. Ние седим и слушаме на сбирките на АА, не само за да получим нещо за себе си, но и за да дадем опората и подкрепата, които нашето присъствие може да даде. Ако дойде нашият ред да говорим на някоя сбирка, отново се опитвахме да предадем посланието на АА. Независимо от това дали ни слуша само един човек или много хора, това е все работа по стъпка Дванадесета. Има много възможности дори за тези от нас, които не умеят да говорят пред публика или са в такова положение, че не могат да извършват непосредствена, пряка работа по тази Стъпка. Можем да бъдем тези, които се заемат с неувлекателните, но важни задачи, които създават добри условия за изпълнението на стъпка Дванадесета, да речем като подготвим почерпката с кафе и сладкиши след сбирките, по време на която след разговори и шеги толкова много скептично настроени, подозрителни новодошли са намерили доверие и спокойствие. Това е изпълняване на стъпка Дванадесета в истинския смисъл на думата. “Даром получи, даром отдавай…” е сърцевината на тази част от стъпка Дванадесета.

Може би при тази Стъпка често ще се сблъскваме с неща, които ще ни се струва, че временно ни отклоняват от правия път. В даден момент те ще ни изглеждат като пречки, но по-късно ще видим, че са всъщност мостове към по-добри неща. Например, можем да вложим много старание да помогнем на определен човек да остане трезвен и след многомесечни усилия да видим, че той се връща към пиенето. Това може да стане в няколко последователни случая и ние може да изпаднем в отчаяние, че не сме способни да носим посланието на АА. Или може да се сблъскаме с обратното положение, при което изпадаме във възторг, защото успяваме. Тук изкушението е да развием собственическо чувство спрямо тези новодошли. Вероятно се опитваме да се намесваме със съвети в техните собствени работи, за което всъщност не сме компетентни или изобщо не би трябвало да го правим. Тогава се чувстваме засегнати и смутени, когато съветът ни е пренебрегнат или когато е приет, а нещата още повече са се объркали. Чрез усилена и ревностна работа по стъпка Дванадесета, понякога можем да предадем посланието на толкова много алкохолици, че те да ни гласуват доверие. Да речем, че ни изберат за ръководител на групата. Тук отново влизаме в изкушението прекалено много да ръководим, като понякога това води до рязък отпор и до други последствия, които трудно понасяме.

С течение на времето обаче ясно осъзнаваме, че това са само мъките на израстването, от които може да дойде само добро, ако все по-често се обръщаме за отговор на проблемите към всички Дванадесет стъпки.

Сега идва най-големият въпрос. Как можем да прилагаме тези принципи във всички наши дела? Можем ли да обичаме живота като цяло също толкова горещо, колкото обичаме тази малка част, която откриваме, когато се опитваме да помогнем на други алкохолици да достигнат до трезвост? Можем ли да вложим в нашия понякога разстроен семеен живот същия дух на любов и търпимост, който влагаме в групата на АА? Можем ли да имаме същото доверие и вяра в тези хора, които са били заразени и понякога осакатени от собственото ни заболяване, каквото имаме в наставниците си? Можем ли действително да пренесем духа на АА в ежедневната си работа? Можем ли да посрещнем новооткритите си отговорности спрямо света като цяло? И можем ли да вложим нова цел и преданост в религията, която сме избрали? Можем ли да открием нова радост в живота, като се опитваме да направим нещо по отношение на всичко това?

И по-нататък, как ще се справим с привидния провал или успех? Можем ли сега да приемем и да се нагодим и към двете, без да изпадаме в отчаяние или да се възгордяваме? Можем ли да приемем бедността, болестите, самотата и тежките загуби смело и спокойно? Можем ли постоянно да се задоволяваме с по-скромните, макар и понякога по-трайни удовлетворения, когато по-ярките и блестящи успехи са ни отказвани?

Отговорът на АА на всички тези въпроси за живота е: “Да, всички тези неща са възможни.” Знаем това, защото виждаме как монотонността, болката и бедствията се обръщат в полза на тези, които постоянно се стараят да прилагат в живота си Дванадесетте стъпки на АА. И ако това е истина за много алкохолици, които са се възстановили в АА, тя може да бъде истина и за много други.

Разбира се, всички анонимни алкохолици, дори и най-добрите, далеч не могат да се похвалят с постоянни постижения. Без непременно да посегнем към първата чаша, ние често се отклоняваме от правия път. Проблемите ни някога започват от равнодушието. Ние сме трезви и щастливи с нашата дейност в АА. Нещата вървят добре вкъщи и в работата ни. Ние естествено се поздравяваме за това, което по-късно се оказва прекалено лесна и повърхностна позиция. Временно преставаме да израстваме духовно, защото се чувстваме доволни, че не са ни необходими всички Дванадесет стъпки. Добре ни е и само с някои от тях. Може би ще ни бъде добре само с две, Първата стъпка и тази част от Дванадесета, където “предаваме посланието”. На жаргона на АА това блажено състояние е известно като “двете малки стъпки”. И то може да продължи сто години.

Дори и най-добронамерените от нас могат да се загубят сред илюзиите на “двете малки стъпки”. Рано или късно розовият облак се разкъсва и животът ни става отчайващо скучен. Започва да ни се струва, че АА в крайна сметка не е оправдало нашите очаквания. Ние сме озадачени и обезкуражени.

Тогава може би животът, както често се случва, ни поднася огромен залък, който дори не можем да преглътнем, а камо ли да смелим. Не успяваме да получим служебното повишение, за което сме положили толкова усилия. Губим добрата си работа. Може би имаме сериозни домашни или емоционални затруднения или може би момчето, за което си мислехме, че е под опеката на Бога, загива при военни действия.

Тогава какво? Разполагаме ли ние, алкохолиците от АА, или можем ли да се сдобием със силата да се справим с бедите, които връхлитат върху толкова много от нас? Това са житейски проблеми, с които преди изобщо не бяхме в състояние да се справим. Можем ли сега с помощта на Бог, както Го разбираме, да се справим с тях така добре и толкова храбро, както нашите приятели алкохолици често правят? Можем ли да превърнем тези беди в придобивки, в източници на духовно израстване и душевно спокойствие за самите нас и за тези около нас? Е, определено сме способни на това, ако преминем от “двете малки стъпки” към “дванадесетте стъпки”, ако желаем да получим онази Божия милост, която може да ни поддържа и да ни дава сили при всяка катастрофа.

Нашите основни проблеми са сходни с тези на всички други хора, но когато положим истинско усилие да “приложим тези принципи във всичките си дела”, добре подготвените анонимни алкохолици изглежда имат способността с Божията милост да овладеят тези проблеми и да ги обърнат във вяра. Виждали сме членове на АА да страдат от продължително и фатално заболяване без да се оплакват, при това често оставайки в добро настроение. Понякога сме виждали семейства, разпаднали се поради неразбирателство, дрязги и изневяра, отново да се събират благодарение на начина на живот с помощта на АА.

Въпреки че повечето от АА печелят относително добре, някои наши членове никога не успяват да стъпят на краката си в парично отношение, а други се сблъскват със сериозни финансови затруднения. Обикновено виждаме как такива положения се посрещат спокойно и с вяра.

Като повечето хора ние установихме, че можем да се справяме с големите неприятности, които понякога ни връхлитат. Но както и другите, често по-трудно понасяме по-дребните и постоянни житейски проблеми. Отговорът лежи в по-нататъшното духовно развитие. Само по този начин можем да увеличим изгледите си за наистина щастлив и полезен живот. С духовното си израстване откриваме, че старото ни отношение към инстинктите ни трябва да бъде коренно променено. Желанията ни за емоционалната сигурност и богатство, за личен престиж и власт, за любов и щастлив семеен живот – всички те трябва да бъдат обуздавани и пренасочвани. Научихме, че задоволяването на инстинктите ни не може да бъде единствена и крайна цел на живота ни. Ако поставяме на първо място инстинктите, всъщност поставяме каруцата пред коня и ще бъдем издърпани назад към разочарованието. Когато обаче сме готови да поставим на първо място духовното израстване – тогава, и само тогава, ще имаме истинска възможност да успеем.

Ако продължим да израстваме духовно след като се присъединим към АА, отношението и постъпките ни спрямо сигурността – емоционална и финансова – започва да се променя из основи. Желанията ни за емоционална сигурност, както ние я виждаме, постоянно ни поставяха в невъзможни отношения с други хора. Въпреки че понякога не го осъзнавахме, резултатът беше винаги един и същ. Или се опитвахме да играем ролята на Бог и да властваме над околните, или настоявахме да бъдем прекалено зависими от тях. Когато хората ни оставяха временно да ръководим живота им, като че ли все още бяха деца, ние се чувствахме много щастливи и сигурни. Когато обаче най-накрая те ни се противопоставяха или бягаха от нас, тогава бяхме горчиво разочаровани и наранени. Ние ги упреквахме, тъй като не бяхме в състояние да видим, че причината беше в нашите неразумни претенции.

Когато заставахме на обратната позиция и като малки деца настоявахме, че хората трябва да ни предпазват и да се грижат за нас, и че светът е длъжен да ни осигури средства за съществуване, резултатът бе също така плачевен. Това често караше хората, които най-много обичахме, да ни избягват или дори напълно да ни изоставят. Трудно понасяхме разочарованието. Не можехме да си представим, че другите могат да постъпват така спрямо нас. Не можехме да проумеем, че макар и възрастни по години все още постъпвахме детински, опитвайки се да превърнем всички приятели, съпруги, съпрузи, дори самият свят – в грижовни родители. Отказвахме да си вземем горчивия урок, че прекомерната зависимост не води до успех, защото всички хора грешат и дори и най-добрите понякога ще ни изоставят, особено когато изискванията ни за внимание са прекомерни.

С духовното си израстване осъзнахме тези заблуди. Стана ни ясно, че ако искаме да се чувстваме емоционално сигурни между възрастни хора, би трябвало да построим живота си на принципа “давам-вземам”; би трябвало да развием чувство за партньорство и братство с всички около себе си. Видяхме, че би трябвало постоянно да даваме нещо от себе си, без да искаме нещо в отплата. Когато постоянно постъпвахме по този начин, постепенно открихме, че привличаме хората към себе си както никога по-рано. И дори ако те ни подвеждаха, можехме да проявим разбиране и да не се засягаме прекалено много.

С още по-нататъшното си израстване открихме, че най-добрият източник на емоционална стабилност е самият Бог. Установихме, че зависимостта от неговата абсолютна справедливост, опрощение и любов е здравословна и дава резултат там, където нищо друго не успява. Ако наистина се уповавахме на Бог, не можехме да се правим на Господ пред приятелите си, нито пък да изпитваме нужда да разчитаме изцяло на защитата и грижата на хората. Това беше новото отношение, което в крайна сметка донесе на много от нас вътрешна сила и покой, които не можеха да бъдат смутени от несъвършенствата на другите или от каквито и да е независещи от нас беди.

Научихме, че този нов поглед към света е особено важен за нас алкохолиците, защото алкохолизмът е самота, независимо от това, че бяхме заобиколени от хора, които ни обичаха. Когато нашето самоволие пропъди от нас всички и изолацията ни стана пълна, то ни караше да си придаваме важности по евтините кръчми и след това да се влачим самотно по улиците, разчитайки на милосърдието на случайни минувачи. Все още се опитваме да намерим емоционална сигурност като се налагаме или зависим от другите. Дори когато щастието не ни бе изневерило напълно и независимо от това се чувствахме сами в света, ние все още се опитвахме да намерим сигурност в нездравословно доминиране или зависимост. За тези от нас, които постъпваха така, АА имаше особено значение. Там започнахме да се учим как да се държим с хората, които ни разбираха; нямаше повече да бъдем сами.

Повечето семейни хора в АА имат щастлив брак. Учудващо често АА отстранява щетите, нанесени на семейния живот от дългите години алкохолизъм. Но както и при всички други общности, при нас също се срещат понякога ужасяващи сексуални и брачни проблеми. Трайното разтрогване на браковете или разделите все пак не са обичайни за АА. Основният ни проблем не е как да опазим брака си, а как да бъдем по-щастливи в семейството си, като отстраним сериозните емоционални деформации, които толкова често се коренят в алкохолизма.

Почти всяко здравомислещо човешко същество в даден момент от живота си изпитва непреодолимо желание да намери спътник от противоположния пол, с който да постигне най-хармоничен съюз – духовен, умствен, емоционален и физически. Този мощен порив стои в основата на велики човешки постижения; той е творческата енергия, която оказва дълбоко влияние върху живота ни. Бог ни е сътворил по този начин. И така, въпросът е следният: „Как поради незнание, насилие или самоволие злоупотребяваме с този дар и по този начин се саморазрушаваме?”. Ние, анонимните алкохолици нямаме претенциите да дадем изчерпателни отговори на такива вечни въпроси, но опитът ни дава някои отговори, които са ни от полза.

Когато връхлита алкохолизмът, могат да се създадат противоестествени положения, които разрушават брачното партньорство и съвместимите връзки. Ако е засегнат мъжът, съпругата трябва да стане глава на семейството, често тя трябва да печели хляба. С влошаване на нещата съпругът се превръща в болно и безотговорно дете, за което трябва да бъдат полагани грижи и което трябва да се измъква от безконечни беди и неприятности. Постепенно и обикновено без да го осъзнава, съпругата е принудена да се превърне в майка на един блуден син. А ако тя поначало има силно развит майчински инстинкт, положението се утежнява. Очевидно при тези обстоятелства не може да става дума за партньорство. Съпругата обикновено продължава да прави това, което смята за най-добро, но междувременно алкохоликът ту харесва, ту ненавижда майчинските й грижи. Създават се сложни взаимоотношения, които впоследствие трудно се отстраняват. Независимо от това, под влиянието на Дванадесетте стъпки на АА, тези положения често се оправят.

Все пак, когато деформирането е било голямо, може да се наложи дълъг период на търпеливи опити. След като съпругът се е присъединил към АА, съпругата може да бъде недоволна, дори да прояви открита ревност поради факта, че братството “Анонимни алкохолици” е постигнало точно това, което на нея не й се е удало през всичките години на всеотдайност. Съпругът й може дотолкова да се увлече от АА и новите си приятели, че – без да си дава сметка – отсъства от къщи по-често, отколкото когато е пиел. Виждайки недоволството й, той и препоръчва Дванадесетте стъпки на АА и се опитва да я поучава как да живее. Тя естествено смята, че в продължение на години се е справяла с живота много по-добре от него. И двамата взаимно се упрекват и се питат, дали бракът им някога отново ще бъде щастлив. Може дори да започнат да подозират, че още от самото си начало не е бил добър.

Разбира се, съвместимостта може да бъде до такава степен нарушена, че да се налага раздяла. Тези случаи обаче са изключително редки. Алкохоликът, осъзнавайки на какво е била подложена съпругата му и сега напълно проумял до каква степен самият той е нанесъл вреда на нея и децата си, почти винаги приема брачните си задължения с желание да поправи това, което може, и да приеме това, което не може да поправи. Той постоянно прилага в дома си, често с добър резултат, всички Дванадесет стъпки. В този момент той твърдо, но с много обич, започва да се държи като партньор вместо като лошо момче. И преди всичко най-накрая е убеден, че безотговорното флиртуване е неподходящ за него начин на живот.

В АА има много несемейни алкохолици, които желаят да встъпят в брак и са в състояние да го направят. Някои сключват брак с братя или сестри по съдба от АА. Какво става в такъв случай? В общи линии тези бракове са много добри. Общите им страдания като пиячи, общите им интереси в АА и духовната сфера често укрепват тези връзки. Могат да се наблюдават затруднения, само когато “момче срещне момиче от лагера на АА” и последва любов от пръв поглед. Бъдещите партньори трябва да са стабилни членове на АА и да се познават от достатъчно дълго време, за да знаят, че съвместимостта им на духовно, интелектуално и емоционално равнище е истинска, а не самозаблуда. Трябва да са възможно най-твърдо убедени, че няма изгледи по-късно, под влияние на различни обстоятелства, да се появят такива дълбоки емоционални дефекти, които да ги осакатят. Тези размишления са еднакво истински и важни и за онези членове на АА, които сключват брак “извън” братството. При пълно разбиране и заемане на правилна жизнена позиция на зрели хора резултатите са много добри.

А какво може да се каже за многото членове на АА, които по една или друга причина не могат да водят семеен живот? В началото много от тях се чувстват самотни, наранени и изоставени, като виждат толкова много семейно щастие около себе си. Ако не могат да притежават такова щастие, може ли АА да им предложи друга компенсации, които да имат подобна стойност и трайност? Да, когато те се опитват истински да ги открият. Заобиколени от толкова много приятели-анонимни алкохолици, тези така наречени самотници споделят, че вече не се чувстват самотни. В партньорски отношения с другите мъже и жени – те могат да се посветят на различни идеи, хора и градивни проекти. Свободни от брачни задължения, те могат да участват в дейности, които са недостъпни за семейните мъже и жени. Всеки ден виждаме тези наши членове да правят чудеса от добри дела, от което получават много радости.

Що се отнася до притежанието на пари и материални богатства, нашите възгледи претърпяха също толкова революционни промени. С малки изключения всички ние бяхме прахосници. Хвърляхме пари във всички посоки, за да доставим удоволствие на себе си и да впечатлим другите. По времето, когато пиехме, се държахме така, като че ли паричните ни източници бяха неизчерпаеми, въпреки че между запоите понякога отивахме в другата крайност и ставахме скъперници. Без да го осъзнаваме, всъщност просто трупахме средства за следващия гуляй. Парите бяха символ на удоволствия и престиж. Когато алкохолизмът ни се задълбочи, парите бяха само спешна необходимост, която можеше да ни осигури следващото пиене и временна забрава, която то ни носеше.

След присъединяването ни към АА това отношения рязко се промени, като често достигаше до другата крайност. Похабените години ни хвърлиха в паника. Мислехме, че няма да ни стигне времето да изградим отново разклатения си живот. Как можехме да се справим с ужасните си дългове, да се сдобием с приличен дом, да дадем образование на децата си и да заделим нещо за старини? Главната ни цел вече не беше финансовият успех; сега се борехме за материална обезпеченост. Дори когато работата ни отново бе потръгнала, тези ужасни страхове често продължаваха да ни преследват. Това отново ни превърна в скъперници, които си броят стотинките. Трябваше да имаме пълна финансова обезпеченост иначе… Забравяхме, че повечето алкохолици в АА имат доходи значително над средните; забравяхме огромната добра воля на братята ни от АА, които с готовност биха ни помогнали да си намерим по-добра работа, ако я заслужавахме; забравяхме за действителната или потенциална финансова несигурност на всяко човешко същество на света. И най-лошото, забравяхме Бога. По отношение на парите вярвахме единствено на себе си, и то не чак дотам.

Всичко това разбира се означаваше, че все още не бяхме постигнали душевно равновесие. Докато една работа ни изглеждаше само като начин за печелене на пари, а не като възможност да направим нещо полезно, докато придобиването на пари, осигуряващи ни финансова независимост, ни се струваше по-важно, отколкото правилната ни зависимост от Бога, ние все още бяхме жертва на неразумни страхове. Това бяха страхове, поради които едно спокойно и полезно съществувание, на каквото и да е финансово равнище, бе напълно невъзможно.

С времето обаче открихме, че с помощта на Дванадесетте стъпки на АА можехме да се отървем от тези страхове, независимо от това какви бяха финансовите ни перспективи. Можехме с добро настроение да извършваме някаква скромна работа, без да се тревожим за утрешния ден. Ако материалното ни положение беше добро, вече не се страхувахме, че ще се влоши, защото се бяхме научили, че този род неприятности могат да се превърнат в големи придобивки. Нямаше значение какво е материалното ни състояние, от значение беше какво е душевното ни състояние. Парите постепенно се превръщаха от наш господар в наш слуга. Те се превръщаха в средство за изразяване на обич и размяна на услуги с тези около нас. Когато с Божията помощ спокойно приехме своята съдба, открихме, че можем да живеем в мир със себе си и да покажем на другите, които все още страдаха от същите страхове, че могат по същия начин да ги превъзмогнат. Открихме, че освобождаването от страна бе по-важно, отколкото освобождаването от нуждата.

Нека хвърлим поглед върху променените си възгледи по проблемите на личния престиж, властта, амбицията и лидерството. Това бяха подводните скали, в които се разбиваха корабите ни по времето, когато пиехме.

Практически всяко момче в САЩ мечтае да стане президент. Иска да бъде “първия човек” в страната си. Когато порасне и види, че това е невъзможно, може добродушно да се усмихне на детските си мечти. По-късно открива, че истинското щастие не се състои в това да опитваш да станеш “първи човек” или дори един от първите в изнурителната борба за пари, любов и престиж. Научава, че може да бъде доволен като изиграва добре картите, които животът му е раздал. Той е все още амбициозен, но вече не е абсурдно амбициозен, защото сега вижда реалната действителност. Иска да бъде това, което е.

С алкохолиците обаче това не е така. Когато АА беше все още младо общество, известен брой видни психолози и лекари направиха изчерпателно проучване върху голяма група така наречени проблемни пиячи. Лекарите не се опитваха да открият колко различни сме един от друг; те търсеха такива личностни черти, които биха били общи за групата алкохолици. Те най-сетне излязоха със заключение, което изуми тогавашните членове на АА. Тези изтъкнати хора имаха смелостта да заявят, че повечето от наблюдаваните алкохолици се държаха все още детински, бяха прекалено чувствителни и страдаха от мания за величие.

Колко много ни обиждаше, нас алкохолиците, тази присъда! Не искахме да повярваме, че нашите мечти на възрастни хора често бяха всъщност детински. И смятайки, че животът се отнася грубо с нас, приемахме за съвсем естествено да бъдем чувствителни. Що се отнася до манията ни за величие, ние настоявахме, че сме обзети единствено от високи и оправдани амбиции да спечелим битката на живота.

През следващите години обаче повечето от нас постепенно се съгласиха с мнението на тези лекари. По-внимателно се вглеждахме в себе си и околните. Видяхме, че сме били подтиквани от неоправдани страхове или безпокойство да превърнем живота си в надпревара за слава, пари и криворазбрано лидерство. И така, фалшивата гордост се превърна в обратната страна на разорителната монета, белязана със знака “страх”. Ние просто трябваше да бъдем номер едно, за да прикрием притаените си комплекси за малоценност. При променливи успехи се хвалехме, че ще постигнем още по-големи; когато ни побеждаваха, се чувствахме огорчени. Ако не постигахме особено големи успехи, изпадахме в депресия и страх. Тогава хората казваха, че сме “непълноценни”. Но сега се възприемахме като трески от същото дърво. Дълбоко в себе си бяхме безкрайно уплашени. Без значение бе дали, пиещи до забрава, продължаваме да седим на брега на живота или безразсъдно и своеволно се бяхме хвърлили на по-дълбоко, откъдето не можехме да изплуваме. Резултатът бе един и същ – повечето от нас почти намериха смъртта си в море от алкохол.

Днес обаче в съзрялото братство “Анонимни алкохолици” тези пориви са възвърнати към истинската им цел и посока. Ние вече не се стремим да управляваме или властваме над околните, за да се почувстваме важни. Вече не търсим слава и почести, за да бъдем възхвалявани. Когато чрез преданост към семейството, приятелите, службата си и обществото печелим всеобща любов и понякога ни доверяват власт и ни избират на по-отговорни постове, ние се стараем да бъдем смирено благодарни и да полагаме повече усилия в дух на обич и служене. Истинското лидерство, както откриваме, се определя от добрия пример, а не от тщеславната демонстрация на власт и слава.

Още по-чудесно е усещането, че не трябва да бъдем специално отличени сред другите, за да бъдем полезни и истински щастливи. Малцина от нас могат да бъдат изявени лидери, а и не го желаем. Услуга, извършена с готовност; задължения, честно изпълнени; беди, безропотно приети или отстранени с Божията помощ; разбирането, че вкъщи или в заобикалящия свят сме съратници в едно общо дело; добре разбраният факт, че в очите на Бога всички човешки същества са еднакво важни; доказателството, че обичта, която даряваме, ни се връща многократно; сигурността, че вече не сме изолирани и сами в изградените от самите нас затвори; сигурността, че вече не сме хора не на мястото си, а можем да се вместим и принадлежим към Божието мироздание – това са постоянните и основателни източници на удовлетворение от добре живян живот, които не могат да бъдат заместени от никаква помпозност и тържественост, от никакви количества материални блага. Истинската амбиция не е това, което мислехме. Истинската амбиция е дълбокото желание да живеем полезно и да вървим смирено под Божията мисъл.

Тези малки етюди върху Дванадесетте стъпки на АА вече идват към края си. Разгледахме толкова много проблеми, че на някой може да се стори, че в АА има само мъчителни проблеми и изглаждане на конфликти. До известна степен това е вярно. Говорихме за проблеми, защото ние сме хора с проблеми, успели да намерят изход и път напред и желаещи да споделят опита си с всички, на които той може да е от полза. Защото само чрез приемане и решаване на проблемите си можем да живеем в мир със себе си и със заобикалящия свят и с Този, който стои над всички нас. Разбирането е ключът към правилните принципи и отношение към света, а правилните постъпки са ключът към добър живот; следователно радостта от живота е темата на стъпка Дванадесета на АА. С всеки изминаващ ден от живота ни, нека всеки един от нас да усеща по-дълбоко вътрешния смисъл на простичката молитва на АА:

„Господи,

дай ни спокойствието да приемаме нещата, които не можем да променим,

смелостта да променяме нещата, които можем да променим

и мъдростта да прозираме разликата между тях,

търпението за нещата, които изискват време,

благодарността за всичко, което имаме,

толерантността към хората с различни проблеми,

свободата да живеем извън ограниченията на своя предишен опит,

способността да чувстваме Твоята любов към нас

и нашата любов един към друг.

И дай ни силата да станем и да продължим отново,

дори когато чувстваме, че това е невъзможно.

Амин.”

Единството на “Анонимните алкохолици” е най-ценното качество на нашето общество. Животът ни, животът на тези, които ще се присъединят към него, зависи изцяло от това единство. Ако не останем единни, АА ще загине. Без единство сърцето на АА ще спре да тупти; артериите ни по света няма да разнасят животворната милост на Бога; Неговият дар за нас ще бъде прахосан безцелно. Върнали се обратно в пещерите си, алкохолиците ще ни упрекват, казвайки: “Какво страхотно нещо трябва да е било АА!”

“Това означава ли”, ще попита някои тревожно, “че в АА личността не се цени особено високо? Групата няма ли да се разпорежда с мен и в крайна сметка да ме погълне?”

Определено можем да отговорим на този въпрос с ясно и високо “Не!”. Вярваме, че няма друго братство на земята, което да полага по-всеотдайни грижи за отделните си членове; сигурно няма друго такова, което по-ревниво да пази правото на личността да мисли, говори и действа така, както смята за добре. Нито един член на АА не може да застави друг да направи каквото и да било: никoй не може да бъде наказван или прогонван. Нашите Дванадесет стъпки към възстановяване са предложение; Дванадесетте традиции, които гарантират единството на АА, не съдържат нито едно “Недейте”. Те мнoгoкратно гласят “Ние би трябвало…”, но никога “Длъжни сте”.

За мнозина тази свобода на индивида прилича на чиста анархия. Всеки новодошъл, всеки приятел, който вижда АА за пръв път, е дълбоко озадачен. Те виждат свободата на границата на позволеното и все пак признават веднага, че АА има неотразима сила на целеустременост и активност. “Как”, питат те, “такава тълпа от анархисти може въобще да функционира? Как е възможно те да поставят на първо място общото благополучие? Какво, за Бога, ги държи заедно?”

Тези, които гледат по-внимателно, скоро откриват ключа към този странен парадокс. Всеки член на АА трябва да се придържа към принципите на възстановяване. Животът му всъщност зависи от спазването на определени духовни принципи. Ако се отклони прекалено много от тях, наказанието идва незабавно и сигурно; разболява се и умира. В началото той върви по пътя, защото трябва да го следва, но по-късно открива, че наистина би искал да води този начин на живот. Освен това открива, че не може да запази този безценен дар, ако не го сподели с други. Нито той, нито който и да било друг анонимен алкохолик не може да оцелее, ако не предава посланието на АА. В момента, в които дейността по стъпка Дванадесета доведе до оформяне на група, той открива нещо ново – че повечето отделни алкохолици не могат да се възстановят, ако не съществува група. Всеки започва да разбира, че е само малка частица от едно голямо цяло; че нито една лична жертва не е прекалено голяма, за да бъде съхранено Братството. Научава, че трябва да заглуши в себе си желанията и амбициите си, ако те носят вреда на групата.

Ясно е, че групата трябва да оцелее, за да може да оцелее всеки неин отделен член.

Така от самото начало първият въпрос е, как най-добре да живеем и работим заедно като групи. В заобикалящия ни свят виждаме как определени личностни черти разрушават цели народи. Борбата за богатство, власт и престиж разкъсва човечеството, както никога преди. Ако силни хора бяха стигали до задънена улица в стремежа си за мир и хармония, то какво щеше да стане с нашата неустойчива сбирщина от алкохолици? Както по-рано се бяхме борили и молили за собственото си възстановяване, точно така с цялото си сърце започнахме да търсим принципите, чрез които самото АА можеше да оцелее. Структурата на нашето Общество бе изградена в процеса на натрупване на опит.

Безкрайно много пъти в безброй градове и села ние разигравахме историята на Еди Рикенбейкър и неговите смели другари, чийто самолет бе рухнал в Тихия океан. Както и ние, те в един миг бяха спасени от смърт, но все още бяха носени от вълните на опасното море. Колко добре те разбраха, че общото им благополучие трябва да дойде на първо място. Нито един не трябваше да постъпва егоистично по отношение на запасите от вода и хляб. Всеки трябваше да мисли за другите и всички те знаеха, че в постоянната вяра ще открият истинската сила. И те я откриха, достатъчно голяма, за да устои на всички дефекти на крехкия плавателен съд, на всяко изпитание на несигурност, болка и отчаяние и дори смъртта на един от тях.

Така беше и с АА. Чрез вяра и много труд бяхме в състояние да го изградим, учейки се от уроците на нашия невероятен опит. Днес те живеят в Дванадесетте традиции на “Анонимни алкохолици”, които – с Божията воля – ще съхранят нашето единство дотогава, докато Той има нужда от нас. <p data-fake-id="#toggle-id-2"

Кой направлява дейността на АА? Кой я ръководи? Това също озадачава всеки приятел и новодошъл. Когато им се казва, че нашето общество няма президент, притежаващ властта да го ръководи, няма управителен съвет, който да може да изхвърли някой допускащ грешки член на обществото ни навън в тъмнината, че нито един член на АА не може да дава заповеди на друг и да изисква подчинение, нашите приятели възкликват в почуда: “Това е просто невъзможно! Тук нещо не е наред.” Тогава тези практични хора прочитат традиция втора и научават, че единственият авторитет в АА е любящия Бог, така както Той се възприема от груповото ни съзнание. Изпълнени със съмнения, те питат някой опитен член на АА дали това наистина действа. Този член, на вид напълно разумен човек, веднага отговаря: “Да! Съвсем определено действа.” Нашите хора промърморват, че всичко това им изглежда неясно, мъгляво и доста наивно. След това започват да ни наблюдават с критичен поглед, научават по нещо от историята на АА и скоро се сдобиват със солидни данни.

Кои са тези данни от живота на АА, които доведоха до този привидно невъзможен принцип? Джон Дой, добър член на АА, се премества, да речем, в Мидълтън, САЩ. Преценява, че сам вероятно няма да може да остане трезв, а дори и жив, ако не предава на други алкохолици това, което толкова щедро му е било дарено. Той изпитва духовен и етичен стремеж, защото стотици други може би страдат близо до него. Освен това на него му липсва старата му група. Той има нужда от други алкохолици също толкова, колкото те се нуждаят от него. Той посещава проповедници, лекари, издатели, полицаи и бармани … и в крайна сметка Мидълтън вече има група, на която той е основател.

Тъй като е неин основател, на първо време той е и ръководител на групата. А и кой друг би могъл да бъде? Много скоро обаче той споделя поетата власт да ръководи всичко с първите алкохолици, на които е помогнал. В този момент благият диктатор става председател на комитет, съставен от негови приятели. Така се изгражда анархията на увеличаващата се група – самоназначена, разбира се, защото няма друг начин. Само след няколко месеца групата на АА процъфтява в Мидълтън.

Основателят и приятелите му се свързват духовно с новодошлите, наемат зали, осигуряват болнично лечение и молят жените си да правят литри и литри кафе. Тъй като са обикновени простосмъртни, основателят и приятелите му могат за малко да се наслаждават на славата. Те си казват един на друг: “Може би няма да е зле да държим здраво в ръцете си АА в този град. В крайна сметка ние имаме опит. Освен това, вижте колко много направихме за тези пияници. Те трябва да са ни благодарни!” Вярно е, че понякога основателите и техните приятели са по-мъдри и по-скромни. Но по-често на този етап те не са такива.

В групата се появяват все по-сериозни проблеми. Просяците си остават просяци. Самотните сърца продължават да скърбят. Проблемите връхлитат като лавина. Все по-силни стават гласовете в кулоарите, които прерастват във вик: “Вечно ли ще ръководят групата тези старци? Нека проведем избори!” Основателят и приятелите му са наранени и потиснати. Те се мятат от едно кризисно положение към друго; обръщат се с молби от един член към друг; полза обаче няма, революцията е започнала. Груповото съзнание надделява.

Идват изборите. Ако основателят и приятелите му са служили добре, те могат – за тяхно удивление – да бъдат преизбрани за известно време.Но ако са се съпротивлявали упорито на нарастващата вълна на демокрация, могат да бъдат напълно отхвърлени. И в двата случая групата сега има т. нар. ротационен комитет със силно ограничена власт. В никакъв случай неговите членове не могат да управляват или ръководят групата. Те са служители. Понякога имат неблагодарната привилегия да тичат по многобройните задачи, от които групата се нуждае. Начело с председателя те се грижат за осъществяване на връзките с обществеността и подготвят сбирките. Ковчежникът, отговорен пред групата, взима парите от шапката, която се подава по време на сбирката, внася ги ви в банката, плаща наема за помещенията и други сметки и изготвя редовни отчети за деловите срещи. Секретарят следи да има литература на масата, организира телефонните дежурства, отговаря на писмата и разпраща съобщения за сбирките. Това са простите услуги, които дават възможност на групата да функционира. Членовете на комитета не дават никакви съвети от духовно естество, не съдят поведението на останалите, не издават заповеди. Ако се опитат да направят това, всеки от тях може да бъде отстранен при следващите избори. И така те малко късно откриват, че всъщност са служители, а не управници. Това е всеобщият опит. По този начин навсякъде в АА груповото съзнание определя условията, съгласно които служат неговите ръководители.

Това ни довежда право до въпроса:”Има ли истинско ръководство в АА?” Съвсем определено отговорът е: “Да, независимо от привидната му липса.” Нека отново се върнем към отстранения основател и неговите приятели. Какво става с тях? След като утихнат болката и тревогата, у тях настъпва неуловима промяна. Те се разделят на две групи, известни на жаргона на АА като “заслужили деятели” и “кървящи дякони”. Заслужил деятел е този, който разбира мъдростта на груповото решение, който не се сърди за това, че са го лишили от положението му, чиито преценки, подсилени от значителния му опит, са разумни, който желае да стои тихо и мирно настрани, като търпеливо изчаква по-нататъшното развитие на нещата. Кървящ дякон е този, който е твърдо убеден, че групата не е в състояние да се справи без него, който постоянно се стреми да бъде преизбран в ръководството и продължава да затъва в самосъжаление. Някои кървят толкова силно, че – изгубили изцяло духа и принципите на АА – се пропиват. На моменти теренът на АА изглежда покрит с кървящи форми. Почти всеки ветеран в нашето Общество е преминал до известна степен през този процес. За щастие, повечето превъзмогват това и се превръщат в заслужили деятели. Те стават истинските и несменяеми водачи на АА. Те дават спокойните мнения, сигурните знания и смирения опит, които помагат за преодоляването на кризисни положения. В трудни моменти групата неизбежно се обръща към тях за съвет. Те стават изразители на груповото съзнание; в действителност те са истинският глас на “Анонимните Алкохолици”. Те не ръководят чрез мандат, а водят с примера си. Това е опит, който ни доведе до заключението, че груповото съзнание, съветвано от старейшините, в крайна сметка е по-мъдро от един единствен водач.

Когато АА бе само на три години, се случи нещо, което доказа истинността на този принцип. Един от първите членове на АА, изцяло против собственото си желание, бе принуден да се съобрази с мнението на групата. Ето как сам той разказва тази история:

“Един ден изпълнявах програмата по стъпка дванадесета в една болница в Ню Йорк. Собственикът, Чарли, ме повика в кабинета си.’Бил’, каза той, ‘мисля, че е срамота, че си в такова тежко финансово състояние. Около теб тези пияници се възстановяват и започват да печелят пари, а ти по цял ден се занимаваш с тази работа и си без пукната пара. Не е честно’. Чарли порови из бюрото си и измъкна един стар финансов отчет. Като ми го подаде, той продължи: “Този отчет показва колко пари е печелила тази болница през двадесетте години. Хиляди долари месечно. И сега би трябвало да ги има и ще ги има – стига да искаш да ми помогнеш. Защо не пренесеш дейността си тук? Ще ти дам кабинет, една прилична разплащателна сметка и значителен дял от печалбите. Преди три години, когато главният ми лекар Силкьорт започна да ми разказва за идеята да се помага на пияниците духовно, аз си рекох, че това е безсмислица, но-късно промених мнението си. Някой ден тази банда бивши пияници ще изпълни Медисън Скуеър Гардън и не виждам защо ти трябва междувременно да гладуваш. Това, което ти предлагам, е напълно етично. Можеш да станеш непрофесионален лечител и при това ще работиш в тази област по-успешно от когато и да било’.

Аз бях объркан. Имах известни угризения на съвестта, докато не разбрах колко етично наистина бе предложението на Чарли. Нямаше нищо лошо в това да стана непрофесионален лечител. Помислих си за Луиз, която всеки ден се връщаше изтощена от работата си в магазина, само за да започне да готви вечеря за пълна къща с пияници, които не внасяха никакви пари в домакинството. Помислих си за големите суми, които все още дължах на кредитори от Уолстрийт. Помислих си за много от моите приятели алкохолици, които печелеха повече от всякога. Защо да не направя същото и аз?

Въпреки че помолих Чарли да ми даде известно време да размисля, вече почти бях взел решение. В метрото по обратния път за Бруклин ми се стори, че усещам направляващата ръка на провидението. Чух само едно изречение, но то беше много убедително. Всъщност то идваше направо от Библията – един глас ми повтаряше: ‘Работникът заслужава възнаграждението си.’ Пристигайки у дома, заварих Луиз както обикновено да готви, докато трима пияници хвърляха изгладнели погледи към вратата на кухнята. Дръпнах я настрани и й съобщих чудесната новина. Тя прояви интерес, но не се зарадва чак толкова много, колкото очаквах.

Тази вечер имаше сбирка на групата. Въпреки че нито един от алкохолиците, които живееха у нас, не бе престанал да пие, някои други бяха успели. Задно със съпругите си те се тълпяха в хола на първия етаж. Веднага им разказах за предоставената ми възможност. Никога няма да забравя техните каменни лица и неподвижния поглед, с които ме следяха. Още докато говорех, ентусиазмът ми се изпаряваше. Настъпи дълго мълчание.

Тогава почти срамежливо един от приятелите ми започна да говори. “Знам колко ти е трудно, Бил. Това много ни притеснява. Често сме си задавали въпроса какво бихме могли да направим. Мисля обаче, че говоря от името на всички, когато казвам, че това, което предлагаш сега, ни притеснява много повече. ‘Гласът на говорещия стана по-уверен. ‘Не си ли даваш сметка’, продължи той, ‘че никога не можеш да бъдеш професионалист? Колкото и щедър да е Чарли към нас, не разбираш ли, че не можем да се обвържем с неговата или с която и да е друга болница? Казваш, че предложението на Чарли е етично. Разбира се, че е етично, но това, което правим, не се крепи само на етиката; трябва нещо много повече. Разбира се, че идеята на Чарли е добра, но не е достатъчно добра. Става въпрос за живот и смърт, Бил, и на нас ни трябва само най-доброто!’ Приятелите ми ме изгледаха предизвикателно, а говорещият продължи: ‘Бил, не си ли казвал често тук, по време на тези сбирки, че понякога доброто е враг на най-доброто? Е добре, сега случаят е точно такъв. Не можеш да ни причиниш това!’

Така говореше груповото съзнание. Групата бе права, а аз греших; гласът в метрото не бе гласът на Бог. Сега, идващ от моите приятели, звучеше истинският глас. Аз слушах и, слава Богу, се подчиних.” <p data-fake-id="#toggle-id-3"

Тази традиция има дълбок смисъл. АА наистина казва на всеки тежък пияч: ” Ти си член на АА, ако сам го поискаш. Можеш да заявиш, че си с нас; никой не може да те държи извън организацията. Няма значение кой си, няма значение колко низко си паднал, няма значение колко сериозни са емоционалните ти проблеми – дори престъпленията ти – не можем да те оставим извън АА. Ние не искаме да те оставим навън. Не се страхуваме, че ще ни навредиш, независимо от това колко си деформиран или буен. Ние само искаме да сме сигурни, че ще получиш същата възможност за трезвеност, която ни бе дадена на нас. И така ти си член на АА от момента, в който сам заявиш това”.

Установяването на този принцп на членство отне много години на мъчителни опити. Когато започвахме, нищо не изглеждаше толкова по-крехко, толкова чупливо, колкото една група на АА. Малко от алкохолиците, които канехме, ни обръщаха внимание; повечето от тези, които се присъединяваха към нас, бяха като мъждукащи свещички в бурята. Едно след друго техните несигурни огънчета изгасваха и не можеха да бъдат запалени отново. Постоянната ни мисъл, макар и неизказана, беше: “Кой от нас ще бъде следващият”?

Един член на АА описва образно тези дни: “В един момент”, казва той, “всяка група на АА си имаше многобройни правила за членство. Всеки бе обезумял от страх, че някой или нещо ще преобърне лодката и ще ни изхвърли обратно към пиенето. Канцеларията на нашата Фондацияпомоли всяка група да изпрати списък на “защитните” си правила. Общият списък бе километричен. Ако всички тези правила действаха навсякъде, изобщо никой нямаше да може да се присъедини към АА, толкова големи бяха нашите тревоги и страхове.

Бяхме решили да не допускаме до АА никой, освен тази хипотетична група хора, които наричахме “чисти алкохолици”. Освен пиянството и нещастните му последствия те не трябваше да имат други усложнения. И така просяците, скитниците, обитателите на приюти за душевно болни, затворниците, особняците, смахнатите и падналите жени не бяха допускани. Да, уважаеми господине, ние приемахме само чистите и уважавани алкохолици! Всеки друг със сигурност би довел до нашата гибел! Освен това, ако приемехме такава паплач, какво биха казали за нас порядъчните хора? Бяхме издигнали непробиваеми стени около АА.

Може това сега да звучи комично. Може би ще си мислите, че ние, ветераните проявявахме твърде голяма нетърпимост. Но мога ви кажа, че тогава нямаше нищо смешно. Бяхме мрачни, защото чувствахме, че животът и домовете ни са заплашени, а с това не можехме да се шегуваме. Проявявахме нетърпимост, казвате вие. Е добре, бяхме уплашени. И естествено, започнахме да се държим като почти всички изплашени хора. В крайна сметка не е ли страхът истинската основа на нетърпимостта? Да, ние проявявахме нетърпимост”.

Как можехме да се досетим тогава, че всичките тези страхове ще се окажат безпочвени? Как можехме да знаем, че хиляди от тези понякога ужасяващи хора, щяха по удивителен начин да се възстановят и да станат нашите най-добри деятели и близки приятели? Можехме ли да повярваме, че процентът на разводите в АА щеше да бъде много по-нисък от средния? Можехме ли да предвидим, че трудни хора ще се превърнат в наши основни учители по търпение и толерантност? Можеше ли някой тогава да си представи една общност, включваща всякакви всевъзможни характери и справяща се лекота с расовите, религиозни, политически и езикови бариери?

Защо в крайна сметка АА изостави всички правила за членство? Защо оставихме на всеки новодошъл, сам да реши дали е алкохолик и дали желае да се присъедини към нас? Защо посмяхме да кажем, противно на опита на всички общества и правителства, че няма да наказваме и да лишаваме от членство който и да е анонимен алкохолик, че не трябва никога да принуждаваме който и да е да плаща нещо, да вярва в нещо или да спазва някакви правила?

Отговорът, както се съдържа в традиция трета, е съвършено прост. Най-накрая опитът ни научи, че да отнемем на някой алкохолик шанса да се възстанови, означаваше понякога да произнесем смъртната му присъда да го обречем на безкрайни страдания. Кой смееше да бъде съдия, прокурор и палач на собствения си болен брат?

Група след група виждаха тези възможности и най-накрая се отказаха от всякакви правила за членство. Един след друг драматичните случаи затвърдиха това решение, докато най-накрая то се превърна във всеобща традиция. Тук даваме два примера:

Според календара на АА течеше втората година По това време единственото, което можеше да се види, бяха две борещи се да просъществуват безименни групи алкохолици, които се опитваха да си пробият път към светлината.

В една от тези групи се появи нов човек, почука на вратата и помоли да го пуснат вътре. Той поговори откровено с най-стария член на групата. Скоро стана ясно, че е почти безнадежден случай, но повече от всичко иска да се възстанови. ” Но”, попита той, “ще ми позволите ли да се присъединя към групата? Тъй като аз съм жертва на друго пристрастие, което се осъжда още по-лошо и от алкохолизма, може би няма да ме допуснете между вас. Или пък ще ме допуснете?”

Това беше проблем. Какво трябваше да направи групата? Най-старият член на групата повика още двама и насаме им представи ужасните факти. Той каза: “Е, добре, какво да правим? Ако го отхвърлим, скоро ще умре. Ако го допуснем, Бог знае какви неприятности ще ни донесе. Какъв ще бъде отговорът – да или не?”

В началото старейшините гледаха само на лошите страни . “Ние се занимаваме”, – казваха те, – “само с алкохолици. Не трябва ли да жертваме този в името на много други?” Така обсъждането продължаваше, докато съдбата на новодошлия висше на косъм. Тогава един от тримата проговори със съвсем различен тон: “Всъщност ние се страхуваме” – казал той, “за собствената си репутация. Страхуваме се много повече от това, какво ще кажат хората, отколкото от неприятностите, които този нов алкохолик би могъл да ни навлече. Докато говорехме, пет кратки думи минаваха през съзнанието ми. Нещо в мен непрекъснато повтаряше: “Какво би направил нашият Господар?”. Не бе казана нито дума повече. И наистина какво още можеше да бъде казано?”

Преизпълнен с радост, новодошлият се залови за работа по дванадесета стъпка. Той неуморно предаваше посланието на АА на десетки хора. Тъй като това бе една от най-рано формираните групи, тези десетки се умножиха до хиляди. Той нито веднъж не обезпокои когото и да е с другите си затруднения. АА бе направило първата крачка към оформянето на трета традиция.

Скоро след като човекът с двата порока бе почукал на вратата ни, другата АА група прие за член един търговски пътник, когото наречем Ед. Той беше амбициозен и нахакан като всеки търговски пътник. Всяка минута му хрумваше поне една идея как да подобри работата на АА. Той предлагаше тези идеи на събратята си със същия горещ ентусиазъм, с който продаваше автомобилни масла. Но той имаше една идея, която не можеше да пласира. Ед беше атеист. Любимата му мания бе, че АА щеше да се оправя по-добре без “Божиите глупости”. Той тероризираше всички и всички очакваха, че скоро ще се запие – защото по това време АА стоеше на религиозни позиции. Мислехме, че той ще бъде тежко наказан за това богохулство. Колкото и странно да бе обаче, Ед си оставаше трезв.

С времето дойде и неговият ред да говори на една от сбирките. Ние изтръпнахме, защото знаехме какво ще последва. Той отдаде дължимото на обществото; разказа за това, как семейството му отново се е събрало; възхвали честността; припомни за радостта, която носи работата по дванадесета стъпка; и тогава развали всичко. Ед се развика: “Не мога да понасям тези Божи работи. Глупости! Това са измишльотини за слаби хора. Те не са нужни на тази група и аз няма да се примиря! По дяволите!”

Вълна от възмущение и гняв обхвана групата, като всеки член реши: “Трябва да бъде прогонен!”

Старейшините дръпнаха Ед настрана. Казаха му твърдо: “Тук не можеш да говориш по този начин. Трябва или да престанеш, или да напуснеш”. Тогава Ед се обърна към тях със сарказъм: “Хайде бе! Не думай!”. Той се протегна към един рафт и взе снопче листове. Най-отгоре лежеше предговорът на книгата “Анонимни Алкохолици”, която тогава се подготвяше за печат. Започна да чете на глас: “Единственото условие за членуване в АА е желанието да се спре пиенето”. Ед неумолимо продължи: “Когато написахте това изречение, искрени ли бяхте или не?”

Смаяни, старейшините се спогледаха, защото знаеха, че той печели. И така Ед остана.

Ед не само остана, но остана и трезв в течение на месеци. Колкото по-дълго оставаше трезв, толкова по-гръмко говореше – против Бог. Групата бе толкова обезпокоена, че всякакво братско милосърдие се бе изпарило. “Кога най-сетне”, мърмореха помежду си членовете, “ще се пропие този тип?”

Доста по-късно Ед замина по работа извън града. След няколко дни пристигна новината. Беше изпратил хабер с молба да му изпратим пари, а всеки от нас знаеше какво означава това. След това се обади по телефона. В онези дни ние бяхме готови да се втурнем където и да е заради дванадесета стъпка, колкото и безнадежден да беше случаят. Но този път никой не помръдна. “Оставете го на мира! Нека веднъж опита да се справи сам; може би това ще му послужи за урок!”

Две седмици по-късно Ед се промъкнал през нощта в къщата на един от членовете на АА и без да се обади на семейството, си легнал да спи. На следващия ден стопанинът на къщата и негов приятел си пиели сутрешното кафе. По стълбата се чул шум. За тяхно удивление се появил Ед. Усмихвайки се смутено, той им казал: “Е, приятели, приключихте ли със сутрешната медитация?”. На тях веднага им станало ясно, че живо се интересува. От дума на дума им разказал какво се е случило.

В съседен щат Ед се бил прислонил в някакъв евтин хотел. След като всичките му призиви за помощ бяха отблъснати, в трескавия му мозък започнали да минават следните мисли: Те ме изоставиха. Изоставен съм от собствените си братя. Това е краят… Нищо не ми остава”. Като се мятал в леглото, ръката му се плъзнала по бюрото, докосвайки някаква книга. Разтваряйки книгата, той се зачел. Книгата се оказала “Гидеонска Библия”. Ед повече не сподели какво е видял и какво е почувствал в тази хотелска стая. Беше 1938 г. От тогава не е пил.

Днес, когато се събират ветераните, които познават Ед, те казват: “Какво щеше да стане, ако бяхме успели да изхвърлим Ед за неговото богохулство? Какво щеше да стане с него и с всички останали, на които той по-късно помогна?”

Така ръката на Провидението навреме ни даде знак, че всеки алкохолик е член на нашата общност, когато сам реши това.

*Бележка1: През 1954 г. името на Алкохолната Фондация (Alcoholic Foundation, Inc.) беше променено на Съвет на Главната служба на Анонимни Алкохолици (General Service Board of Alcoholics, Inc.), така че понастоящем канцеларията на Фондацията се нарича Канцелария на Главната служба (General Service Office).

*Бележка2 :Gideon`s International е името на протестантска организация, основана през 1899 г. от група търговски пътници, която се занимава с разпространение на Библията по хотели, болници и др. публични места. <p data-fake-id="#toggle-id-4"

НЕЗАВИСИМОСТТА е голяма дума. По отношение на нас тя просто означава само това, че всяка група може да ръководи дейността си точно така както й харесва, освен в случаите, когато е заплашено АА като цяло. Тук възниква същият въпрос, който бе поставен в първа традиция . Не е ли такава свобода безразсъдно опасна?

През годините опитвахме всякакви възможни отклонения от нашите Дванадесет стъпки и Дванадесет традиции. Това беше неизбежно, защото преди всичко ние сме една банда егоцентрични индивидуалисти. Деца на хаоса, ние предизвикателно си играехме с всички видове огън, но излязохме от него невредими, и както ни се струва, по-мъдри. Точно тези отклонения доведоха до много опити и грешки, които, с Божията милост, направиха от нас това, което представляваме днес.

Когато традициите на АА бяха публикувани за пръв път през 1946 година, вече бяхме сигурни, че една АА група може да издържи на вякакви удари. Видяхме, че групата, точно както и отделният й член, трябва да се придържа към такива изпитани принципи, които могат да осигурят оцеляването й. Бяхме открили, че процесът на опити и грешки е безопасен. Ние бяхме толкова сигурни, че в първия вариант на традициите имаше такова важно изречение: “Всеки двама или трима алкохолици, събрали се в името на трезв живот, могат да се нарекат група на АА при условие, че като група нямат други цели”.

Това разбира се означаваше че, имахме смелостта да заявим, че всяка АА група е една самостоятелна единица, която се ръководи в своята дейност от собственото си съзнание. Провъзгласявайки тази огромна свобода, ние сметнахме за необходимо да формулираме само две важни ограничения: Групата не биваше да върши нищо, което да накърнява АА като цяло, нито да обвързва дейността си с дейността на други организации или лица. Би било много опасно, ако започнем да наричаме някои групи “привърженици” или “противниници на сухия режим”, други “републиканци” или “комунисти”, а трети “католици” или “протестанти”. Една група на АА трябваше да се придържа към своята задача или щеше да загине. Единствената й цел трябваше да бъде трезвостта. За всичко останало имаше пълна свобода на мислене и действие. Всяка група имаше правото да допуска грешки.

Когато АА беше все още младо общество, се оформяха много групи, кипящи от желание да работят. В един град, който ще наречем Мидълтаун, започна истински “бум”. Жителите на града се бяха развихрили. Възнесени до небесата, ветераните мечтаеха за нововъведения. Те решиха, че градът се нуждае от голям Център за алкохолици, нещо като модел, който групите на АА биха могли да възпроизведат навсякъде. На първия етаж трябваше да има клуб; на втория щеше да има изтрезвително отделение и на алкохолиците щяха да се дават средства за изплащане на старите им дългове; на третия етаж трябваше да бъде организирана образователна програма разбира се без спорни въпроси. Във въображението блестящият Център щеше да се извисява още няколко етажа нагоре, но на първо време три бяха достатъчни. За това бяха необходими много пари, парите на други хора. Ако щете вярвайте, ако щете не, но редица богати граждани подкрепиха идеята.

И все пак сред алкохолици имаше малка група консервативни противници на идеята. Те писаха до Фондацията, главната квартира на “Анонимни Алкохолици” в Ню Йорк, като поискаха мнението й за такива проекти. Бяха научили, че ветераните, с цел да подсигурят нещата, се готвеха да се обърнат към Фондацията за специално разрешение. Малката група бе обезпокоена и скептично настроена.

Разбира се, имаше и организатор на проекта – изключителен организатор. С красноречието си той успокояваше всички страхове, независимо от предупреждението на съвета на Фондацията, че няма да бъде издадено официално одобрение и всички експерименти на АА групи на други места да се ангажират с медицина и образование се бяха провалили. За да подсигури нещата, организаторът създаде три корпорации и стана президент и на трите. Прясно боядисан, новият Център блестеше. Топлината му огряваше целия град. Скоро нещата започнаха да се оживяват. За да се осигури от всички страни поддържането на непрекъсната дейност, бяха приети щеистдесет и едно правила.

Но уви, тази блестяща картина скоро помръкна. Спокойствието бе заменено от объркване. Стана ясно, че някои пияници копнеят за просвета, но се съмняваха дали са алкохолици. Личностните дефекти на други вероятно можеха да бъдат излекувани чрез паричен заем. Някои се записваха в клуба, но само защото понякога се чувстваха самотни. Понякога ентусиазираните кандидати се устремяваха и към трите етажа. Някои започваха от най-горния и стигаха до най-долния, като ставаха членове на клуба; други започваха в клуба, напиваха се, попадаха в болницата, а най-сетне достигаха до образователната програма на третия етаж. Всичко приличаше на жужащ пчелен кошер, но за разлика от кошерите беше олицетворение на суматохата. Една група на АА като такава не можеше да се справи с такъв проект. Това беше разбрано прекалено късно. И тогава дойде неизбежният взрив – нещо наподобяващо това, което се случи, когато избухна парният котел на фабриката за строителни материали “Уембли”. Смразяващ облак от страх и разочарование надвисна над АА групата.

Когато облакът се разсея, се случи нещо удивително. Главният организатор писа до Фондацията. Той каза, че е трябвало да обърне повече внимание на опита на АА. След това направи нещо друго, което впоследствие влезе в класиката на АА. Всичко беше вместено на една малка картичка. На лицевата й страна пишеше: “Група № 1 на Мидълтаун. Правило № 62”. При отварянето на картичката едно единствено изречение се набиваше в очи: “Не си вири прекалено носа”.

По този начин според четвърта традиция една група на АА бе упражнила правото си да допусне грешка. Освен това бе направила огромна услуга на общността “Анонимни Алкохолици”, защото смирено бе пожелала да използва урока, който бе научила. Беше се съвзела със смях и се бе устремила към по-добри неща. Дори главният архитект, изправен сред развалините на бляновете си, можеше да се смее на самия себе си – а това е връхната точка на смирението.

*Бележка1: През 1954 г. името на Алкохолната фондация (Alcoholic Foundation, Inc.) беше променено на Съвет на Главната служба на Анонимни Алкохолици” (General Service Board of Alcoholics, Inc.), така че понастоящем канцеларията на Фондацията се нарича Канцелария на Главната служба (General Service Office). <p data-fake-id="#toggle-id-5"

“ОБУЩАРЮ, дръж се за обущарския си калъп! …” По-добре е да правиш едно нещо много добре, отколкото много неща – нескопосно. Това е централната тема на тази традиция. Около нея се обединява нашето общество. Самото оцеляване на нашето общество изисква съхранението на този принцип.

“Анонимни Алкохолици” могат да бъдат сравнени с група лекари, които биха могли да открият лекарство за рака и от чиито дружни усилия зависи отговорът за страдащите от тази болест. Вярно е, че всеки лекар в такава група би могъл да има своя собствена специалност. Всеки един от тях понякога би желал да се посвети по-скоро на собствената си област, отколкото да работи само с групата. Но след като са открили подходящо лекарство, след като е станало ясно, че то може да бъде постигнато само с общите им усилия, то всички те ще се чувстват длъжни да се посветят изцяло на лечението на рака. Пред перспективата за такова чудотворно откритие всеки лекар би оставил настрана другите си лични амбиции, каквото и да му струва това.

Също толкова здраво обвързани по задължение са и членовете на “Анонимни Алкохолици”, които са доказали, че могат да помогнат на проблемните пиячи, така както рядко се удава на някой друг. Уникалната способност на всеки от АА да се постави в положението на новодошлия и да помогне за възстановяването му не зависи в никакъв случай от образованието му, от красноречието му или от което и да е друго негово индивидуално умение. Единственото нещо, което има значение, е че той е алкохолик, който е открил пътя на трезвостта. Това наследство от страдание и възстановяване лесно се предава от един алкохолик на друг. Това е нашият Божи дар и даряването му на други като нас е основната цел, която днес вдъхновява АА по цялото земно кълбо.

Има и друга причина за тази единствена цел. Големият парадокс в дейността на АА се състои в осъзнаването на факта, че рядко можем да съхраним скъпоценния дар на трезвостта, ако не го подаряваме другиму. Ако една група лекари притежава средство за лечение на рака и не го дава на болните, то тези лекари биха страдали от угризения на съвестта. И все пак това няма да заплашва живота им. За нас, ако пренебрегваме тези, които все още страдат, съществува постоянна опасност за живота и душевния ни покой. Под натиска на тези изисквания на инстинктите за самосъхранение, дълг и любов не е странно, че нашето общество е стигнало до заключението, че има само една висша задача – да предава посланието на АА на онези, които не знаят, че има спасение.

Като разкрива мъдростта за единствената цел на АА, един от членовете разказва следната история:

“Един ден бях неспокоен и чувствах, че е по-добре да свърша малко работа по дванадесета. Може би това щеше да ме предпази от залитане. На първо място трябваше да открия някой пияница, с когото да поработя.

И така, сочих в метрото до градската болница, където попитах д-р Силкуърт дали има подходящ случай. “Нищо обещаващо” – каза докторът. “Има един тип на третия етаж, който може да е подходящ. Той обаче е един ужасно корав ирландец. Никога не съм виждал по-голям инат. Крещи, че ако партньорът му се отнася по-добре с него и ако жена му го остави на мира, бързо ще се оправи с алкохолния си проблем. Мина през тежък пристъп на алкохолен делириум, все още не е на себе си и подозира всички. Не звучи добре, нали? Работата с него обаче може да ти е от полза, така че защо не опиташ?”

Малко сред това седях до една огромна човешка развалина. Определено враждебно настроен, той се взираше в мен, а очите му приличаха на цепки в червендалестото му и подпухнало лице. Трябваше да се съглася с доктора – той наистина не изглеждаше добре. Аз обаче му разказах собствената си история. Обясних му какво чудесно общество имаме, колко добре се разбираме. Подчертах колко безнадеждни са проблемите на пияниците. Настоявах, че малко алкохолици могат да се справят с тях сами, но че в нашите малки групи заедно можехме да постигнем това, което бе невъзможно, ако бяхме сами. Той ме прекъсна, за да се присмее на това и каза, че сам ще се справи с жена си, партньора си и алкохолизма си. Саркастично ме попита: “И колко струва всичко това?”

Бях благодарен, че мога да му отговоря: “Абсолютно нищо”.

Следващият му въпрос бе: “Какво ще получиш ти за това?”

Разбира се, отговорът ми бе: ” Собствената ми трезвост и един щастлив живот.”

Все още изпълнен със съмнения, той попита: “Наистина ли единствената причина, за да си тук, е да опиташ да помогнеш на мен и на себе си?”

“Да”, казах аз. ” Това е абсолютната истина. Няма уловки”.

Тогава колебливо се опитах да говоря и за духовната страна на нашата програма. Само да можехте да видите какъв смразяващ поглед ми хвърли този пияница! Едва произнесох думата “духовен” и той се нахвърли. “О!”, възкликна той. “Сега разбирам! Ти търсиш жертви за някаква проклета духовна секта. Защо казваш, че няма уловки? Аз принадлежа към една велика църква, която означава всичко за мен. И ти имаш наглостта да ми говориш за религия!”

Слава Богу, намерих правилен отговор за това. Той се основаваше на единствената цел на АА. “Ти имаш вяра”, казах аз. “Вероятно тя е по-дълбока от моята. Без съмнение ти имаш по-добро религиозно образование от моето. Затова не мога да ти кажа нищо за религията. Дори и не искам да се опитвам. Обзалагам се също така, че би могъл да ми дадеш идеално определение за смирението. Но от това, което ми разказа за себе си и за проблемите си и как мислиш да ги разрешиш, мисля, че зная какво не е наред!”

“Добре – каза той. “Казвай!”

“Е, добре”, казах аз. “Мисля, че ти си просто един надут самоуверен ирландец, който си въобразява, че може да върти всичко на пръста си”.

Това наистина го разтърси. След като обаче се успокои, той започна да слуша, докато аз се опитвах да му покажа, че смирението е единственият път към трезвостта. Най-накрая той видя, че не се опитвам да променя религиозните му възгледи, че искам той да открие благодатта в собствената си религия, която би помогнала на възстановяването му. След това ние се разбирахме добре.

“Сега”, заключава ветеранът, “нека да предположим, че бях принуден да говоря на този човек по въпросите на религията. Нека предположим, че му бях отговорил, че АА се нуждае от много пари; че АА се занимава с просвета, болници и лечение. Нека предположим, че му бях предложил да му помогна в домашните и служебните дела. Докъде щяхме да стигнем? Доникъде, разбира се”.

Години по-късно нашият корав ирландец обичаше да казва: “Моят наставник успя да ме спечели за една идея и това бе трезвостта. В онзи момент аз не бих могъл да видя стойността на нищо друго”. <p data-fake-id="#toggle-id-6"

Веднага щом разбрахме, че сме намерили отговор за алкохолизма, ни се струваше логично, че бихме могли да намерим отговор и за редица други неща. Мнозина смятаха, че групите на АА биха могли да се занимават с бизнес, биха могли да финансират всяко начинание в областта на борбата с алкохолизма. Всъщност ние се чувствахме длъжни да заложим цялата тежест на името на АА в полза на достойни каузи.

Ето някои от нещата, за които мечтаехме. Болниците не обичаха алкохолиците и затова си мислехме, че трябва да открием наша верига от болници. Хората имаха нужда да им се разяснява какво представлява алкохолизмът и затова трябваше да просвещаваме обществото, дори да напишем отново училищните и медицинските учебници. Искахме да събираме несретниците от бордеите, да подбираме тези, които можеха да се излекуват и да създадем условия за останалите да печелят хляба си в определени затворени колективи. Може би такива места биха имали големи приходи, с които да поддържаме другите си добри дела. Ние сериозно мислехме да променим законите на страната, като в тях се впише, че алкохолиците са болни хора. Те не биваше да бъдат хвърляни в затворите; трябваше да бъдат освобождавани под наше попечителство. Ние трябваше да разпрострем АА над тъмните ъгли на наркоманията и престъпността. Щяхме да основаваме групи от хора, изпаднали в депресия или параноя; колкото по-тежки бяха неврозите, толкова по-добре за нас. Логично бе, че след като можехме да се справим с алкохолизма, можехме да се справим и с който и да е друг проблем.

Хрумна ни, че можем да пренесем идеите си във фабриките и да накараме работниците и капиталистите да започнат да се обичат. Нашата безкомпромисна честност би могла да изчисти политиката. Опрени с една ръка на религията, с другата на медицината, щяхме да изгладим техните противоречия. След като се бяхме научили да живеем толкова щастливо, щяхме да покажем и на другите пътя към щастието. Защо не, мислехме си, нашето общество на анонимни алкохолици можеше да се окаже авангарда на новия духовен прогрес! Можехме да променим света.

Да, такива бях мечтите ни в АА. Те бяха толкова естествени, при положение че повечето алкохолици бяха банкрутирали идеалисти. Почти всеки от нас би желал да бъде изключително полезен, да върши велики дела, да въплъти всички идеали. Ние всички сме перфекционисти, които, неуспели да достигнат до съвършенство, бяха отишли до другата крайност, хвърляйки се към бутилката и забвението. С помощта на АА Провидението ни изведе до най-трепетните ни очаквания. Защо тогава да не споделим начина си на живот с всички?

В началото опитахме с АА болници – всички до една се провалиха. Стана така, защото не е възможно една група на АА да се занимава с бизнес; както се казва, много баби – келяво дете. Групите на АА се хвърлиха към образованието и когато започнаха публично да защищават една или друга форма, хората се объркаха. С какво се занимаваше АА – с алкохолици или с образование? Каква беше същността на АА – духовна или медицинска? Не беше ли реформаторско движение? Объркани, ние видяхме, че се обвързваме с какви ли не неща, някои добри, други не чак дотам добри. Гледайки, как алкохолиците против волята им са изпращани в затвори или приюти за душевно болни, започнахме да протестираме: “Трябва да има закон!”. АА започна да тропа по масата на законодателните комисии и да настоява за правни реформи. От това излезе добър материал за вестниците и нищо повече. Видяхме, че ще затънем в блатото на политиката. Дори вътре в АА видяхме, че е наложително да премахнем името на АА от клубовете и домовете на дванадесета стъпка.

Тези начинания доведоха до дълбокото убеждение, че в никакъв случай не трябва да се ангажираме с каквито и да било странични дела, независимо от това колко са добри. Ние от “Анонимни Алкохолици” нито можехме, нито би трябвало до се опитвам да бъдем “вся и все”.

Преди години този принцип на “неангажираност” бе подложен на решително изпитание. Някои от големите компании производителки на спиртни напитки предложиха да навлязат в полето на противоалкохолната просвета. Те вярваха, че няма да е зле алкохолната индустрия да покаже известно чувство за отговорност пред обществото. Те искаха да заявят, че хората би трябвало да се наслаждават на алкохола, а не да злоупотребяват с него. Големите пиячи трябваше да намалят темпото, а проблемните пиячи – алкохолиците – да не пият въобще.

В една от асоциациите на този бранш се повдигна въпроса, как да се ръководи тази кампания. Разбира се, за постигането на целта си щяха да използват възможностите на радиото, пресата и киното. Кой обаче трябваше да оглави кампанията? Те веднага си помислиха за “Анонимни Алкохолици”. Ако можеха да намерят в нашите редици човек, който да отговаря за взаимоотношенията с обществеността, това би било идеално. Той определено добре би познавал проблемите. Връзките му с АА биха се оказали ценни, защото общество бе високо ценено в останалата част на обществото и нямаше никакви врагове.

Те скоро откриха подходящ човек, член на АА с необходимия опит. Той дойде направо в Главната квартира на АА в Ню Йорк и попита: “Има ли нещо в нашите традиции, поради което да не мога да приема тази работа? Този вид просвета изглежда добра и не е прекалено спорна. Вие от Главната квартира виждате ли в нея нещо съмнително?”

На пръв поглед идеята изглеждаше добре. След това се промъкна съмнение. Асоциацията искаше да използва пълното име на нашия член в цялата си рекламна кампания; той трябваше да бъде лансиран както като директор по рекламата, така и като член на “Анонимни Алкохолици”. Разбира се, не можеше да има и най-малкото възражение срещу това, че една асоциация наема член на АА, само защото той може да осъществи контакт с обществеността и понеже познава алкохолизма. Това обаче не бе всичко, защото в този случай не само анонимността на един член щеше да бъде публично нарушена, но и в съзнанието на милиони името на “Анонимни Алкохолици” щеше да бъде свързано точно с този просветен проект. Щеше да изглежда, че АА сега подкрепя просветата – и при това просветата в стила на производителите на алкохол.

В момента, в който правилно оценихме този компрометиращ факт, ние попитахме кандидат-рекламния директор какво мисли по въпроса. “Велики Боже!”, възкликна той. “Разбира се, че не мога да приема тази работа. Още няма да е изсъхнало мастилото от първата реклама и въздържателите ще надигнат страшен вой. Те ще излязат с фенери да търсят честен член на АА, който да подкрепи техния вид просвета. АА ще се озове точно в центъра на сблъсъка между привържениците и противниците на сухия режим. Половината от хората в страната ще си мислят, че сме сключили съюз със “сухите”, а другата половина, че сме се присъединили към “мокрите”. Ама че каша!”

“Независимо от това ти имаш право да приемеш тази работа”, казахме ние.

“Знам”, каза той, “но сега не става дума за права. “Анонимни Алокохолици” ми спасиха живота и те стоят на първо място. Няма да съм аз човекът, който ще тласне АА към беди, а тази работа ще направи точно това!”

Що се отнася до ангажиментите, нашият приятел каза всичко, което можеше да бъде казано. Окончателно се убедихме, че не можем да заемаме името на АА за каквато и да друга кауза освен нашата собствена. <p data-fake-id="#toggle-id-7"

Самоиздържащи се алкохолици? Кой е чувал някога подобно нещо? И все пак ние трябва да бъдем точно такива. Този принцип е доказателство за дълбоките промени, настъпили у всички нас под влияние на АА. Всички знаят, как активните алкохолици викат на висок глас, че няма такива проблеми, които да не могат да бъдат решени с пари. Винаги сме протягали ръка за просия. От край време сме зависели от други, обикновено в парично отношение. Когато едно общество, съставено само от алкохолици, казва, че си плаща сметките, това наистина е нещо ново.

Вероятно няма друга традиция, която да е създадена с толкова родилни мъки. В ранните години на АА ние всички бяхме без пукната пара. Като прибавите към това и обичайното предположение, че хората са длъжни да дават пари на алкохолиците, които се опитват да бъдат трезви, разбираемо е защо си мислехме, че си заслужаваме купища пари. Какви велики неща бихме могли да постигнат с тях “Анонимни Алкохолици”! Колкото и да е странно обаче, хората, които имаха пари, мислеха по друг начин. Те смятаха, че е крайно време сега, когато сме трезви, да си плащаме сами. И така нашето общество си оставаше бедно, защото трябваше да бъде такова.

Имаше още една причина за общата ни бедност. Скоро стана ясно, че докато алкохолиците са склонни да пилеят щедро за дванадесета стъпка, те с ужасно съпротивление пускаха пари за групови цели в шапката, пускана по време на сбирките. Смаяни, открихме, че сме невероятно стиснати. И така, АА като движение започна и си остана без пукната пара, докато отделните му членове процъфтяваха.

Алкохолиците определено действат на принципа всичко или нищо. Когато АА преминаваше от детство към юношество, ние преминахме от идеята, че ни трябват много пари към схващането, че АА не трябва да притежава нищо. Стана пословично твърдението: “АА и пари не вървят заедно”. Променихме рязко посоката, защото тук-там някои членове се бяха опитали да спечелят пари въз основа на връзките си вътре в АА и се страхувахме, че че можем да бъдем експлоатирани. Понякога благодарни дарители ни предоставяха помещения за нашите сбирки; в резултат имаше случаи на външна намеса в работите ни. Беше ни подарена болница и почти веднага синът на дарителя стана неин главен пациент и бъдещ управител. На една група бяха подарени пет хиляди долара да прави с тях каквото намери за добре. Разправиите, свързани с тези пари, продължиха с години. Уплашени от тези усложнения, някои групи отказваха да държат дори цент в касите си.

Независимо от тези опасения, трябваше да признаем, че АА трябва да функционира. Помещенията за сбирки струваха пари. За да се спасят цели райони от бъркотии, трябваше да се разкрият малки офиси, да се инсталират телефони, да се ангажират няколко секретари на пълен работен ден. След много протести тези неща бяха извършени. Видяхме, че ако не бяхме ги извършили, хората нямаше да могат да се обръщат към нас за помощ. За тези прости служби трябваха малки суми, които можехме и щяхме да плащаме сами. В крайна сметка махалото спря да се люлее и се закова на седма традиция, каквато е тя днес.

Във връзка в това Бил обича да разказва следната поучителна история. Обяснява, че когато през 1941 г. в “Saturday Evening Post” излезе статията на Джек Александер, в пощенската кутия на Фондацията в Ню Йорк бяха получени хиляди отчаяни писма от безнадеждни алкохолици и техни семейства. “Нашият персонал”, обяснява Бил, “се състоеше от двама души: една предана секретарка и аз самият. Как можехме да се справим с такива лавина от молби? Ясно беше, че ни трябват повече секретари на пълен работен ден. По тази причина помолихме АА групите за волни пожертвования. Биха ли изпращали по един долар годишно за всеки член? В противен случай тези сърцераздирателни писма биха останали без отговор.

За мое учудване отговорът на групите се бавеше. Страшно се ядосах. Една сутрин аз сновях напред-назад, поглеждайки от време на време към купищата писма в канцеларията и мърморейки колко безотговорни и стиснати са моите братя-анонимни алкохолици. Точно в този момент един стар познат показа рошавата си измъчена глава на вратата. Той беше шампионът ни по провали. Личеше си, че беше след страшен запой. Като си припомних моите, сърцето ми се изпълни с жал. Поканих го в моето ъгълче и му подадох пет доларова банкнота. Тъй като по това време всичките ми приходи бяха тридесет долара седмично, това бе щедър дар. Луиз се нуждаеше от тези пари за храна, но това не ме спря. Облекчението, изписано по лицето на приятеля ми, стопли сърцето ми. Чувствах се особено добродетелен, като мислех за всички пияници, които не искаха да изпратят на Фондацията по един долар, а аз с удоволствие давах пет долара, за да помогна на един махмурлия.

Сбирката ни тази вечер се състоя в стария клуб на Двадесет и четвърта улица в Ню Йорк. По време на паузата касиерът срамежливо каза с колко пари разполага клубът (това беше в периода, когато пари и АА не вървяха заедно). Най-накрая обаче изплю камъчето – хазяинът щеше да ни изхвърли, ако не си платим наема. Той приключи с думите: “Хайде, момчета, пуснете повечко в шапката тази вечер”.

Съвсем ясно чух всичко това, докато горещо се опитвах да убеждавам един новодошъл, който седеше до мен. Шапката се приближаваше до мен и аз си бръкнах в джоба. Продължавайки да обработвам новака, порових и напипах петдесетцентова монета. Някак си ми се стори много голяма. Набързо я върнах обратно и изрових десет цента, които тихичко звъннаха в шапката. В тези дни в шапката не попадаха банкноти.

Тогава се сепнах. Аз, който се бях хвалил с щедростта си тази сутрин, се отнасях към собствения си клуб по-лошо, отколкото онези далечни алкохолици, които бяха забравили да изпратят на Фондацията своите долари. Осъзнах, че подаръкът ми от пет долара за един подхлъзнал се беше ласкателство за собственото ми себелюбие, лоша както за него, така и за мен. В АА наистина имаше едно място, където духовното и парите можеха да вървят ръка за ръка и това място беше в шапката!”

Има и една друга история, свързана с пари. Една вечер през 1948 г., попечителите на Фондацията се бяха събрали за тримесечната си сбирка. Разискванията включваха един много важен въпрос. Беше починала една дама. Когато бе отворено завещанието й, стана ясно, че тя оставя на разположение на “Анонимни Алкохолици” сума от десет хиляди долара. Въпросът бе, следва ли АА да приеме това дарение?

Колко бурно се обсъждаше този въпрос! Фондацията в този момент бе наистина в затруднено положение; групите не изпращаха достатъчно за поддръжка на канцеларията; бяхме посегнали към всички приходи и и те не бяха достатъчни. Резервите ни се топяха като сняг напролет. Имахме нужда от тези десет хиляди долара. Някой каза: “Може би групите никога няма да бъдат в състояние да поддържат канцеларията. Не можем да я затворим; тя ни е жизнено необходима. Да, нека вземем парите. Нека приемаме и в бъдеще други такива дарения. Ще имаме нужда от тях”.

Тогава се обадиха противниците. Те посочиха, че ръководството на Фондацията знае, че поне половин милион са оставени за АА в завещанията на хора, които все още са живи. Един Господ знае колко други такива пари има. Ако не се отклоняваха външните дарения, ако те не се отрежеха напълно, един ден Фондацията щеше да забогатее. Освен това, при най-малкото споменаване пред обществеността от страна на попечителите, че се нуждаем от пари, можехме да станем безкрайно богати. В сравнение с тази перспектива обсъжданите десет хиляди долара не бяха много, но както първата чаша на алкохолика, те неизбежно щяха да доведат до катастрофална верижна реакция. Докъде щяхме да стигнем? Обикновено този, който плаща музиката, си я избира и ако Фондацията приемаше пари от външни източници, попечителите можеха да се изкушат да ръководят нещата без да се съобразяват с желанията на АА като цяло. Освободен от отговорност, всеки алкохолик би вдигнал рамене с думите: О, Фондацията е богата – защо да се тревожа!” Наличието на огромни средства би изкушило ръководството да оперира с тези средства и по този начин да отклони АА от първичната му цел. В момента, в който това се случеше, доверието щеше да бъде разклатено. Ръководството щеше да остане изолирано и подложено на тежка критика от страна както на самите анонимни алкохолици, така и на обществеността. Това бях съображенията “за” и “против”

Тогава нашите попечители записаха светла страница в историята на АА. Те се обявиха за принципа, че “Анонимни Алкохолици” трябва завинаги да останат бедни. Занапред финансовата политика на Фондацията трябваше да бъде само покриването на текущите разходи плюс разумен резерв. Колкото и да бе трудно, те официално отказаха тези десет хиляди долара и официално приеха твърдо решение всякакви бъдещи подобни дарения да бъдат отклонявани по същия начин. Вярваме, че в този момент принципът на обща бедност твърдо и окончателно се превърна в традиция на АА.

Когато тези факти бяха публикувани, последвалата реакция беше много силна. За хората, свикнали с безконечни кампании по набиране на средства за благотворителни фондове, АА представляваше странна и освежаваща гледка. Одобрителни уводни статии в страната и чужбина предизвикаха вълна от доверие в Братството “Анонимни Алкохолици”. Те посочваха, че безотговорните бяха станали отговорни и че превръщайки финансовата си независимост в част от традициите си, “Анонимни Алкохолици” бяха възкресили един идеал, почти забравен в този век. <p data-fake-id="#toggle-id-8"

“Анонимни Алкохолици” никога няма да работят като професионалисти. До известна степен разбрахме смисъла на древните думи: “Даром получи, даром отдавай”. Открихме, че при професионализма материалното и духовното не вървят ръка за ръка. Почти няма случай на възстановяване от алкохолизъм с помощта на най-добрите световни професионалисти, както медици, така и духовници. Ние не омаловажаваме професионализма в други области, но приемаме простия факт, че на нас той не ни помага. Всеки път, когато се опитвахме да превърнем нашата дванадесета стъпка в професионално дело, резултатът беше един и същ – нашата единствена цел бе разгромявана.

Алкохолиците просто не искат да се вслушат в думите на платени деятели по стъпка дванадесета. Още от самото начало ние бяхме сигурни, че пряката работа със страдащ алкохолик може да се основава само на желанието да се помага и да се приема помощ. Когато един анонимен алкохолик говори срещу заплащане, било на сбирки, било пред новодошъл, това може да се отрази лошо и на самия него. Парите компрометират и него, и всичко, което казва и прави. Това винаги е било толкова очевидно, че само единични членове на АА се е случвало да работят по дванадесета стъпка срещу възнаграждение.

Независимо от тази убеденост все пак е вярно, че малко теми са причинявали толкова много спорове в нашето общество, колкото професионализмът. Чистачите, които миеха подовете, готвачите, които правеха сандвичите, секретарите в офисите, писателите, които пишеха книги – всички те бяха атакувани за това, че – както казваха критикуващите – “печелят пари на гърба на АА”. Пренебрегвайки факта, че тези дейности нямат нищо общо с дванадесета стъпка, критиците атакуваха като АА професионалисти тези наши хора, които често вършеха неблагодарните работи, които никой друг не можеше или не искаше да върши. Още по-голям шум се вдигна, когато членове на АА започнаха да откриват почивни домове и приюти за алкохолици, когато постъпваха на работа в корпорации като завеждащи по проблемите на алкохолизма, когато започваха работа като медицински сестри в отделения за алкохолици, когато започваха работа в областта на алкохолната просвета. Във всички тези случаи се претендираше, че знанието и опитът на АА се продават за пари и следователно всички тези хора също бяха професионалисти.

Най-накрая все пак се открои ясна разлика между професионализма и непрофесионализма. Постъпихме мъдро, когато приехме, че дванадесета стъпка не може да се продава за пари. Когато обаче заявихме, че обществото ни, не може да наема служители и че членовете на АА нямат право да пренасят нашите знания в други области, ние следвахме съветите на страха – страх, който днес почти е прогонен от светлината на опита.

Нека разгледаме случая с домакина и готвача на клуба. Ако един клуб ще работи, то той трябва да е обитаем и гостоприемен. Опитахме с доброволци, но на тях бързо им идваше до гуша да мият подове и да правят кафе седем дни седмично. Те просто не идваха. Още по-важно, един празен ключ не можеше да отговоря на телефонните обаждания, но затова пък приканваше онези пияници, които имаха резервен ключ. Така че някои трябваше постоянно да наглежда мястото. Ако наемахме алкохолик, той щеше да получава само това, което и без това щяхме да плащаме на не алкохолик за същата работа. Тази работа не беше работа по дванадесета стъпка; тя просто създаваше условия за нея. Това беше чисто и просто служба.

Самото общество на “Анонимни алкохолици” също не можеше да функционира без служители на пълен работен ден. Във Фондацията и в междугруповите канцеларии не можехме да използваме като секретари не алкохолици; трябваха ни хора, които да разбират проблемите на АА. В момента, когато ги наемахме обаче, ултраконсервативните и страхливите пропищяваха: “Професионализъм!” В даден период положението на тези предани служители бе почти непоносимо. Не ги канеха да говорят на сбирките на АА, защото “печелеха пари на гърба на АА”. Понякога някои членове направо ги отбягваха. Дори доброжелателно настроените ги наричаха “необходимото зло”. Комитетите се възползваха от това състояние на нещата, за да им намаляват заплатите. Смяташе се, че ако работят за АА срещу ниско заплащане, на тях отново ще започне да се гледа с добро око. Тези схващания се запазиха в продължение на години. След това видяхме, че ако една прилежна секретарка отговоря стотици пъти дневно на телефонните обаждания, изслушва двадесет стенещи съпруги, уговаря болнично лечение и осигурява наставници за десет новодошли, внимателно и с такт се справя с разгневения пияница, който се оплаква от работата, която тя върши и от това, че й плащат прекалено много, то такъв човек определено не може да се нарече АА професионалист. Тя не превръщаше в професия стъпка дванадесета; тя просто създаваше условия за осъществяването й. Тя помагаше да се даде на човека, който чукаше на вратата, заслужения покой. Доброволците-членове на комитета и доброволците сътрудници действително оказваха голяма помощ, но не можеше да се очаква от тях да носят този товар ден след ден.

Същата история се повтаря и във Фондацията. Осем тона книги и литература месечно не се опаковат и разпращат по цял свят сами. На чувалите с писма, изпълнени с всевъзможни проблеми на АА, от тези на самотния ескимос до нарастващите мъки на хиляди групи, трябваше да се отговаря от знаещи хора. Трябваше да се поддържат правилни отношения с външния свят. Трябва да се изградят насоките на АА. Затова ние назначаваме сътрудници от редовете на АА. Плащаме им добре и те заслужават парите си. Те са професионални секретари, но в никакъв случай не са професионалисти-анонинимни алкохолици.

Вероятно във всяко сърце на анонимен алкохолик се таи страхът, че някой ден нашето име може да бъде използвано от някого за големи пари. Дори и лек намек за такова нещо, винаги предизвиква ураган, а ние установихме, че ураганите помитат еднакво страшно и праведните, и виновните. Ураганите никога не правят разлика.

Най-тежките удари от тези емоционални изблици се стовариха върху тези членове на АА, които имаха достатъчна смелост, за да постъпят на работа във външни организации, занимаващи се с проблемите на алкохолизма. Един университет искаше член на АА да изнася лекции за алкохолизма. Една корпорация се нуждаеше от кадровик, запознат с проблема. Един държавен приют за алкохолици искаше управител, който да може добре да се справя с пияниците. Една градска община се нуждаеше от опитен социален работник, който да познава щетите, които алкохолът може да причини на семейството. Една държавната комисия по проблемите на алкохола искаше да назначи платен научен сътрудник. Това е само малка част от службите, които са били предлагани на отделни членове на АА. Понякога членове на АА купуваха ферми и почивни домове, в които измъчените алкохолици да получават необходимите им грижи. Повдигаше се въпросът – а и сега понякога се повдига – трябва ли съгласно традициите на АА такива дейности да се окачествяват като професионални?

Мислим, че отговорът е “не”. Членовете на АА, които избират такава кариера, не превръщат стъпка дванадесета в своя професия. Пътят до това заключение бе дълъг и трънлив. В началото не виждахме къде е истинският проблем. В миналото в момента, в който някой от АА постъпваше на такава работа, той веднага се изкушаваше да ползва името на “Анонимни Алкохолици” за реклама или за набиране на средства. Приютите за алкохолици, образователните програми, държавното законодателство и различните комисии изграждаха рекламата си върху факта, че членове на АА работят за тях. Без да се замислят, тези анонимини алкохолици неразумно нарушаваха анонимността в интерес на любимата си работа. По тази причина много добри каузи и всички лица, свързани с тях, бяха подлагани на несправедлива критика от страна на АА групите. Много често тези яростни атаки започваха с вика: “Професионализъм! Този човек изкарва пари на гърба на АА!” И все пак, никой от тях не беше назначаван, за да извършва работа по дванадесета стъпка . Отклонението в тези случаи не беше професионализмът; то се състоеше в нарушаването на принципи на анонимност. Самото предназначение на АА се компрометираше и се злоупотребяваше с името на АА.

Показателно е, че сега, когато почти нито един анонимен алкохолик от нашето общество не нарушава публично принципа на анонимността, почти всички тези опасения са отзвучали. Виждаме, че нямаме нито правото, нито необходимостта да пречим на тези анонимни алкохолици, които желаят да работят индивидуално в тези по-широки области. Всъщност би било противообществено, ако им забраняваме. Не можем да обявим АА за толкова затворено общество, че да пазим в пълна тайна знанията и опита си. Ако един член на АА в качеството си на отделен гражданин може да стане по-добър изследовател, лектор, кадровик, тогава защо да не стане? Всеки печели, а ние нищо не губим. Вярно е, че някои от проектите, в които са се включвали членове на АА, са били по начало лошо замислени, но това няма никакво значение за основните ни принципи.

Всички тези вълнуващи и бурни събития помогнаха окончателно да се оформи традицията на АА по отношение на непрофесионализма. Нашата дванадесета стъпка никога няма да се заплаща, но тези, които се трудят за нас, заслужават възнаграждението си. <p data-fake-id="#toggle-id-9"

Когато девета традиция бе написана, тя гласеше, че “Анонимни Алкохолици” се нуждаят от “минимална организационна структура”. През следващите години променихме вижданията си по този въпрос. Днес можем уверено да кажем, че “Анонимни Алкохолици” – АА като цяло – не трябва въобще да се организират. От друга страна, в привидно противоречие, създаваме специални съвети и комитети, които сами по себе си са организирани. Как тогава можем да имаме неорганизирано движение, което може и в действителност създава организация за обслужване на самото себе си? Спирайки се над тази загадка, хората казват: “Какво имат в предвид като казват, че нямат организация?”

Е, добре, нека видим. Чувал ли е някой за нация, държава, политическа партия, дори за доброволно сдружение, които нямат правила за членство? Чувал ли е някой за общество, което да не командва по някакъв начин членовете си и да не изисква от тях да се подчиняват на определени правила и ограничения? Нали почти всяко общество по земята дава власт на част от членовете си, за да подчиняват другите и да наказват или прогонват провинилите се? Следователно всяка нация, всъщност всяка форма на общество, трябва да бъде форма на управление, осъществявано от човешки същества. Властта да се ръководи или управлява е същността на всяка една организация.

И все пак обществото “Анонимни Алкохолици” е едно изключение. То не е изградено по този модел. Нито Общата конференция, нито Фондацията, нито ръководството дори и на най-скромната група не могат да издават каквито и да е директиви по отношение на член на АА, нито да го принуждават да ги следва, а камо ли да налагат някакви наказания. Опитвали сме много пъти, но резултатът винаги е бил пълен провал. Групите се опитваха да отстранят някои членове, но пропъдените се връщаха на сбирките и казваха: За нас това означава живот. Не можете да ни го отнемете”. Комитетите инструктираха мнозина анонимни алкохолици да преустановят работата си с безнадеждните хроници, но им се отговаряше: Какво правя по дванадесета стъпка, си е моя лична работа. Кои сте вие, че да отсъждате?” Това не означава, че един член на АА няма да приеме съвет или някое предложение от по-опитните членове, но той определено няма да се подчинява на заповеди. Няма нищо по-непопулярно от някой ветеран, който отива на ново място и се опитва да показва на тамошната група как да организира работата си. Той и подобните нему “следящи с тревога съдбата на АА” се сблъскват с упорита съпротива или което е по-лошо, с подигравки.

Може да ви се струва, че главната квартира на АА в Ню Йорк е изключение? Разбира се, хората там би трябвало да имат някаква власт. Но още преди много години както попечителите, така и персоналът откриха, че могат да отправят само препоръки, и при това много умерени. Дори трябваше да набележат няколко фрази, които все още се включват в половината от писмата, които те разпращат: “Разбира се, вие имате пълното право да постъпите в този случай както желаете. Но по-голямата част от опита на АА подсказва, че …” . Това отношение не прилича на централно управление, нали? Ние си даваме сметка, че алкохолиците не могат да бъдат командвани – нито поотделно, нито колективно.

В такъв момент чуваме как един свещеник възклицава: “Те превръщат неподчинението в добродетел!” Към него се присъединява психиатър, който казва: “Дръзки сополанковци! Няма да пораснат и да започнат да се съобразяват със законите на обществото!”. Човекът на улицата казва: “Изобщо не ги разбирам. Сигурно не са в всичкия си”. Всички тези наблюдатели пропускат обаче нещо уникално за “Анонимни Алкохолици”. Ако всеки член на АА не направи всички възможно, за да спазва предлаганите Дванадесет стъпки за възстановяване, то той почти сигурно подписва собствената си смъртна присъда. Пиянството му и последващият пълен провал не са наказание, наложено от хора, имащи власт; те са резултат от личното му неподчинение на определени духовни принципи.

Същата сериозна заплаха грози и самата група. Ако тя не се стреми да следва Дванадесетте традиции на АА, групата също така може да се провали и да загине. Затова ние от АА се подчиняваме на духовните принципи, първо, защото сме принудени, а в крайна сметка, защото обичаме начина на живот, до който това подчинение ни довежда. Голямото страдание и голямата любов са двете средства за постигане на дисциплина в АА; ние не се нуждаем от други.

Сега е ясно, че никога не трябва да назначаваме комитети, които да ни ръководят, но също така е ясно, че винаги ще трябва да упълномощаваме хора, които да ни служат. Това е разликата между духа на авторитарната власт и духа на служенето, две концепции, които понякога са диаметрално противоположни. Именно в духа на служенето ние избираме неофициален комитет с постоянно подменящ се състав, междугрупов комитет за областта и Общата конференция на “Анонимни Алкохолици” за АА като цяло. Даже нашата Фондация, в миналото действаща като независим комитет, днес пряко се отчита пред нашето общество. Попечителите й се грижат за бързото и ефективно откликване на проблеми на АА по света.

Така както, целта на всеки член на АА е да постигне личната си трезвеност, целта на нашите служби е да донесат трезвост на всички, които я желаят. Ако никой не върши ежедневната работа, ако телефонът звъни напразно, ако не отговаряме на писмата, тогава АА, както го познаваме, ще престане да съществува. Връзките ни с хората, които имат нужда от нашата помощ, ще бъдат прекъснати.

АА трябва да работи, но в същото време трябва да избягва опасностите, свързани с големи богатства, престиж и укрепена власт, които задължително изкушават другите общества. Въпреки че, девета традиция на пръв поглед се отнася до чисто практически неща, изпълнението й изгражда едно общество без организация, съществуващо само благодарение на духа на служенето – едно истинско братство. <p data-fake-id="#toggle-id-10"

Никога от началото на съществуването си “Анонимни Алкохолици не са били разкъсвани от сериозни разногласия. Нито пък нашето общество е заемало публично нечия страна по каквито и да е въпроси в този раздиран от вражди свят. Това обаче не е придобита добродетел. Почти може да се каже, че сме се родили с нея, защото, както неотдавна се изрази един от ветераните: “Практически никога не съм чувал разгорещен спор на религиозни, политически или реформистки теми между членовете на АА. А щом не спорим по тези теми помежду си, сигурно е, че няма да спорим по тях и на обществени места”.

Като че ли водени от силен инстинкт, ние анонимните алкохолици, още от самото начало знаехме, че никога, при каквито и да е провокации, не трябва да вземаме публично страна по каквито и да е въпроси, даже и по такива, които си заслужават. Историята е изпълнена с примери за съпреничещи си нации и групи, които в крайна сметка са се разпадали поради това, че са възниквали с цел противоборство или са били въвлечени в такова. Други са се разпадали просто поради самонадеяност, опитвайки да се наложат върху останалата част от човечеството някакъв “златен век” по свой вкус. В наше време виждаме милиони да загиват в политически и икономически войни, често подкладени от религиозни и расови различия. Живеем с надвисналата опасност от ново унищожение в името на това да се реши как трябва да се разделят между тях даровете на природата и плодовете на човешкия труд. АА се роди в такъв духовен климат и все пак благодарение на Божията милост процъфтя.

Нека отново да подчертаем, че това нежелание да се борим помежду си или с другите не се смята за особена добродетел, която да ни поставя над другите. Нито пък означава, че членовете на “Анонимни Алкохолици”, възстановили правата си на граждани на света, бягат от личната си отговорност да постъпват така, както смятат за правилно, по отношение на важните въпроси на съвременния свят. Но що се отнася до АА като цяло, въпросът е коренно различен. В това отношение не влизаме в обществени дискусии, защото ако го направим, обществото ни ще загине. Приемаме, че съхранението и разширяването на дейността на “Анонимни Алкохолици” е нещо по-важно от тежестта, която колективно бихме имали с борбата за някое дело. След като избавянето от алкохола е равносилно на живот, за нас е изключително важно да спасим средствата си за съхранение.

Може да ви се стори, че алкохолиците в АА изведнъж са станали миролюбиви и са се превърнали в едно грамадно щастливо семейство. Разбира се, съвсем не е така. Както всички всички човешки същества и ние се караме. Преди нещата да се уталожат, АА поне на пръв поглед, приличаше по-скоро на една невероятна по размерите си разправия, отколкото на нещо друго. Директор на корпорация, който току що бе гласувал за разширяване на предприятието си на стойност стотици хиляди долара, на делова среща на АА подскачаше и протестираше срещу събирането на 25 долара за пощенски марки. Неодобрявайки начина, по който някои се опитваха да ръководят групата, половината от членовете гневно напускаха, за да оформят нова група по свой вкус. Ветераните, временно превърнали се във фарисеи, се цупеха. Яростни атаки бяха отправяни към хората, които подозирахме в нечестни намерения. Независимо от многото врява, нашите дребни свади никога с нищо не навредиха на АА. Просто се учехме да живеем и да работим заедно. Трябва да се отбележи също така, че разправиите почти винаги бяха свързани с това, как да направим АА по-ефективно, как да постигнем най-доброто за повечето алкохолици.

“Вашингтонското общество”, едно движение на алкохолици, започнало в Балтимор преди един век, почти беше намерило решение за алкохолизма. В началото обществото се състоеше изцяло от алкохолици, които се опитваха да си помогнат един на друг. Първите членове предвидиха, че трябва да се посветят единствено на тази цел. В много отношения Вашингтонци приличаха на днешните “Анонимни Алкохолици”. Броят на членовете на обществото надхвърли сто хиляди. Ако ги бяха оставили на мира и ако те се бяха придържали към единствената си цел, може би щяха да открият целия отговор на проблема. Но нещата не се развиха така. Вместо това Вашингтонци позволиха на политици и реформатори, както алкохолици, така и неалкохолици, да използват обществото за собствените си цели. Например по това време един от бурните политически проблеми бе премахването на робството. Скоро вашингтонските оратори яростно и публично се изказваха по този въпрос. Може би обществото щеше да преживее противоречията по премахването на робството, но то загуби всичките си шансове в момента, когато реши да промени навиците на пиене в Америка. Когато Вашингтонци започнаха яростно да отстояват позициите на въздържание, за няколко години напълно загубиха способността си да помагат на алкохолиците.

“Анонимни Алкохолици” не подцениха поуката на Вашингтонци. Наблюдавайки последните отломки на това движение, ние, първите членове на АА, решихме да предпазваме нашето общество от участие в публични дискусии. Така бяха положени основите на традиция десета: “Анонимни Алкохолици не се произнасят по въпроси, които не са свързани с него; поради това името на АА не трябва да бъде въвличано в обществени дискусии”. <p data-fake-id="#toggle-id-11"

Без легионите от доброжелатели АА никога не би се разрасло до днешните си размери. По цял свят огромната и благоприятната реклама от всякакъв вид е основното средство за привличането на алкохолици към редиците на нашето общество. В офисите, клубовете и домовете на АА телефоните звънят непрекъснато. Един глас казва: “Прочетох във вестниците…”, втори: “Чухме предаване по радиото…”, трети: “Гледахме един филм …” или: ” Видяхме предаване за АА по телевизията…” Не е преувеличение да се каже, че половината от членовете на АА са достигнали до нас благодарение на тези канали.

Питащите гласове не са само на алкохолици или членове на семействата им. Лекари прочитат научни статии за “Анонимни Алкохолици” и търсят повече информация. Свещеници виждат съобщения в църковните вестници и също се интересуват. Работодатели научават, че големи корпорации одобряват нашето движение и искат да разберат какво могат да направят срещу алкохолизма в собствените си фирми.

Следователно ние носим голяма отговорност за изграждане на най-добрата за “Анонимни Алкохолици” политика във взаимоотношенията с обществеността. Смятаме, че въз основа на многобройни болезнени опити сме достигнали до правилната политика. Открихме, че трябва да разчитаме по-скоро на принципите на привличането, отколкото на пропагандата.

Нека видим как действат тези две противоположни идеи – привличането и пропагандата. Ако една политическа партия иска да спечели изборите, то тя пропагандира добродетелите на своите лидери, за да спечели гласове. Някаква заслужила благотворителна организация иска да набере средства; веднага в писмата й се споменават имената на всички видни личности, чиято подкрепа може да бъде спечелена. Голяма част от политическия, икономическия и религиозен живот на света зависи от репутацията на съответните лидери. Хората, които символизират каузи и идеи, задоволяват една човешка потребност. Ние от АА не поставяме това под въпрос. Ние обаче трябва трезво да преценим факта, че постоянното присъствие пред очите на обществеността е опасно, особено за нас. По темперамент почти всеки от нас беше неудържим пропагандатор, а перспективата на едно общество, съставено почти изцяло от пропагандатори, бе ужасяваща. Преценявайки този взривоопасен факт, ние знаехме, че трябва да си наложим самоограничения.

Начинът, по който беше възнаградено това налагане на самоограничения, бе поразителен. То доведе до много по-благоприятна реклама за “Анонимни Алкохолици”, отколкото можеха да постигнат всички методи и способности на най-добрите отговорници по печата на АА. Очевидно трябваше по някакъв начин да се дава гласност за АА, затова приехме идеята, че е по-добре да предоставим това на нашите приятели. Точно така и стана, и то в невероятна степен. Ветерани журналисти, при това заклети скептици, се втурваха да предават посланието на АА. За тях ние бяхме нещо повече от интересен журналистически материал. В почти всички средства за масова информация мъжете и жените журналисти ставаха наши приятели.

В началото пресата не можеше да проумее защо отказваме всяка лична реклама. Те искрено недоумяваха защо настояваме за анонимност. По-късно разбраха. Това беше нещо рядко срещано в света – общество, което декларира, че иска да направи публично достояние своите принципи и дейност, но не и да рекламира отдлните си членове. Пресата бе възхитена в това отношение. Оттогава тези приятели отразяват работата на АА с ентусиазъм, който трудно може да се открие дори и у най-ревностните ни членове.

Имаше един период от време, когато американската преса оценяваше ползата от анонимността ни по-добре, отколкото някои наши членове. В даден момент около стотина членове на обществото ни нарушаваха анонимността си пред обществеността. С най-добри намерения тези юнаци заявяваха, че принципът на анонимност е отживелица, нещо подходящо за ранните дни на АА. Бяха сигурни, че АА може да напредне по-бързо, ако приеме съвременните методи на реклама. Те посочваха, че АА включва много хора, известни на местно, национално и международно равнище. При положение, че самите те са съгласни – а мнозина бяха – защо да не се пропагандира тяхното членство, като по този начин се насърчават и други да се присъединят към нас? Това бяха приемливи аргументи, но за щастие нашите приятели от пресата не се съгласиха с тях.

Фондацията изпрати писма до практически всяка вестникарска агенция в Северна Америка, в които се поясняваше, че нашата политика в отношенията с обществеността се основаваше на привличане, а не на пропаганда, и се настояваше за лична анонимност като най-доброто средство за предпазване на АА. Оттогава издатели и редактори многократно отстраняваха имена и снимки от публикациите за АА; те често напомняха на твърде амбициозните членове на АА, принципите на нашата политика на анонимност. Те дори жертваха интересни материали за тази цел. Силата на тяхното сътрудничество ни помогна много. Сега са останали само единични членове на АА, които умишлено нарушават принципа на анонимност пред обществеността.

Това накратко е начинът, по който бе изградена единадесета традиция. За нас обаче тя е нещо повече от разумна политика в отношенията с обществеността. Тя е нещо повече от отхвърлянето на себелюбието. Тази традиция постоянно и на практика ни напомня, че в АА няма място за лични амбиции. Чрез нея всеки член става активен пазител на нашето общество. <p data-fake-id="#toggle-id-12"

Духовната същност на анонимността е саможертва. Тъй като дванадесетте традиции на АА постоянно ни призовават да се откажем от личните си желания в името на общото благо, ние си даваме сметка, че духът на саможертвата – чийто символ е анонимността – е тяхната основа. АА е доказало желанието си да направи тези саможертви, които вдъхват на хората увереност в нашето бъдеще.

В началото обаче, анонимността не се породи от увереност; тя беше плод на развитите ни страхове. Нашите първи безименни групи бяха тайни общества. Новите членове можеха да ни открият само чрез малцина доверени приятели. И най-малкият намек за публичност, дори по отношение на нашата работа, ни ужасяваше. Въпреки че бяхме престанали да пием, все още си мислехме, че трябва да се крием от общественото недоверие и презрение.

Когато през 1939 година се появи Голямата Книга, ние я нарекохме “Анонимни Алкохолици”. В предисловието беше включено това показателно становище: “Важно е да останем анонимни, защото понастоящем сме прекалено малобройни, за да можем да се справим с огромния брой лични послания, които предизвика тази книга. Тъй като повечето от нас са бизнесмени или специалисти, при такова развитие на събитията, няма да можем да се справяме със служебните си задължения.” Между тези редове е лесно да се прочете страхът, че големият брой новопостъпващи може да наруши нашата анонимност.

С нарастването на броя на АА групите се увеличаваха и проблемите, свързани с анонимността. Ентусиазирани от чудодейното възстановяване на наши събратя алкохолици, понякога обсъждахме онези лични и мъчителни страни на техните случаи, които бяха предназначени само за ушите на техните наставници. Тогава огорчените жертви справедливо отбелязваха, че доверието им е било излъгано. Когато такива истории се разпространяваха извън АА, доверието в нашата клетва за анонимност бе подкопавано. Това често отблъскваше хората от нас. Очевидно името на всеки член на АА и неговата история трябваше да се пазят в тайна, ако такова беше желанието му. Това бе първият ни урок по практическото приложение на принципа на анонимност.

И все пак с типична невъздържаност някои от новодошлите напълно пренебрегваха всякаква секретност. Те искаха да викат за АА от покривите и точно така и постъпваха. Едва изтрезнели алкохолици хващаха за ревера първия срещнат и му разказваха историята си. Други бързаха да застанат пред микрофоните и камерите. Понякога се напиваха ужасно и проваляха с трясък групите си. От членове на АА те се превърнаха в АА позьори.

Това противоречиво явление ни накара сериозно да се замислим. Пред нас се изпречи въпросът: “Доколко анонимен трябва да бъде един член на АА?” С времето ни бе станало ясно, че не можем да бъдем и водевилна група. Трябваше ни много време, за да намерим сигурна пътека между тези две крайности.

По правило средният новодошъл искаше семейството му веднага да узнае какво се опитва да направи. Той искаше да уведоми и хората, които се бяха опитвали да му помогнат – лекаря си, свещеника си и близките си приятели. С придобиването на самоувереност той преценяваше, че е разумно да обясни новия си начин на живот на работодателя си и на колегите си. Когато се появяваше възможност да помогне на други, той можеше с лекота да говори за АА пред когото и да било. Тези разговори в ограничен кръг му помагаха да се отърси от страха, че е заклеймен, и да започне да разпространява вестта за съществуването на АА сред околните си. Много нови мъже и жени идваха в АА в резултат на такива разговори. Въпреки че тази форма на общуване не спазваше напълно буквата на принципа за анонимност, тя все пак беше в негов дух.

Стана обаче ясно, че възможностите на метода “от уста на уста” са твърде ограничени. Нашата работа трябваше да бъде популяризирана. АА групите трябваше да достигнат до колкото се може повече отчаяни алкохолици. Поради това много групи започнаха да провеждат сбирки, открити за приятели и за обществеността, така че средният гражданин да може сам да се убеди какво представлява АА. Тези сбирки бяха посрещани с предразположение и симпатия. Скоро към групите започнаха да бъдат отправяни молби, техни хора да говорят през обществени организации, църковни групи и медицински дружества. Ако се спазваше анонимността и ако се изискваше от репортерите да не използват имена и снимки, резултатите бяха много добри.

След това се появиха и първите публикации в големите издания, които бяха зашеметяващи. Статиите на кливландския “Плейн Дилър”, увеличиха броя на членовете ни от този град от няколко до стотици само за един ден. Съобщенията за обеда, даден от Рокфелер в чест на “Анонимни Алкохолици”, помогнаха за една година броят ни да се удвои. Прочутата статия на Джек Александър в “Сатърдей Ивнинг Поуст” превърна АА в национална институция. Други вестници и списания търсеха теми, свързани с АА. Филмовите компании искаха да ни снимат. Радиото, а впоследствие и телевизията, ни обсаждаха с молби за предавания. Как трябваше да постъпим?

С нахлуването на тази вълна от обществено признание си давахме сметка, че тя може да ни донесе неизмерима полза или да ни навлече огромни беди. Всичко зависеше от това, накъде ще се насочат нещата. Ние просто не можехме да позволим на разни самозванци да влизат в ролята на месии и да представляват АА пред обществеността. Стремежът ни към реклама можеше да ни разруши. Дори ако само един от нас се напиеше на обществено място или се изкушеше да използва името на АА за собствени цели, това щеше да ни нанесе непоправима вреда. На това равнище (преса, радио, кино, телевизия) анонимността – стопроцентовата анонимност – беше единственият възможен изход. Тук без никакви изключения принципите трябваше да застанат пред личностите.

Тези събития ни научиха, че анонимността е истинско смирение в действие. Тя е всепроникващо духовно качество, което днес навсякъде ръководи живота на АА. Движени от духа на анонимността, ние се стараем да се откажем от естествения си стремеж като членове на АА, да изпъкнем сред приятелите си алкохолици и пред обществеността. Ние вярваме, че оставяйки настрана тези съвсем човешки склонности, всеки от нас участва в създаването на защитно покривало, под чиято защита цялото ни общество може да израства духовно и да работи в единство.

Убедени сме, че смирението, изразено чрез анонимността, е най-добрата възможна защита на “Анонимни Алкохолици” за всички времена.